корите от язвите и струпеите ми бързо се белеха и под тях се откриваше нежна нова кожа, която изглеждаше почти напълно заздравяла. Силата ми се възвръщаше, а с нея и усещането, че ме чака някаква неотложна работа. Бях открил Мама Чия. Вече бях тук. И сега какво? Какво трябваше да науча или да направя, преди тя да ме насочи към следващата стъпка от пътуването ми.
Когато се събудих на другия ден, слънцето почти беше достигнало най-високата си точка. Останах още малко в леглото, заслушан в пронизителните крясъци на птиците и след това се отправих на поредната си къса разходка. Босите ми крака привикваха към земята.
По-късно, когато се прибирах, видях Мама Чия да влиза в колибата, очаквайки вероятно да ме намери в леглото. Закрачих бързо надолу и едва не се подхлъзнах на мокрите листа, които бяха станали коварни след сутрешния проливен дъжд. Горд с бързото си възстановяване, аз реших да се пошегувам с нея, скрих се зад бараката и надникнах иззад нея, когато тя излезе навън и се огледа, незнаеща какво да мисли. Сетне отново се дръпнах зад постройката, сложих ръка на устата си, за да не се засмея на глас, поех си дълбоко въздух и отново надзърнах зад ъгъла. Мама Чия вече не беше там.
Уплаших се, че може да е тръгнала да ме търси, излязох от укритието си и тъкмо се канех да я повикам, когато една ръка ме потупа по рамото. Обърнах се и видях усмихнатото й лице.
— Как разбра къде съм? — попитах аз.
— Чух те да ме викаш.
— Не съм те викал!
— Напротив, извика ме.
— Не, не съм! Канех се, но…
— Тогава как разбрах, че си тук!
— И
— Май се върнахме в самото начало — рече тя. — Седни. Донесла съм обяд.
При думата обяд аз се подчиних незабавно. Седнахме на дебелия килим от влажни листа в сянката на едно дърво. Стомахът ми къркореше, когато тя ми предложи порция чудесни сладки картофи — най-добрите, които някога бях опитвал — ориз със специални подправки и различни видове свежи, хрупкави зеленчуци. Не зная как бе събрала всичко това в раницата си.
Докато се хранехме, разговорът замря. Накрая, все още дъвчейки, аз казах:
— Благодаря ти. Наистина умееш да готвиш.
— Не съм го готвила аз — отвърна тя. — Сачи приготви всичко.
— Сачико? Кой я е научил да готви така? — попитах аз.
— Баща й.
— Тя има истински талант. Родителите й трябва да се гордеят с нея.
— Те са повече от горди с нея. — Мама Чия остави храната и погледна към сечището и гъстата смарагдово зелена гора. — Нека ти разкажа една истинска история. Преди девет години аз помогнах при идването на Сачи на бял свят. Тя беше на четири, когато направих същото и за брат й.
Скоро след като братчето й се роди, малката Сачи започна да моли родителите си да й позволят да се грижи за бебето. Те се безпокояха, че както повечето четиригодишни деца тя може да изпитва ревност и да й се прииска да го удари или раздруса. Затова отговорът им бил отрицателен. Но при Сачи нямало никакви признаци на ревност. Вместо това тя се отнасяла към него с обич и молбите й да я оставят с бебето накрая станали толкова настоятелни, че накрая ги склонила.
Горда със себе си, тя влязла в стаята на бебето и притворила вратата след себе си. Останала само малка пролука, през която любопитните родители можели да надзърнат вътре и да чуят какво се случва. Те видели малката Сачи да пристъпва тихо към братчето си, сетне приближила лице до неговото и казала тихо: „Кажи ми, бебе, как изглежда Бог, защото аз започвам да забравям.“
— Наистина ли е казала така? — попитах аз с благоговение.
— Да.
След дълга пауза аз казах:
— Разбирам защо точно тя е твой чирак.
Останахме да седим в мълчание под сянката на дървото, докато накрая Мама Чия подхвърли.
