Лечението е въпрос на време, но понякога е и въпрос на възможност.
В долината Пелекуну, разположена дълбоко сред обраслите с мъх зъбери на остров Молокай, има една малка колиба. Отвътре идваха крясъците на жена, които раздираха въздуха. „Мама Чия! Мама Чия!“, викаше тя в болка и ужас, борейки се с родилните мъки на едно тежко раждане.
Молокай — място, където през деветнадесети век бяха прокуждали прокажените, изоставени да очакват гибелта си, откъснати от останалия свят поради страх и невежество.
Молокай — дом на туземно хавайско население, японци, китайци, филипинци и неголям брой европейци и американци; убежище за контра-култури и алтернативни начини на живот; подслон на жилави и независими хора, които избягваха прогреса и туристическия бизнес на другите острови, хора, които се трудеха усилено, живееха просто и учеха децата си на изконните ценности и любов към природата.
Молокай — остров на природни духове и легенди, тайно погребално светилище на кахуна купуас, шамани, магьосници, лечители и воини на духа, живели в съзвучие със законите на земята.
Молокай беше готов да приеме още една човешка душа.
Мицу Фуджимото, дребна жена с японска и американска кръв в жилите си, малко над четиридесетте, мяташе глава наляво-надясно, плувнала в пот. Тя се молеше, стенеше и ронеше сълзи за детето си и проплакваше тихо: „Мама Чия!“. Избутвайки и пъхтейки при всяка контракция тя се бореше за живота на бебето си.
Часове или минути по-късно — не мога да кажа точно — след като се бях носил в унес, ту губейки съзнание, ту изплувайки отново, аз се събудих ужасно жаден. Щом чувствах жажда, значи бях жив! Логиката на това откритие ме разтърси дълбоко и в течение на няколко мига на прояснение аз изучавах внимателно тялото си, отвътре и отвън. Главата ми пулсираше. Кожата ми гореше. Не виждах нищо. Бях ослепял! Повдигнах ръка, чувствайки я невероятно слаба, опипах очите си и с огромно облекчение открих, че бяха покрити с марля.
Нямах никаква представа къде съм — в болница, в стая, в Охайо или може би в Калифорния. Може би бях болен или се беше случила някаква злополука. Или пък всичко това беше сън.
Дългите черни коси на Мицу лежаха сплетени и сплъстени върху лицето и възглавницата й. След като първото й дете беше починало преди близо десет години, тя се закле никога повече да няма друго. Не можеше да понесе болката и страданието на една втора загуба.
Но когато прескочи четиридесетте, разбра, че това щеше да бъде последният й шанс. Сега или никога. И така Мицу Фуджимото и съпругът й Сей взеха своето решение.
Минаха много месеци и лицето на Мицу засия, а в утробата й започна да зрее живот. Семейство Фуджимото щяха да бъдат благословени с дете.
Денят дойде и Сей хукна към долината да търси помощ. Мицу лежеше изкривена на матрака си, пъхтеше и си поемаше дъх между контракциите — изтощена, самотна и изплашена, че нещо ужасно се е объркало… че бебето се е завъртяло не както трябва. С всеки пристъп на контракциите стените на утробата й се втвърдяваха като камък и Мицу крещеше и призоваваше Мама Чия.
Когато се върнах в съзнание, светът продължи да тъне в мрак, защото върху очите ми все още имаше марля. Кожата ми пламтеше. Не ми оставаше нищо друго освен да стена и да търпя.
Чух някакъв звук. Какво беше това? Сякаш някой изцеждаше парцал над купа с вода. Като че в отговор почувствах някой да докосва челото ми с хладка кърпа. След това успокоително ухание изпълни ноздрите ми.
Чувствата ми напираха да излязат на повърхността. По лицето ми се търкулна сълза.
— Благодаря — измънках аз едва чуто и дрезгаво. Протегнах се бавно и улових малката ръка с кърпата, която бършеше гърдите и раменете ми.
Изненадах се, когато чух глас на момиче, малко момиче, може би на девет-десет години.
— Почивайте сега — каза то.
— Благодаря — повторих аз и сетне добавих: — Вода… моля. Момичешката ръка зад врата ми нежно повдигна главата ми, за да мога да пия. Сграбчих чашата и понечих да отпия повече, но водата се разля по устните и по гърдите ми. Момичето дръпна чашата.
— Простете, казаха ми да ви давам да пиете по малко — извини се тя и пусна главата ми на възглавницата.
След това трябва да съм заспал.
Мъките на Мицу продължиха, но сега тя беше вече твърде изтощена, за да се напъва и твърде уморена, за да крещи. Изведнъж входната врата се отвори и мъжът и влетя вътре задъхан от усилието да тича по стръмния, разкалян път.
— Мицу! — извика той, — доведох я!
— Фуджи, трябват ми чисти чаршафи… веднага — каза Мама Чия и тръгна направо към изтерзаната бъдеща майка, за да види какво е положението. След това бързо разтри ръце. — Донесете ми още три чисти кърпи… и сложете да заври едно ведро вода. После тичай до камиона и ми донеси кислородната маска.
Бързо и умело Мама Чия — акушерка, лечителка и кахуна — отново провери състоянието на Мицу и се приготви да обърне бебето. Това можеше да се окаже трудно раждане, но с Божията помощ и с подкрепата на духовете на острова, тя щеше да спаси майката и двете заедно щяха да изведат един нов живот на белия свят.
Паренето стихна и се превърна от непрестанна болка в леко туптене. Опитах се предпазливо да раздвижа мускулите на лицето си.
„Какво бях сторил със себе си?“, запитах се аз в отчаяние, надявайки се все още да се събудя от този кошмар — налудничав, глупав, ненужен. Но това не беше сън. В очите ми пареха сълзи. Бях толкова слаб, че едва можех да се помръдна. Напуканата ми и пресъхнала уста с усилие отново промълви думи „Вода… моля.“ Но никой не ме чу.
Спомних си какво ми беше казал веднъж Сократ за търсенето на смисъла. „По-добре никога не се захващай с това, но захванеш ли се веднъж, по-добре го завърши.“
„По-добре никога не се захващай, по-добре никога не се захващай“, мърморех си аз, преди да потъна в сън.
Плачът на новороденото отекна през отворените прозорци на малката колиба в тропическата гора. Мицу успя да се усмихне, притискайки детето до гърдите си. Фуджи седеше наблизо сияещ и от време на време протягаше ръка да докосне жена си и бебето. По страните му се стичаха сълзи на радост.
Мама Чия разтреби наоколо, както бе правила толкова много пъти в миналото.
— Всичко ще бъде наред с Мицу и сина ти, Фуджи. Сега те оставям ти да се погрижиш за тях… и съм сигурна, че ще бъдат в много добри ръце. — Тя се усмихна.
Без да се притеснява никак, японецът се разплака, взе ръцете й в своите и заприказва ту на хавайски, ту на японски, ту на английски:
— Мама Чия, махало! Махало!
— Ти току-що го направи — отвърна тя. Но от израза на лицето му й стана ясно, че нито благодарностите му, нито сълзите му можеха да бъдат достойна отплата в очите на Фуджи — това беше въпрос на гордост и чест. Затова Мама Чия добави: — Ще се радвам да ми дадеш от твоите зеленчуци. Ти отглеждаш най-добрите сладки картофи на острова.
