да изчистя гърлото си. Нещо тук не беше наред. Не можех да намеря обяснение. Това
Не знаех дали ще намеря сили да посетя друга банка. До гуша ми беше дошло да се отнасят с мен като с луд. Може би всичко беше безнадеждно. Може би бях някакъв особняк, както бе казала жена ми. И може би тя имаше право. Защо да не бъда просто един обикновен човек, който ходи на бейзбол, на кино и си прави барбекюта в неделя?
Сериозно обмислях варианта на следващия ден да хвана самолета за вкъщи и да си насроча час при някой добър терапевт, когато автобусът пристигна и спирачките му уморено въздъхнаха. Вратата се отвори. Станах и бръкнах в джоба да извадя някаква банкнота. Именно в този момент открих, че Рут Джонсън не ми беше дала никакви пари.
— Хей, приятел — подвикна шофьорът на автобуса. — Качваш ли се или не?
Зает с разгъването на смачканите парчета хартия, аз почти не го чух и не отговорих. След това отворих широко очи и затаих дъх. Осъзнавайки смътно, че автобусът тръгва без мен, аз се взирах в двете парчета хартия в ръцете си. Първото беше вестникарска изрезка от рубриката „Лични“. Тя започваше така: „Млад мирен воин, приятел на Сократ…“ Чувах ускореното си дишане. Цялото ми тяло се тресеше.
На втората имаше бележка, надраскана с неравния, почти нечетлив почерк на г-жа Джонсън. Тя гласеше:
Аз съм от старата школа — трудната школа. Нищо не може да бъде получено без силно желание, подготовка и посвещаване. Тук става дума за доверие и вяра. В четвъртък вечерта, т.е. след три дни, теченията ще бъдат точно каквито е необходимо. Ако искаш да продължиш, следвай указанията по-долу, дума по дума. Отиди на плажа Макапу рано вечерта.
Обърнах бележката. Напътствията продължаваха:
Ще видиш една скалиста местност, гледаща към връх Макапу. Тръгни към върха и върви, докато стигнеш до един малък заслон. От едната страна покривът е хлътнал. Отзад ще намериш една дъска за сърфиране. Огледай се дали си сам и когато падне здрач — не преди това — вземи сърфа и навлез навътре в морето. По това време ще има силно течение. Остави се на него да те понесе. Погрижи се…
Странно — това беше краят на текста. „Погрижи се…“ Какво искаше да каже тя? Трескаво търсех отговора, докато напъхвах бележката в джоба си.
След това учудването ми премина във вълнение и дълбокочувство на облекчение. Търсенето беше приключило. Бях я намерил! В мен забушува енергия. Сетивата ми се отвориха. Усещах температурата на въздуха, чух далечни щурци и долових свежото ухание на скоро окосени ливади, мокри от дъжда, който бе валял преди това. Вървях пеша чак до мотела си. Когато пристигнах, почти се беше зазорило.
Скочих в леглото, което изскърца под мен и се загледах в тавана. Мина много време, преди да се унеса в сън.
Тази нощ сънувах скелети, стотици скелети, избелели от слънцето, изхвърлени на скалистия бряг, пръснати в безпорядък върху черната вулканична скала. Една силна вълна се разби в брега и отнесе всичко. Там остана само вулканичната скала, черна като нощта. Чернотата ме погълна. Чух някакъв грохот, в началото тих, но набиращ сила.
Събудих се от воя на боклукчийския камион навън. Отворих очи и забих поглед в тавана, но яркият образ на скелетите остана в ума ми, наред с едно усещане за страхопочитание и поличба. Четвъртък вечер, тогава щеше да започне всичко.
Нещата със сигурност тръгваха в определена посока. Надигаше се нова вълна. Точно както някога аз се чувствах жив! Това чувство ме накара да осъзная колко лесен бе живота ми през последните няколко години. Бях се превърнал във домашен воин, чиито битки водеха негови други самоличности по телевизията и киното. Сега бях отново на крака и чаках удара на камбаната.
Огън в морето
За да има светлина, трябва да има и пламък.
Не се заех с никакви специални приготовления, защото очевидно такива не бяха нужни — просто трябваше да намеря една дъска за сърф и да вляза с нея в морето.
В четвъртък вечер освободих стаята си в хотела, готов да прекарам нощта на брега, готов за промяна, готов за всичко. Или поне така си мислех. С всичките си вещи, натъпкани в туристическата раница, тръгнах надолу към плажа Макапу. Вдишвах свежия солен въздух и вървях към върха. В далечината видях един стар фар, построен на вулканична скала да се издига остро в пурпурното небе.
Пътят беше по-дълъг, отколкото си мислех. Беше почти тъмно, когато намерих бараката. Сърфът беше наистина там, както ми беше казала Рут. Той не беше направен от аеродинамично фибростъкло, както бях очаквал, а представляваше масивна, старомодна дъска, подобна на онези, с които някога бяха сърфирали древните хавайски царе. Бях видял рисунка на такъв сърф в „National Geographic“.
Огледах пустия бряг и спокойния океан. Въпреки залязващото слънце, благоуханният морски въздух беше приятен. Съблякох се и останах само по найлоновия си бански. Натъпках дрехите и портфейла в раницата си и я скрих в едни храсти. Нагазих с тежката дъска в морето и когато водата стигна до бедрото ми, я пуснах да падне със силен плясък върху огледалната повърхност.
Хвърлих последен поглед към брега, отблъснах се и се плъзнах напред, гребейки несръчно през прииждащите водни талази.
Задъхан, аз се зарекох да вляза в по-добра форма, преодолявайки последната фосфоресцираща разпенена вълна, едва осветена от нащърбената луна, която ту се появяваше, ту изчезваше зад облаците. Отпуснат върху гальовното издигане и спускане на океана, си мислех за този странен начин за посвещаване. Наистина беше доста приятно, но колко дълго трябваше да се нося по теченията, преди да се върна? Цялата нощ?
Ритмичното полюшване на океана, нагоре и надолу, ме успокояваше и ме караше да чувствам някаква приятна отпадналост. Лежах по гръб и гледах нагоре към съзвездията Скорпион и Стрелец. Очите ми съзерцаваха небето, а мислите ми се носеха с течението докато чаках… бог знае какво. Може би някакви указания от космически кораб.
Трябва да съм се унесъл, защото изведнъж отворих очи и яхнах сърфа, който се полюляваше напред- назад. Не бях усетил кога съм заспал. Чудех се дали просветлението идва именно така.
Огледах се и се опитах да различа бреговата линия в тъмнината. В следващия момент си спомних — течението. Тя беше писала, че „теченията ще бъдат точно, каквито е необходимо“. Необходимо за какво? Потърсих хоризонта във всички посоки, но издигането и спускането на океана заедно с булото облаци, на практика ме обричаха на слепота чак до идването на зората. Не виждах нито звезди, нито земя.
Бях оставил часовника си на брега и нямах представа нито за времето, нито за мястото. Колко време бях пътувал по вълните? И в каква посока? Изведнъж изтръпнах и осъзнах, че може течението да ме е отнесло в открито море! Паниката се стовари върху мен като удар с юмрук.
Във въображението ми се развихриха параноични, несвързани фантазии. Ами ако тази жена беше някаква особнячка или дори луда? Дали пък нямаше някакви сметки за уреждане със Сократ. Ами ако тя умишлено…? Не! Това беше невъзможно? Продължих да си блъскам главата. Обикновените начини да проверявам кое е реално и кое не тук не вършеха работа.
Веднага щом успеех да отблъсна поредната вълна на страха, се надигаше друга. Умът ми се гмурна под
