Изведнъж всичко стана по-светло. Лицето ми пламна и усетих някакво парене в ръцете си. Къде се бях чувствал така? И след това си спомних. Една сервизна бензиностанция, една звездна нощ.
— Познавате ме?
— Да. В началото не бях сигурна, но сега виждам във Вас един добросърдечен човек, който, струва ми се, е доста строг към себе си.
— Това ли било? — казах аз разочарован. — Това ли имахте предвид?
— Мога също да добавя, че сте самотен, и че трябва да се поотпуснете малко. Една разходка с боси крака във вълните на брега ще ви поуспокои… да, необходима Ви е разходка по брега — прошепна тя.
Замаян, чух собствения си глас:
— Разходка с боси крака по брега?
— Точно така.
Сякаш попаднал в някаква мъгла, аз тръгнах към изтока и я чух да казва:
— Ще се видим довечера, около седем часа.
Не си спомням точно как излязох от кафенето. След известно време открих, че нося обувките си в ръка и ходя по чистия, влажен пясък на Уайкики, докато в краката ми се плискат леки вълни.
Малко по-късно недалеч от мен кацна чайка. Хвърлих и бегъл поглед и после рязко вдигнах глава, все едно че събуждах.
Шест и петнайсет, шест и петнайсет, повтарях си аз, Сякаш опитвайки се да открия някакъв смисъл в тези числа. И сетне се сетих — току-що бях излъгал Барбара за срещата ни, красивата касиерка.
Почувствах се наистина доста глупаво.
И понеже не ми оставаше друго, хванах автобус до едно кокетно предградие на Хонолулу и после повървях пеша, докато открия посоченото от Рут Джонсън място. Поне си мислех, че съм намерил точния адрес; написаното от нея не беше много ясно.
В 7:15 вървях към алеята на една добре поддържана къща. Уличката беше пълна с коли. От отворената врата долиташе танцова музика. Една стара жена седеше на люлката на верандата и се люлееше напред- назад под лунната светлина. Чух вътре хора да говорят на висок глас. Някой се засмя. Имах подтискащото усещане, че не съм попаднал на правилното място.
Жената в люлката ми подвикна:
— Алоха! Направо влизайте!
Кимнах й и влязох вътре, оглеждайки просторната всекидневна, препълнена с младежи и неколцина по- възрастни мъже и жени. Хората танцуваха, разговаряха и се хранеха. Жените бяха с голи гърбове или с рокли на цветя, а мъжете с джинси, тениски и плетени блузи.
За момент музиката спря. Чух плясък и реших, че някой е скочил или паднал в басейна, който смътно се виждаше през плъзгащата се стъклена врата. Последва силен смях.
Потупах една млада жена по рамото, точно когато започна някакъв рокендрол. Наложи се да говоря много високо, за да бъда чут.
— Търся Рут Джонсън.
— Кого? — извика тя в отговор.
— Рут Джонсън! — почти изкрещях.
— Не познавам много хора тук — сви рамене жената. — Ей, Джанет! — подвикна тя към някого. — Да познаваш някоя си Рут Джонсън?
Не можах да чуя отговора на Джанет.
— Няма значение — рекох аз и тръгнах към вратата. Докато слизах по стълбите, се спрях и направих един последен опит. Извърнах се към жената в люлката и попитах:
— Тук ли живее Рут Джонсън?
— Не — отвърна тя.
— О! — Не можех ли да направя поне едно нещо, както трябва? Вече наистина подтиснат, понечих да си тръгна.
— Рути е отседнала при сестра си в края на улицата — добави жената. — Тя отиде да купи още сода.
Точно в този момент една кола спря отпред.
— Ето я и нея — посочи жената с ръка.
Никой не слезе от колата. След това видях Рут Джонсън да се измъква с известно усилие. Спуснах се надолу по стълбите, изгарящ от нетърпение да разбуля цялата тази история по един или друг начин.
Тя тъкмо се протягаше да вземе една пазарска чанта, когато се обадих зад гърба й:
— Позволете ми да Ви помогна с това.
Тя се обърна и се зарадва, когато ме видя, но не ми се стори изненадана.
—
— Може би не толкова мил, колкото си мислите — отвърнах аз и в ума ми се мярнаха невръстната ми дъщеря и съпругата ми, които бях изоставил.
Тръгнах бавно по стълбите, за да бъда в крак с нея.
— И така, защо всъщност ме поканихте? — попитах аз.
— Извинете, че Ви бавя — каза тя, пренебрегвайки въпроса ми. — Получих лек… е, да речем удар. Но се чувствам все по-добре.
— Г-жо Джонсън, можем ли да говорим по същество?
— Радвам се, че намерихте къщата.
— Доста дълго пътувах…
— Да, на нашите забави се стичат хора откъде ли не. Това е така, защото ние знаем как да се веселим!
— Всъщност Вие не знаете кой съм.
— Не мисля, че някой наистина знае кой е другият. Но тъй и тъй сме тук! — каза тя жизнерадостно. — И след като вече сте тук, защо не вземете да влезете вътре, да се запознаете с Вик и да се забавлявате?
Огорчен, аз се облегнах на стената и забих поглед в земята.
— Добре ли сте? — попита тя угрижено.
— Добре съм.
— Ей, Рути! — извика някой отвътре. — Донесе ли сода и чипе?
— Ето ги тук, Бил!
Тя се извърна към мен.
— Ъ-ъ… как казахте Ви беше името? Вдигнах глава към нея.
— Дан. — Отговорът ми прозвуча почти като „по дяволите“.
— Е, Дан, заповядайте вътре, потанцувайте, запознайте се с някои хора. Това би трябвало да ви поободри.
— Вижте, оценявам поканата. Вие изглеждате много мила дама, но по-добре да си вървя. Утре ме чака много работа. — Почувствах се изведнъж уморен, поех си дълбоко въздух и станах. — Весело парти и благодаря… ъ-ъ махало… за любезността Ви. — Обърнах се и понечих да тръгна към улицата.
— Почакайте малко — рече тя и закуцука подир мен. — Моя беше грешката, че Ви накарах да биете толкова път дотук. Нека да Ви помогна малко за връщане. — Жената посегна към портмонето си.
— Не, моля Ви, не бих могъл да приема. Не се нуждая… Тя сграбчи ръката ми и погледна в очите ми. Светът наоколо се завъртя.
— Вземете това — каза тя и пъхна в ръката ми нещо, което приличаше на смачкани банкноти. — Може би ще се срещнем отново.
Тя се завъртя бързо и влезе в къщата. За кратко музиката се усили и после затихна, когато вратата се затръшна.
Смачквайки парите в юмрука си, аз ги пъхнах в джоба си и закрачих надолу в топлата нощ.
Кокосови палми, смокинови дръвчета и красиво оформени морави се мярнаха едва-едва под светлината на една улична лампа до автобусната спирка, където се отпуснах изнемощял на пейката и се покашлях, за
