Свещеното пътуване на мирния воин

— В съня си се докоснах само до две същности. Висшата същност изчезна. Защо тя ме напусна?

— Не те е напуснала, Дан. Тя е с теб винаги, но ти си толкова погълнат от Първичната и Съзнателната същност, че не можеш да я видиш, нито да почувстваш любовта и подкрепата й.

— Но как мога да я почувствам. Накъде да поема сега?

— Добър въпрос… много добър въпрос! — засмя се тя и се изправи. Сетне преметна раницата на гърба си и тръгна бавно нагоре по скалистия път. Останал без отговори на много въпроси, аз я последвах.

Докато се изкачвахме по стръмната пътека откъм външната страна на скалата, пясъкът постепенно се превърна в камънаци и пръст. Извърнах се и погледнах заливчето, което беше малко под нас. Приливът наближаваше. Десетина метра по-долу една вълна се втурна към фигурата, която Мама Чия беше нарисувала върху пясъка. Премигнах и погледнах отново. Там, където преди имаше фигура и кръг, сега ми се стори, че виждам три фигури — малко детско тяло, квадратен и подобен на кутия силует и един голям овал. Миг по-късно вълната се плисна и отми всичко.

Изкачването беше по-трудно от спускането надолу. Мама Чия изглеждаше в добро настроение, но аз бях паднал духом. И двамата мълчахме. Докато я следвах нагоре по пътеката към тъмнеещата гора, през ума ми прелитаха серия образи от скорошното ми видение.

Когато навлязохме в сечището, полумесецът вече бе достигнал зенита си. Струваше ми се, че топлият нощен бриз преминава направо през мен. Нямах представа колко съм уморен, преди да вляза в колибата. Смътно си спомням, че се отбих в банята и после рухнах в леглото. За кратко чувах песента на щурците и сетне всичко потъна в мълчание. Тази нощ в съня си търсех Висшата си същност, но намерих само празнота.

Очи на шаман

Големият учител никога не се опитва да обясни своята визия; той просто ви кани да застанете до него и вие я откривате сам.

Преподобният Р. Инман

Преди още да се събудя напълно, аз отворих очи и видях Мама Чия да стои до леглото ми. В началото си помислих, че сънувам, но бързо се върнах в реалността, когато тя извика: „Вън от леглото!“. Скочих толкова рязко, че едва не паднах.

— Аз… готов съм до минута — смотолевих аз все още замаян и се зарекох другия път да стана преди нейното идване. Тръгнах, препъвайки се, към банята, нахлузих гащетата си и излязох навън под проливния дъжд, за да си взема сутрешния душ.

Влязох обратно вътре мокър вир вода и взех една хавлиена кърпа.

— Трябва да е почти обед.

— Единадесет и нещо е — отвърна тя. — О, аз…

— Освен това е четвъртък — прекъсна ме тя. — Спиш като мъртвец от тридесет и шест часа.

Едва не изпуснах кърпата си.

— Почти два дни! — Седнах тежко на леглото.

— Изглеждаш разстроен. Да не си изпуснал някаква среща? — попита ме тя.

— Не, мисля, че не. — Вдигнах глава към нея. — Нали?

— Не и с мен. Освен това срещите не са присъщи на Хаваите — обясни тя. — Хората от континента се опитаха да ги наложат тук, но това е все едно да продаваш говеждо на вегетарианец. По-добре ли си?

— Много по-добре — отвърнах аз, бършейки косата си с кърпата. — Но не съм съвсем наясно какво трябва да правя тук и по какъв начин та ще ми съдействаш. Ще ми помогнеш ли да видя Висшата си същност?

— Остава да бъде видяна именно тя — отговори Мама Чия, усмихна се на думите си и ми подаде ризата.

— Мама Чия — подех аз, докато се обличах, — онези неща, които видях… онова видение на плажа… ти хипнотизира ли ме?

— Не точно. Видяното от теб беше част от Вътрешните записи.

— Какво представляват те?

— Не е лесно да ги опише човек. Можеш да ги наречеш „универсално подсъзнание“ или „дневник на Духа“. Всичко е написано там.

— Всичко?

— Да — отвърна тя. — Всичко.

— Ти можеш ли… да четеш тези записи?

— Понякога. Зависи.

— Е добре, а как ги четях аз?

— Нека просто да кажем, че аз съм разлиствала страниците вместо теб.

— Като майка, която чете на детето си?

— Нещо подобно.

Дъждът спря и тя излезе навън. Последвах я до един дънер край бараката и седнах там.

— Мама Чия — рекох аз, — трябва да поговорим за нещо, което наистина започва да ме безпокои. Струва ми се, че колкото повече научавам, толкова по-лошо става. Нали разбираш…

Тя ме прекъсна:

— Просто се заеми с онова, което е пред теб, а бъдещето само ще се погрижи за себе си. Иначе животът ти ще премине в чудене с кой крак да слезеш от тротоара, при положение, че си изминал само половината път до ъгъла.

— Ами планирането на нещата напред и подготовката за бъдещето?

— Плановете са полезни, но не се обвързвай с тях прекалено много. Животът поднася твърде много изненади. Подготовката от друга страна има стойност дори, ако планираното бъдеще не се сбъдне.

— И тогава какво?

Мама Чия не отговори веднага.

— Един мой стар приятел тук, на острова, Сей Фуджимото — още не се познаваш с него — работа като градинар и момче за всичко през по-голямата част от живота си. Но голямата му любов беше фотографията. Никога не съм срещала човек, който да е влюбен толкова силно в изображенията върху хартия! През годините той прекарваше дни наред в търсене на съвършената снимка. Фуджи обичаше особено много пейзажите: силуетите на дървета; разбиващи се вълни, уловили в себе си блясъка на слънцето; облаци, огрени от лунна светлина или от сутрешното слънце. Когато не правеше снимки, той ги проявяваше в своята собствена тъмна стаичка в дома си.

Фуджи се занимаваше с фотография близо тридесет години и през това време натрупа истинска съкровищница от вдъхновени фотографии. Съхраняваше негативите в една папка, заключена в кабинета му. Продаде някои фотографии, а други подари на приятели.

Преди шест години пожар унищожи всичките му снимки от тридесет години, всичките негативи и голяма част от оборудването му. Нямаше застраховка срещу пожар. Всички свидетелства и плодове на съзидателния труд на целия му живот бяха напълно и безвъзвратно изгубени.

Фуджи скърбеше така, все едно, че е изгубил дете. Преди три години той наистина бе изгубил дете и знаеше много добре, че страданието е нещо относително и че щом е могъл да преживее смъртта на детето си, ще може да преживее и това.

Но той бе проумял и една по-голяма истина и постепенно бе разбрал, че в човешката душа остава нещо скъпоценно, което никакъв пожар не може да докосне. Фуджи се беше научил да вижда живота по различен начин. Всеки ден, когато се събудеше, той виждаше свят, изпълнен със светлина и сенки, форми и тъкани, свят на красота, хармония и равновесие.

Когато сподели това свое проникновение с мен, той беше толкова щастлив! Осъзнаването на тази истина го свързваше с мъдреците зен-будисти, които учеха питомците си, че всички пътища и дейности —