Свещеното пътуване на мирния воин

— Ще получиш най-доброто от най-доброто! — обеща й той.

Мама Чия хвърли последен поглед към уморената, но грейнала от щастие Мицу, която кърмеше бебето си, сетне взе раницата си и тръгна пешком надолу към долината. Трябваше да види още един болен.

Събудих се, когато познатите вече малки ръце повдигнаха главата ми и внимателно наляха някаква течност върху езика ми. Преглътнах я жадно. Имаше странен, но приятен вкус. След още няколко глътки ръцете старателно разстлаха нещо като мехлем върху лицето, гърдите и раменете ми.

— Това е лапа от плодовете на дървото пони, смесени с алое — каза момичето с тихия си детски глас. — Ще помогне на кожата ти.

Когато се събудих отново, бях по-добре. Главоболието почти беше стихнало, а кожата ми, макар да я чувствах опъната, вече не гореше. Отворих очи. Марлята я нямаше. Зарадван от възможността да виждам отново, аз завъртях бавно глава и се огледах. Бях сам, на брезентово легло в ъгъла на единствената малка, но чиста стаичка на колиба, построена от дървени трупи. От импровизираните сенници струеше светлина. До леглото ми се мъдреше дървен сандък. До отсрещната стена имаше скрин с чекмеджета.

В ума ми прелитаха многобройни въпроси: „Къде съм? Кой ме спаси? Кой ме доведе тук?“

— Хей! — извиках аз. Хей? — повторих по-високо. Чух стъпки и след това се появи момичето. То имаше смолисто-черни коси и красива усмивка.

— Здравейте — каза детето. — По-добре ли се чувствате?

— Да — отвърнах аз. — Коя… коя си ти? Къде съм?

— Вие сте тук! — отвърна тя развеселена. — А аз съм Сачи, помощничката на Мама Чия — добави гордо момичето. — Истинското ми име е Сачико, но за краткост Мама Чия ме нарича Сачи…

— Коя е Мама Чия? — прекъснах я аз.

— Леля ми. Тя ме учи на тайните на кахуна.

— Кахуна — значи все още съм в Хаваите?

— Разбира се! — каза тя и се усмихна на глупавия ми въпрос.

— Това е Молокай. — Момичето посочи една избеляла карта на Хавайските острови, закачена над главата ми на стената.

— Молокай! Течението ме е отнесло до Молокай! — попитах аз смаяно.

Мама Чия напредваше бавно надолу по виещата се пътека. Беше изминала една тежка седмица и след последните няколко дни се чувстваше уморена. Но работата и изискваше енергия отвъд тази на материалното й тяло.

Тя продължи надолу по пътя през гората. Сега нямаше време за почивка. Искаше да прегледа новия си пациент. Роклята й на цветя, все още влажна от падналия дъжд, беше изцапана с кал по краищата. Косите й бяха полепнали по челото на мокри кичури. Нехаейки за външния си вид, тя ускори, колкото може, крачка по хлъзгавата пътека, която щеше да я отведе до нейния болен.

Мама Чия навлезе в последния завой — тялото й помнеше пътя толкова добре, че можеше да го следва дори в безлунна нощ — и видя сечището и колибата, сгушена, почти скрита сред зелената стена от дървета. „Стои си там, където я оставих“, пошегува се жената. Тя мина покрай бараката за инструменти и зеленчуковата градина, после влезе вътре.

Опитах се да се поизправя в леглото и да погледна през отворения прозорец. Късното следобедно слънце се спускаше надолу и осветяваше отсрещната стена. Почувствах замайване и се облегнах назад.

— Сачи! — казах аз немощно, — как се озовах тук? И…

След това, ужасен, аз се изправих отново и почти припаднах, когато видях една жена да влиза с куцукане в стаята и да се извръща към мен.

— Рут Джонсън? — извиках аз втрещен. Нима това беше истина? — Сънувам ли? — попитах аз.

— Напълно възможно — отвърна тя. Но това не беше сън. Жената, която ме беше изпратила със сърфа, сега се беше надвесила над мен.

— Ти едва не ме уби! — изкрещях аз.

Жената опря бастуна си на стената, пооправи възглавницата ми и внимателно ме бутна назад в леглото. Тя не се усмихваше, но лицето й излъчваше топлота, каквато не бях доловил преди. Тя се обърна към момичето.

— Добре си се грижила за него, Сачи. Зная, че родителите ти ще бъдат доволни.

Сачи се усмихна лъчезарно. На мен обаче ми се въртяха други неща в главата.

— Коя си ти! — попитах жената. — Защо ми причини това? Какво става тук?

Рут Джонсън не ми отговори веднага. Малко по-късно, докато мажеше лицето ми с някакъв друг мехлем, тя каза тихо:

— Не разбирам… ти не ми приличаш на някой глупав младеж. Защо не спази указанията ми? Защо тръгна без сенник, храна и вода?

Отблъснах ръката й от лицето си и се надигнах отново.

— Какви указания? За какво ми е притрябвал сенник през нощта? Кой взима вода и храна, когато излиза със сърф? Защо не ми каза от какво ще имам нужда?

— Но аз ти казах — прекъсна ме тя. — Написах го… казах ти да се погрижиш да вземеш храна и вода за три дни, сенник и…

— В бележката нямаше нищо такова — спрях я аз.

Тя замълча, озадачена и замислена.

— Как е възможно това? — попита тя, взирайки се в пространството. — На втората страница написах всичко…

— За каква „втора страница“ говориш? — попитах аз. — Даде ми само изрезката от вестник с една бележка. Беше писала на лицето и на гърба…

— Но имаше още една страница — пресече ме тя.

В този момент разбрах какво се е случило.

— Бележката — казах аз. — Тя завършваше с думите „Погрижи се“. Реших, че просто искаш да направя всичко, което ми беше написала.

Когато разбра, какво по всяка вероятност се беше случило, Рут Джонсън затвори очи. За миг по лицето й пробяга някаква смесица от емоции, но после всичко изчезна. Тя поклати тъжно глава и въздъхна.

— Втората страница уточняваше всичко, от каквото ще имаш нужда, а също и къде ще те отведе течението.

— Аз… навярно съм я изтървал, когато съм прибирал другите неща в джоба си.

Облегнах глава на възглавницата. Не знаех дали да плача или да се смея.

— А докато бях в океана, си мислех, че ти принадлежиш към „безмилостното училище“.

— Не е чак толкова безмилостно! — отвърна тя. Засмяхме се, защото не ни оставаше нищо друго и защото цялата история беше толкова нелепа.

Все така засмяна, тя добави:

— А като се почувстваш по-добре да продължиш нататък, можем да те хвърлим от някоя скала!

Засмях се дори по-високо от нея и болката в главата ми се върна. Само за миг се запитах дали пък тя не говори сериозно.

— Но коя си ти? Искам да кажа…

— В Оаху съм Рут Джонсън. Тук моите приятели, ученици и пациенти — в това число и хората, които почти съм убила — ме наричат Мама Чия. — Тя се усмихна.

— Е добре, Мама Чия, как се озовах тук?

Тя тръгна към окачената на стената карта на островите и вдигна ръка.

— Течението те отнесе през протока Каиви, покрай нос Илио и оттам на изток покрай северния бряг на