осветяваше областта на корема. Веднага разбрах, че това е Първичната същност.
След това отместих поглед към главата, където бялата светлина на съзнанието изпълваше Съзнателната същност и сияеше толкова ярко, че главата не се виждаше.
Съзнанието ми се издигна над главата, където забушува вихрушка от лъчи в цветовете на дъгата…
Изведнъж всичко се килна в налудничав ъгъл и някъде далече се чу тътен на гръмотевица. Светкавици разкъсаха небето. Чу се вой на вятър и дърветата започнаха да падат с трясък. След това физическата форма пред мен се разцепи на три отделни същества!
Висшата същност, която току-що бях започнал да съзирам да пламти в ярки цветове, изчезна. Оставащите две същности се промениха и приеха отчетливи материални форми. Първичната същност сега прие образа на дете, обградено от червеникав ореол. Детето трепна и се дръпна уплашено, когато следващата светкавица освети лицето, излъчващо първобитен ужас.
Съзнателната същност се оформи като сивкав робот, чиято компютърна глава излъчваше електрическо сияние. Роботът бръмчеше и цъкаше. Малко по-късно погледна сковано и безизразно нагоре към небето, сякаш пресяваше някаква информация и избираше най-вярната посока за действие.
При следващата гръмотевица, детето хукна панически и инстинктивно потърси защита под едно изкорубено дърво. Открих, че го следвам и го видях как се сгуши под дървото. Държеше се срамежливо и не продумваше нищо. Докато го гледах, аз се почувствах притеглен по-силно от светлината му.
За частица от секундата съзнанието ми се сля с това на детето. Зърнах живота през неговите очи и почувствах всичките му емоции. Объркан от безчетните образи от минали бури и асоциации от минали съществувания, аз се свих инстинктивно, когато серия от страховити картини — смесица от генетични спомени — прелетя през детския ми ум. Онова, което не можех да постигна с ясна логика, аз компенсирах с първичен инстинкт. Усетих наличието на огромен източник на жизнена енергия. Емоциите ми намериха простор, станаха по-силни. Мотивиран от примитивния импулс да оцелея, да търся удоволствието и да избягвам болката, аз се почувствах по-склонен да действам, а не да съзерцавам. Вътрешният ми свят беше неукротен, безизкусен и освободен от културни наслоения, правила и логика. В своята необузданост и пълнота бях енергия в движение, непосредствено свързан със света на природата и имах усещането за пълен комфорт в тялото си с неговите чувства и импулси.
Почти не притежавах умението да доловя изтънчената красота или висшата вяра. Познавах само приятните и неприятните усещания. Точно в този момент изпитвах дълбока потребност от напътствие, от някой, който да тълкува нещата вместо мен, да ми вдъхва увереност и да ме насочва. Нуждаех се от Съзнателната си същност.
И именно тогава, след като си беше съставил план за действие, роботът-компютър също влезе в изкорубеното дърво. Но той почти напълно пренебрегна мен, детето, все едно нямах никакво значение. Негодуващ и изпълнен с болка за това, че съм останал недооценен, аз го сръчках, за да привлека вниманието му. Защо отказваше да ме чуе? В края на краищата аз първи бях намерил това укритие! Продължи да не ми обръща внимание. Блъснах го отново и го ударих през лицето, но отново без резултат. Изпаднах в ярост, изтичах навън, грабнах един камък и го стоварих върху крака на робота. Това най-накрая свърши работа.
— Какво искаш? — попита той с равен глас.
— Чуй ме! — извиках аз.
В следващия момент съзнанието ми напусна детето и се сля с робота-компютър. Погледнах през очите на тази разсъждаваща машина и видях света с ледена и спокойна яснота. Детето, което бях преди, сега беше само някакво странично обстоятелство. Формулирах решение как да уталожа тревогите му.
Точно тогава бурята отмина и детето изтича да играе навън. Оставих този проблем настрана и тръгнах сковано през гората. Необезпокояван от емоции и чувства, моят свят беше подреден, добре устроен и ужасяващо ограничен. Виждах гората в отсенките на сивото. Красотата за мен беше дефиниция, категория. Не знаех нищо за Висшата същност или за вярата. Търсех само онова, което беше полезно и конструктивно. Тялото беше за мен ненужен товар, машина, позволяваща ми да се движа и да се възпроизвеждам — инструмент на ума.