— Утре ще направим един преход.
— Заедно? — попитах аз.
— Не — закачи ме тя. — Ти ще тръгнеш по горния път, а аз по-долния.
Все още не познавах Мама Чия много добре и понякога ми беше трудно да кажа кога се шегува. Забелязвайки объркването ми, тя се засмя и каза:
— Да, тръгваме заедно.
Сетне тя се усмихна и посочи нещо зад гърба ми.
— Я погледни зад дървото.
— Раницата ми! — извиках смаян. Тя се усмихна широко, когато се втурнах към нея, за да я отворя. Вътре беше портфейла ми с няколко долара и кредитната ми карта, часовника ми, чифт чисти гащета, гуменки, паста за зъби и самобръсначка. Всичко си беше тук!
— Бащата на Сачи имаше някаква дърводелска работа на Оаху — обясни тя. — Изпратих го до Макапу, за да намери нещата ти. Каза, че си ги бил скрил добре.
— Кога мога да се срещна с него, за да му благодаря? — попитах аз.
— Той също няма търпение да се запознае с теб, но трябваше да се върне в Оаху, за да си довърши работата. Ще бъде тук след няколко седмици. Радвам се, че имаш нови гащета — добави тя и посочи парцаливите ми бански, хващайки носа си с ръка, — така че да можеш да изпереш тези.
Усмихнах се и взех дланта й в своята.
— Благодаря ти, Мама Чия. Наистина съм ти благодарен за всичко.
— Да, наистина направих много за теб — рече тя и отклони благодарностите ми като махна с ръка. — Чувал ли си за онази нова порода кучета, която е кръстоска между питбул и коли? Първо ти отхапва ръката и после тича да ти помогне. — Тя се усмихна. — Причиних ти вече достатъчно големи беди. Това е моят начин „да се притичвам на помощ“.
Мама Чия събра остатъците от обяда ни и се изправи. Понечих да я последвам, но бях толкова слаб, че едва станах на крака.
— Чувствам се като истинска баба — казах аз, когато тя ме поведе към колибата.
— Просто мускулите ти са слаби, защото тялото ти използва цялата си енергия за възстановяването си. Ти премина през голямо изпитание. Повечето хора на твое място биха се предали и умрели. Твоята Първична същност е много силна.
— Моята първична какво? — попитах аз, сядайки на леглото.
— Твоята първична същност — отвърна Мама Чия. — Част от твоето аз, подсъзнанието ти, което съществува отделно от съзнателната ти страна. Сократ не ти ли е разказвал за трите същности на личността?
— Не — отвърнах аз, заинтригуван. — Ти ми разкажи. Концепцията ми се струва интересна.
Мама Чия стана, отиде до прозореца и погледна навън.
— Трите същности на личността са нещо много повече от концепция, Дан. Те са толкова истински за мен, колкото са земята, дърветата, небето и морето.
Облегната на перваза на прозореца тя каза:
— Преди няколкостотин години, преди изобретяването на микроскопа, почти никой не е вярвал в съществуването на бактериите и вирусите и затова човечеството е оставало безсилно пред тези невидими нашественици. А онези, които вярвали, че ги има, били заклеймявани като „чудаци“.
Аз също работя със сили, невидими за повечето хора — природни духове и неуловими енергии. Но „невидимо“ и въображаемо не са едно и също, Дан. Всяко ново поколение забравя това и затова цикълът се повтаря — слепите водят слепци — каза тя, без в гласа й да се долавя и нотка на озлобление. — Невежеството и мъдростта се предават от поколение на поколение като скъпоценно наследство.
Трите същности — Първичната, Съзнателната и Висшата — са елементи на едно тайно учение. Тайните в действителност никога не са били скрити, но малко хора са се интересували от тях и още по-малко са имали очи да ги видят.
Тя тръгна с характерното си накуцване през стаята към вратата, сетне спря и се извърна към мен.
