— Когато ти говоря за „невидими неща“, знай, че те не са невидими за мен. Но онова, което е вярно за мен, не е необходимо да бъде вярно и за теб. Аз не ти казвам в какво да вярваш, а само да споделиш моя опит.
— Как мога да науча за тези същности? И кога? — попитах аз. Тя наля чаша вода и ми я подаде.
— Когато бъдеш достатъчно силен. И ако Сократ те е подготвил добре, аз ще мога да те изведа до края и да ти покажа накъде да продължиш. Ти ще трябва единствено да отвориш очите си и да скочиш. — Тя тръгна към вратата и каза: — А сега почивай.
— Почакай! — спрях я аз и се надигнах от леглото. — Можеш ли да ми разкажеш още нещо за трите същности, преди да си тръгнеш? Бих искал да науча повече…
— Аз също искам да ти разкажа повече за тях — прекъсна ме тя. — Но първо трябва да се
— Уморен съм — казах аз и се прозях.
— Да. Утре ще повървим и ще поговорим.
През открехнатата врата я видах да се клатушка с бастуна си по пътеката и да потъва в гората. Прозях се отново, затворих очи и над света се спусна мрак.
Книга втора
Просветления
Когато поемеш на път, за да направиш нови открития, не търси нови пейзажи, а нови очи.
Трите същности
Не можеш да надскочиш нещо, което не познаваш.
За да преминеш отвъд самия себе си, трябва да се опознаеш.
На другата сутрин птичките сякаш пееха по-сладко и светът беше по-красив. Силата ми се възвръщаше, а по лицето ми бяха останали само няколко кори. Прокарах ръка през двуседмичната си брада и реших засега да я задържа.
След като се подкрепих с тропическия плод и домашния хляб, които загадъчно се бяха появили върху скрина ми в стаята — поредният подарък от Сачи — излязох навън, съблякох се съвсем гол и се изкъпах под топлия проливен дъжд. Дъждът си отиде тъй бързо, както беше дошъл, облаците се разсеяха и на тяхно място се откри ясното чисто небе.
Тъкмо бях вчесал влажната си коса и се мажех с дебел пласт крем против слънце, когато Мама Чия се зададе отдолу по пътеката с познатата ми вече раница, бастун и широкото си муму. Впоследствие научих, че това е типичното й облекло и екипировка за преходи.
Тя спря на няколко пъти — веднъж, за да ми покаже една пъстра птица и втори път — един малък водопад и езерце, скрити за нехайните очи. След като поседяхме известно време, заслушани в звука на падащата вода, аз предложих да нося раницата й, но тя отказа с думите: „Може би следващия път.“
След това разговорът ни беше откъслечен. И двамата трябваше да внимаваме къде стъпваме по вечно калната пътека, осеяна с коренищата на дърветата.
Най-накрая се спуснахме по една стръмна клисура и се озовахме на неголямо песъчливо пространство — една от малкото плажни ивици по високия каменист бряг. И от двете ни страни вулканичните скали се възправяха право нагоре и образуваха извисени към небето канари.
Мама Чия извади леко одеяло от раницата си и го постла на земята. Приливът току-що се беше отдръпнал, оставяйки след себе си изравнен, корав и мокър пясък. Успокоителният морски бриз галеше лицето и гърдите ми.
— Мама Чия — рекох аз, — може би само така ми се струва, но имам чувството, че съм тук от около десетина дни, така ли е?
— Да.
— И едва не умрях от слънчево изгаряне и жажда?
— Да — каза тя отново.
— Е добре, не се ли възстановявам в такъв случай ужасно бързо?
Тя кимна.
— Работя с теб през нощта.
— Моля?
— Когато спиш, Съзнателната ти същност се отдръпва. Именно тогава мога да въздействам пряко върху Първичната ти същност — твоето подсъзнание — което отговаря за излекуването на тялото ти.
— Щеше да ми разкажеш повече за Първичната същност.
Мама Чия се втренчи в мен, сякаш обмисляше нещо. След това взе от земята една клонка и начерта с нея кръг в пясъка.
— По-добре да ти покажа, отколкото да ти обяснявам — рече тя и надраска набързо една човешка фигура с разперени ръце и кръг около нея — грубо подобие на прочутата рисунка на Леонардо да Винчи.
Без да се впуска в някакви коментари, тя седна на една пясъчна могилка, кръстоса крака и каза:
— Трябва да се погрижа да презаредя батериите си. Ако не са те научили как да правиш същото, те съветвам да подремнеш. Може би по-късно ще можем да поговорим.
— Но…
Мама Чия си пое дълбоко въздух и сякаш мигновено изпадна в дълбок транс. Известно време останах загледан в нея, но после вниманието ми отново беше привлечено от рисунката в пясъка. Изведнъж се почувствах сънлив в този зноен ден и доволен, че съм в сянката на околните хълмове. Опънах се на одеалото и затворих очи.
Мислите ми полетяха към Холи и Линда, там някъде в Охайо. Сякаш бяха на хиляди години от мен. Далеч, в това закътано заливче, отдъхвах на няколко крачки от една жена-шаман, чиято мощ ми предстоеше да открия. Само преди няколко седмици тя съществуваше за мен само в най-дълбоките кътчета на ума ми. Животът е изумителен, помислих си аз. След това изведнъж бях понесен от видение, подобно на сън. Не помня винаги сънищата си, но никога няма да забравя онова, което преживях тогава.
Спях и в същото време бях съвсем буден. В действителност виждах по-ясно от когато и да е било преди. Усмихнатото лице на Мама Чия се мерна пред мен и изчезна. В последвалия мрак се очерта човешки силует — тяло с разперени ръце и кръг около него. Но това не беше фигурата на Мама Чия върху пясъка, а ярко копие на оригинала на Леонардо да Винчи.
След това в миг собственото ми тяло се появи в кръга. То започна да се върти и да се премята в пространството.
От някаква вътрешна точка на наблюдение видях физическото си тяло да застива в покой; то стоеше изправено в гора под звездно небе. Осветена от бледата луна и облечена само в чифт гащета, фигурата беше разперила широко ръце, сякаш за да прегърне самия живот. С леко вдигната нагоре и наляво глава, тя се взираше през клоните на дърветата в проблясващите звезди, на фона на кадифеното черно небе. Виждах всичко това с най-отчетливи подробности — всяка нощна сянка върху всяко листо.
След това се появиха три светлини, които пламтяха в и около тялото, отделни и откъснати от неговата аура и енергийни полета. Вниманието ми най-напред се спря на землисто червеникавото сияние, което
