повърхността на морето и аз потръпнах, представяйки си как долу плуват някакви огромни тъмни силуети. Почувствах се малък и самотен, нищожна точица в океана, на хиляди метри над океанското дъно.
Стори ми се, че минаха часове. Лежах неподвижен и ослушвах с надежда да чуя звука на катер от Бреговата охрана или пък да зърна спасителен хеликоптер. Но истината беше, че никой не знаеше къде съм — никой с изключение на Рут Джонсън. Облаци закриха луната и звездите, и небето така притъмня, че не можех да кажа дали очите ми са отворени или затворени. Страхувайки се да заспя, аз ту се унасях, ту отново се сепвах. Но нежното и приспивно издигане и спускане на океана най-накрая надделя и аз потънах бавно в безмълвие като скала в морските дълбини.
Събудих се с първата светлина на зората, осъзнах къде съм, изправих се рязко и паднах от сърфа. Плюейки погълнатата солена вода, аз се качих обратно на дъската, огледах се с известна надежда и в този момент у мен се надигна мрачно предчувствие. Не се виждаше нищо друго освен океана. Надвиснали облаци криеха всяко възможно късче земя. Доколкото разбирах, намирах се някъде много навътре в Тихия океан. Бях чувал за силни течения, които могат да отнесат човек направо в открито море. Можех да греба, но в каква посока? Борейки се с паниката, аз се заставих да си поема дълбоко въздух и да се успокоя.
След това направих едно още по-тревожно откритие. Нямах нито риза, нито сенник, нито храна, нито вода. За първи път ми мина през ума, че дори мога да загина тук. Че това не е някакво снобско забавление. Може би бях направил много голяма грешка.
Рут Джонсън беше написала, че тук става дума за „доверие и вяра“. „Как ли пък не“ — промърморих си аз, „доверие, вяра и безразсъдна глупост“. Какво ме беше накарало да изгубя ума си? Кой нормален човек се оставя със сърфа си на океанските течения, защото някаква възрастна жена му е казала да направи така?
„Не е възможно всичко това да ми се случва“, казах аз и се стреснах от звука на собствения си глас. Думите ми бяха приглушени и задавени от огромните пространства отгоре и отдолу. Вече чувствах топлината на сутрешното слънце върху гърба си.
Облаците се разпръснаха и там остана само пламтящото лазурно небе. Имах време да обмисля положението си — нищо друго освен време. Като изключим случайния крясък на някой албатрос или тихото бръмчене на самолет някъде високо горе, безмълвието беше единственият ми другар.
От време на време отпусках краката си с плясък в солената вода и си тананиках нещо като мелодия, за да запълня тишината. Но доста скоро мелодиите замряха. Ужасът бавно запълзя по гръбнака ми.
С напредването на деня ставах все по-жаден, а страхът ми нарастваше със засилването на огнената пещ на слънцето. Нямам предвид онзи страх от дулото, което са опрели в ребрата ти или при вида на кола, която изведнъж се насочва челно към твоето платно — това беше едно усещане за абсолютна неизбежност, едно тихо осъзнаване, че ако някой не ме спаси скоро, несъмнено ще изгоря до смърт върху хладното, зелено море.
Часовете се нижеха мъчително бавно и кожата ми започна да порозовява. В късния следобед жаждата ми се превърна в идея-фикс. Опитах всичко, какво ми дойде на ум, за да се предпазя: завъртах сърфа да гледа в различни посоки; потапях се многократно в хладната вода и търсех сянката на дъската, държейки се внимателно за напуканата й повърхност. Морската вода беше единствения ми щит срещу слънцето и благодарение на нея успях да дочакам падането на благословения мрак.
През нощта започнах трескаво да горя, а после затреперих от студ. Дори и най-лекото движение беше болезнено. Тръпнех и обгръщах тялото си с ръце, обзет от разкаяние. Как можах да направя нещо толкова глупаво? Как можах да се доверя на онази стара жена и защо тя постъпи така с мен? От жестокост или просто бе сбъркала някъде? И в двата случая изходът беше един — щях да умра, без да разбера защо?
Сутринта ме завари да лежа неподвижно. Кожата ми беше станала на мехури, а устните ми бяха напукани. Мисля си, че неминуемо щях да загина, ако не беше един неочакван дар от небето. Със зазоряването се появиха тъмни облаци. Надигна се дъждовна буря и слънцето се скри за няколко часа — още няколко часа живот. Дъждовни капки, смесени със сълзи на благодарност пареха подпухналото ми лице.