Защитен от компютърния си ум, аз бях недостъпен за прищевките на емоциите. И въпреки това, без игривостта на духа, емоционалната енергия и виталността на детето, аз не живеех истински. Само съществувах в стерилен свят на проблеми и решения.
Съзнанието ми като че ли излезе от някакъв унес и подавайки се на внезапния и непреодолим импулс да почувствам гората още веднъж, да изпитам надигащите се енергии на живота, аз се откъснах от Съзнателната същност.
От новата си точка за наблюдение видях едновременно Съзнателната и Първичната същност, обърнати с гръб една към друга, в техни собствени светове. Стига само да можеха да бъдат заедно, колко по-богат би бил животът им!
Оцених детската невинност и инстинктивната телесна мъдрост на Първичната същност; дадох си сметка за разума, логиката и способността за усвояване на знания на робота-компютър — Съзнателната същност. Но без вдъхновението на Висшата същност животът беше блудкав, незначителен и непълен.
Когато осъзнах това, чух Висшата същност да ме зове някъде от гората и почувствах настойчив копнеж да се слея с нея. Познавах този копнеж от много години, може би през целия си живот. За първи път знаех какво търся.
Няколко мига по-късно отново попаднах в плен на Съзнателната същност. Окован в стоманения й ум, аз чух монотонния й глас да напява, в началото бавно и после все по-бързо: „Аз — съм — всичко — което — съществува. Висшата — същност — е — илюзия.“
Съзнанието ми превключи обратно в детската Първична същност. Всичко, което исках, беше да играя, да ми е приятно, да се чувствам силен и в безопасност.
Последва нов преход към Съзнателната същност и видях света в една светлина; след това преминах в Първичната същност и го видях в друга. Все по-бързо и по-бързо прескачах напред-назад между тези две същности, ум и тяло, робот и дете, мисъл и чувство, логика и импулс. Все по-бързо и по-бързо!
Събудих се и се изправих рязко, загледан в празното пространство — ужасен, потен и хлипащ тихо. След това постепенно осъзнах къде се намирам — заслоненото заливче, топлия плаж, небето, което преливаше от розово в пурпурно над спокойното море. Мама Чия седеше наблизо, неподвижна, втренчила поглед в мен.
Отърсих образите от видението си и се опитах да успокоя дишането си и да се отпусна. А на Мама Чия успях да обясня:
— Сънувах… лош сън.
— Лош сън ли беше това или огледало на собствения ти живот? — попита тя бавно и отмерено.
— Не зная какво имаш предвид — отвърнах аз. Но излъгах. Осъзнах това веднага, щом думите излязоха от устата ми. С новото ми знание за трите същности, аз вече не можех да претендирам, че съм „цялостен“. Бях разделен, лутащ се между егоцентричните, детски нужди на Първичната същност и студената отчужденост на Съзнателната същност — откъснат от Висшата същност.
През изминалите години умът ми постоянно бе сподавял чувствата ми. Той ги беше пренебрегвал и лишавал от стойност. Вместо да признае болката и страстта, които изпитвах, Съзнателната същност бе държала всичко под контрол, прокуждайки чувствата и връзките ми с хората.
Сега разбрах причината за онези физически симптоми, които преживях у дома — инфекциите, болките и страданията. Това беше моята Първична същност, която хлипаше и молеше за внимание като малко дете. Изведнъж осъзнах дълбочината на онази мисъл, че „Органите изплакват сълзите, които очите отказват да пролеят.“ Спомних си и едни думи на Вилхелм Райх4: „Неизразената емоция се натрупва в мускулите на тялото.“ Тези мъчителни открития ме потиснаха и обезсърчиха. Дадох си сметка колко дълъг път ме очакваше.
— Добре ли си? — попита ме Мама Чия.
„Да, добре съм“, понечих да отговоря аз, но се спрях и казах:
— Не, не съм добре. Чувствам се изцеден и подтиснат.
— Чудесно! — каза тя и грейна радостно. — Значи си научил нещо. Сега си на правилния път.
Кимнах и я попитах:
