Свещеното пътуване на мирния воин

отпред.

— Страхотно! До скоро.

Излязох навън в добро настроение. Имах среща, а може би дори и нишка към жената-шаман. Но защо тогава един тих глас в мен ми казваше: „Идиот! Какво правиш! Сократ те изпрати на мисия, а ти се сваляш с някаква касиерка!“

— О, я млъкни! — казах аз на глас и един минувач се обърна да ме погледне.

Часовникът ми показваше 2:35. Вероятно можех да обиколя две-три банки до пет. Надникнах в картата си, вече осеяна с кръстчета на вече посетените. Първа хавайска банка беше точно зад ъгъла.

Златото на глупака

Когато човек е изпълнен с желание и воля, боговете му помагат.

Есхил

Веднага щом влязох във фоайето, човекът от охраната ми хвърли бегъл поглед, тръгна към мен и в последния момент ме подмина. Издишах въздуха в гърдите си и вдигнах очи към камерите. Стори ми се, че всички са насочени към мен. Тръгнах към едно от гишетата, преструвайки се, че имам намерение да попълвам вносна бележка и пътьом се огледах, все едно се готвех да правя обир.

На няколко крачки имаше едно работещо гише, обслужвано от банкова служителка с делови вид — висока, аристократична дама на петдесет и няколко години. Тя вдигна глава, когато тръгнах към нея. Но преди да успея да я попитам, жената рязко се изправи.

— Извинете… тъкмо отивах да обядвам с известно закъснение, но мисля, че г-жа Уокър може да Ви помогне — каза тя и ми посочи съседното гише. След това се обърна и излезе.

— Ъ-ъ, благодаря ви — смотолевих аз.

Г-жа Уокър не ми оказа никаква помощ, нито пък някоя от другите касиерки в следващата банка, където служителят от охраната ме изпрати до изхода и ме посъветва да не идвам повече.

Готов да избухна в смях — или в сълзи — аз се облегнах на полираната каменна стена на последната банка, сетне подвих колене и седнах на тротоара.

— Е, какво пък — рекох си аз. — Това е всичко. Забрави! Край на банките.

Разбирах важността на постоянството, но в един момент човек просто трябва да спре, защото главата му се удря в стената. Просто нищо нямаше да стане. Ще отида на срещата си, ще се порадвам на залеза и после обратно към Охайо.

Докато седях там, изпълнен със самосъжаление, чух някакъв глас да казва:

— Добре ли сте?

Вдигнах глава и видях една дребна, пълничка азиатка с побелели коси, твърде голямо муму3 и бамбуков бастун в ръката. Изглеждаше около шейсетгодишна и ми се усмихваше с майчинска загриженост.

— Благодаря, добре съм — отвърнах аз и се изправих с известно усилие.

— Не изглеждате добре — отбеляза тя. — Изглеждате уморен. Едва се сдържах да не й се тросна, че това не й влиза в работата. Вместо това си поех дълбоко въздух.

— Права сте — признах си аз. — Уморен съм. Но съм бил уморен и друг път. Ще се оправя, благодаря Ви.

Очаквах да кимне и да отмине нататък, но тя продължи да стои там и да се взира в мен.

— Същата работа — рече възрастната дама. — Обзалагам се, че един сок ще ти дойде добре.

— Вие да не сте лекар или нещо такова? — попитах аз, наполовина развеселен.

— Не — усмихна се. — Всъщност, не. Но Виктор, кръщелникът ми, и той като Вас винаги е на високи. — Забелязала озадачението ми, тя побърза да добави: — Искам да кажа на високи обороти.

— О! — засмях се аз. — Тя изглеждаше толкова мила дама. — Предполагам, че бих могъл да понеса една чаша сок. Мога ли да почерпя и Вас?

— Много мило от Ваша страна — каза жената, докато влизахме в уличното кафене веднага след банката.

Забелязах, че тя ходи с видимо накуцване.

— Името ми е Рут Джонсън — съобщи ми тя, подпря стария си бамбуков бастун на тезгяха и протегна ръка да се ръкуваме. Джонсън — фамилията й не беше азиатска. Предположих, че е омъжена за бял.

— Дан Милман — отвърнах аз и раздрусах ръката й. Поръчах си сок от моркови.

— И за мен също — рече г-жа Джонсън. Когато извърна глава към сервитьорката, аз успях да разгледам лицето и — в него имаше нещо хавайско или може би японско или китайско; и силен загар.

Сервитьорката сложи соковете на плота. Посегнах към моя и в този момент забелязах, че г-жа Джонсън отново се взира в мен. Погледите ни се срещнаха и останаха приковани един в друг. Тя имаше дълбоки очи, също като Сократ. „О, я стига“, помислих си аз. „Престани да си въобразяваш разни неща!“

Тя продължаваше да ме изучава.

— Познавам ли Ви отнякъде?

— Не, не мисля — отвърнах аз. — За първи път съм тук.

— В Хонолулу?

„Не, на планетата Земя“, помислих си аз.

— Да — отвърнах на глас.

Тя задържа погледа си на мен още известно време и след това забеляза:

— Е, може само така да ми се струва. Значи си отседнал тук.

— Да, аз съм от колежа „Оберлин“ и правя тук едно проучване — отговорих аз.

— Не думай! Оберлин! Една от племенничките ми отиде да учи в Оберлин!

— О, наистина ли! — рекох аз и погледнах часовника си.

— Да. А кръщелника ми Виктор — той пък смята да се запише там другата година. Съвсем наскоро той се дипломира в училището „Пунахо“. А защо не вземете да се отбиете у нас довечера? Ще се запознаете с Виктор. Той страшно ще се зарадва на възможността да поговори с преподавател от „Оберлин!“

— Е, оценявам поканата Ви, но имам други планове.

Съвсем не обезсърчена, дамата надраска някакъв адрес на парче хартия и ми го подаде.

— Ако промените решението си.

— Благодаря Ви отново — казах аз и станах да тръгвам.

— Благодаря Ви — рече жената, — за сока.

— За мен беше удоволствие. — Хвърлих пет долара на плота. Поколебах се за миг и сетне попитах: — Случайно да сте работили някога в банка?

— Не — отвърна тя. — Защо?

— О, просто така.

— Е, тогава алоха. — Тя ми махна с ръка. — Сътворете си хубав ден.

Спрях се и извърнах към нея.

— Какво казахте, моля? — попитах аз. — „Сътворете си хубав ден?“

— Да.

— Повечето хора казват само „Приятен ден“.

— Предполагам, че е така.

— Работата е там, че един мой стар учител… той казваше същото.

— Наистина ли! — Тя кимна и се усмихна по някакъв особен начин. — Колко интересно.

Моят вътрешен датчик за степента на обичайност забръмча. Усетих езика си леко скован. Имаше ли тук някакво отклонение от реалността.

Тя ме погледна отново и после се втренчи в мен толкова настойчиво, че кафенето престана да съществува.

— Аз Ви познавам — рече жената.