Нямах с какво да задържа водата освен с уста. Легнах по гръб с широко отворени челюсти, опитвайки се да уловя всяка капка, но накрая почувствах, че мускулите ми конвулсивно се схващат. Събух плувките си, за да попия с тях, колкото може повече дъждовна влага.
Твърде скоро палещото слънце се върна и се издигна високо в безоблачното синьо небе, сякаш никога не бе имало буря. Устните ми бяха вече дълбоко напукани. Обграден от вода, аз умирах от жажда.
Махатма Ганди веднъж бе казал: „На гладуващия Бог може да се яви само във вид на хляб.“ Сега водата беше станала моят бог, моята богиня, моя единствена мисъл и страст. А просветлението и знанието — тях бих заменил, без да се замисля нито за миг, за чаша чиста, хладна, утоляваща жаждата вода.
През по-голямата част от сутринта бях във водата, вкопчен в сърфа. Но това по никакъв начин не ми помогна за ужасната жажда, която изпитвах. По-късно следобед ми се стори, че зърнах някаква перка да обикаля в кръг недалеч от мен и бързо се покачих на дъската. Кожата ми продължи да изгаря и да се напуква и след известно време ми хрумна мисълта, че челюстите на акулата навярно са единственото ми спасение от бавната смърт. Като сърна, която открива гърлото си на лъва, част от мен все по-силно желаеше да се предам, просто да потъна в морето и да изчезна.
Когато падна нощта, отново пламнах в треска. Изпадайки в нещо като делириум, засънувах че плувам в планински поток, пиех до насита, лежах отпуснат в хладно езеро и водата се просмукваше в порите ми. Сетне отнякъде се появи усмихнатото лице на Рут Джонсън с побелелите си коси. Дълбоките и очи се присмиваха на глупостта ми.
С издигането и спускането на океана аз ту изпадах в несвяст, ту се връщах в съзнание. Приличах на призрачно същество, което се лута между реалността и бълнуването. В момент на прояснение осъзнах, че ако не намеря земя на следващия ден, всичко ще свърши.
В ума ми се мярнаха картини: дома ми в Охайо, задния двор, отпуснал съм се на шезлонга в сянката на една бреза, пийвам лимонада, чета роман, играя с дъщеря си, хапвам лека закуска, защото съм малко гладен — удобствата и сигурността на дома. Всичко това сега изглеждаше далечен сън, а всичко наоколо — кошмарна действителност. Ако въобще бях заспивал, не помнех.
Утрото дойде твърде скоро.
Този ден научих какво е адът: болка и обгаряне, страх и очакване. Бях готов да се претърколя от дъската, да се отпусна в хладната вода и да оставя смъртта да ме завлече в селенията си. Бях готов на всичко, за да спра болката. Проклех тялото си, тленното си тяло. Сега то беше бреме, източник на страдание. Но една друга част от мен не се предаваше, решена да се бори до сетен дъх.
Слънцето се придвижваше мъчително бавно по небето. Скоро намразих това чисто небе и отправях тихи благодарности към всяко облаче, което скриеше слънцето, докато стоях вкопчен в дъската, потопен във вода, която не можех да пия.
През нощта лежах изтощен — нито буден, нито заспал — понесен през чистилището. Надзърнах през подпухналите си клепачи и ми се стори, че виждам в далечината скали. Счу ми се и звука на морски прибой. После изведнъж излязох от унеса си и разбрах, че това не е видение. Беше истинско! Там беше надеждата. И животът. Щях да оцелея. Заплаках, но открих, че не са ми останали сълзи.
Почувствах през мен да преминава вълна от енергия. Съзнанието ми стана кристално чисто и погледът ми изведнъж се проясни. Не можех да загина точно сега — бях твърде близо! Впрегнах всичката си останала сила и започнах да греба към брега. Щях да
Скалите сега се издигаха около мен като гигантски небостъргачи и спускаха склоновете си в морското дъно. С все по-голяма скорост, тласкан от прибоя, аз се носех към канарите. Изведнъж вълните закипяха застрашително. Помня как се вкопчих в дъската, тя се издигна, счупи се с трясък във въздуха и се разпадна на парчета. След това трябва да съм припаднал.
Нови посоки
