Свещеното пътуване на мирния воин

Молокай, покрай нос Кахиу, към Камоку и така се озова недалеч от долината Пелекуну — бих казала по не толкова елегантен начин, но съвсем навреме, точно както знаех, че ще се случи. Има една пътека, проход, известен само на неколцина. Няколко мои приятели ми помогнаха да те донесем тук.

— А къде се намираме сега?

— На едно усамотено място — горски резерват. Поклатих глава и потрепнах, усещайки пулсираща болка.

— Нищо не разбирам. Защо е цялата тази загадъчност?

— Всичко това беше част от твоето посвещаване, казах ти. Ако беше подготвен… — Гласът й постепенно затихна. — Бях небрежна. Съжалявам, че си понесъл всичко това, Дан. Смятах да те поставя пред едно изпитание за вяра, а не да те изпържа под слънцето — извини се тя отново.

— Е добре — рекох аз, — мога ли поне да се считам за посветен.

Тя въздъхна.

— Надявам се, че да.

След кратко мълчание попитах:

— Как разбра, че пристигам на Хаваите? Допреди няколко дни и аз дори не знаех това? Знаеше ли кой съм, когато се срещнахме за първи път пред банката? И как най-вече ме намери?

Мама Чия погледна навън през прозореца, преди да отговори.

— Тук са намесени други сили… и това е единственото обяснение, което мога да ти дам. Аз рядко отварям местните вестници и почти никога не чета колонката с лични обяви. Бях в къщата на сестра ми в Оаху в очакване на партито на Виктор, когато зърнах вестника на масичката за сервиране на кафе. Канехме се да излизаме и докато я чаках да се приготви, аз взех вестника и го прегледах. По някакъв начин погледът ми беше привлечен от твоята обява и в този момент през мен премина нещо като електрическа вълна. Бях обзета от усещане за съдбовност.

Лежах съвсем неподвижно, но по гърба ми пробягаха ледени тръпки.

— Когато прочетох онази обява — продължи тя, — почти видях лицето ти, толкова ясно, колкото го виждам и сега. — Тя нежно докосна изприщените ми страни. Толкова се зарадвах, когато най-накрая пристигна.

— Но защо си се зарадвала? Какво те е грижа за мен?

— Когато прочетох обявата ти, изведнъж всичко изплува… спомних си какво Сократ ми беше писал за теб.

— Какво ти е писал за мен?

— Сега това няма значение. Време е да хапнеш нещо — рече Мама Чия. Тя бръкна в раницата си и извади оттам едно манго и една папая.

— Всъщност не съм гладен — казах аз. — Стомахът ми се е свил. — И наистина бих искал да науча какво Сократ ти е писал за мен.

— Не си ял нищо от седем дни — сгълча ме тя нежно.

— Правил съм го и преди — отвърнах аз. — Освен това трябваше да сваля няколко килограма. — Посочих кръста си, който сега беше значително по-слаб.

— Може би, но този плод е благословен и ще ти помогне да се излекуваш много по-бързо.

— Наистина ли мислиш така?

— Не мисля. Зная го — отговори тя, сетне разряза един плод от скоро откъсната папая, изгреба черните семки от вътрешността и ми подаде половината.

Погледнах свежия плод.

— Може би съм малко гладен — рекох аз и гризнах едно малко парченце. Усетих сладостта му да се разтапя върху езика ми. Вдишах дълбоко аромата. — Ммммм — измънках аз, отхапвайки второ парче. — Значи това лекува?

— Да — каза Мама Чия и ми подаде резен зряло манго. — И това също.

Ядях покорно, с нарастващ ентусиазъм и я разпитвах между хапките:

— И така, как ме откри… на улицата?

— Поредната прищявка на съдбата — отвърна тя. — След като видях обявата ти, реших по някакъв начин да се свържа с теб… или пък да те наблюдавам известно време, за да видя, дали ти ще ме откриеш.

— Никога нямаше да те открия — ти дори не работиш в банка.

— Преди шест години работех.

— Предполагам, че ние се намерихме един друг — казах аз, отхапвайки отново от мангото.

Мама Чия се усмихна.

— Да. А сега е време аз да си вървя, а ти да почиваш.

— Чувствам се вече много по-добре… и все още ми се ще да науча защо си се зарадвала, когато пристигнах.

Тя направи пауза, преди да отговори.

— Има една по-голяма картина, която ти все още не можеш да видиш. Един ден може да достигнеш до много хора. Може би ще намериш правилния лост и ще промениш истински нещата. А сега затваряй очи и заспивай.

„Лост“, замислих се аз, след като послушах съвета й. Думата прелетя през ума ми и ме върна към един случай отпреди години, от времето, когато работех със Сократ. Вървяхме към университета „Баркли“, след като бяхме закусили в кафенето на Джоузеф. Когато двамата със Сок наближихме университетското градче, един студент ни подаде листовка.

Погледнах я и се обърнах към спътника си:

— Сок, ще хвърлиш ли един поглед на това? Отнася се за спасяването на китовете и делфините — въздъхнах аз. — Миналата седмица беше за подтиснатите хора. А по-миналата за гладуващите деца. Понякога се чувствам толкова виновен, че се интересувам само от себе си, докато там някъде по света има толкова много хора в нужда.

Сократ ме погледна безизразно и продължи да върви, все едно не бях казал нищо.

— Чу ли ме, Сократ?

В отговор той спря, обърна се и каза:

— Ще ти дам пет долара, ако успееш да ме удариш по лицето.

— Моля? Какво общо има това с…

— Десет долара — качи той мизата. След това започна да ме удря на шега, но аз отказах да се хвана на въдицата му.

— Никога през живота си не съм удрял стар човек и не възнамерявам…

— Повярвай ми, младежо, не съществува никаква опасност да успееш да удариш този стар човек. Ти имаш рефлексите на охлюв.

В този момент чашата преля. Направих няколко пробни замаха и след това понечих наистина да го ударя.

Озовах се на земята с китка, приклещена в болезнена хватка. Сок ми помогна да се изправя и попита:

— Забеляза ли, че един малък лост може да бъде много ефективен?

— Да, не можех да не забележа — отвърнах аз, раздвижвайки китката си.

— За да можеш истински да помагаш на хората, ти трябва да се научиш да ги разбираш. Но не можеш да разбереш някого, ако преди това не разбереш себе си. Познай себе си. Подготви се. Развий яснота, мъжество и чувствителност, за да можеш да си послужиш с правилния лост на правилното място в правилния момент. После действай.

Това беше последното нещо, което си спомних, преди да потъна в дълбок сън.

На другата сутрин Сачико пристигна със свежи плодове и кана с вода. Сетне тя ми махна с ръка, каза: „Време е за училище“ и хукна навън.

Скоро след това дойде Мама Чия и намаза отново лицето, шията и гърдите ми с ухаещия на чисто мехлем.