Свещеното пътуване на мирния воин

— Бързо се оправяш… както и очаквах.

— След няколко дни трябва да съм готов за път. — Надигнах се от възглавницата и се протегнах внимателно.

— Готов за път? — попита тя. — Смяташ ли, че си готов да тръгнеш за някъде? И какво ще намериш, когато стигнеш там — каквото намери в Индия?

— Откъде знаеш за това! — попитах аз смаян.

— Когато разбереш откъде зная — рече тя, — ще бъдеш готов да продължиш пътуването си. — Мама Чия ме погледна пронизващо. — Абрахам Линкълн веднъж казал, че ако има шест часа да отсече едно дърво, първите пет ще прекара в острене на брадвата. Теб те чакат големи дела, но все още не притежаваш необходимата острота. Ще отнеме време и ще е необходима огромна енергия.

— Но аз се чувствам все по-добре. Скоро ще имам достатъчно енергия.

— Не говорех за твоята енергия, а за моята.

Отпуснах се отново в леглото и изведнъж се почувствах като товар.

— Наистина трябва да замина — казах аз. — Имаш други хора, за които трябва да се грижиш. Не искам да се натрапвам.

— Да се натрапваш? — повтори тя. — Диамантът натрапва ли се на полировчика на скъпоценни камъни? Стоманата натрапва ли се на ковача? Моля те, Дан. Остани за известно време. Не мога да си представя по- добър начин да използвам енергията си.

Думите й ме окуражиха.

— Е, добре — усмихнах се аз, — може би няма да е толкова тежко, колкото си мисля. Имам подготовката на гимнастик. Зная как да постигам нещата. Освен това прекарах доста време със Сократ.

— Да — каза тя. — Сократ те е подготвил за мен. Аз пък ще те подготвя за онова, което те очаква по- нататък. — Тя прибра мехлема в една кутия и я сложи на бюрото.

— Е, какво ме очаква? Имаш ли някакъв план за действие? С какво се занимаваш тук все пак?

Тя се засмя.

— Играя различни роли, нося различни шапки за различни хора. За теб съм без шапка. — След кратко мълчание тя продължи: — През повечето време помагам на приятелите си. Понякога просто си седя и не правя абсолютно нищо. Друг път пък се упражнявам в приемането на различни форми.

— Приемане на различни форми?

— Да.

— Какво значи това?

— О, това значи да се превръщаш в различни неща, да се сливаш с духовете на животни, скали или на водата — ето за това става дума. Да погледнеш живота от различен ъгъл, ако разбираш какво искам да кажа.

— Но в действителност ти не…

— Стана време да вървя — прекъсна тя въпроса ми по средата. Трябва да посетя някои хора. — Мама Чия взе оставената до библиотеката раница, грабна бастуна си и излезе, преди да успея да кажа нещо.

Изправих се отново в леглото с известно усилие. Виждах я едва-едва през отворената входна врата как куцука ритмично с бастуна си нагоре по лъкатушната горска пътека.

Облегнах се назад и се загледах в тънките лъчи слънчева светлина, които преминаваха през дупките на пердетата и се запитах дали въобще някога ще погледна с добро око на слънцето.

Бях преживял един временен неуспех, но я открих! Тялото ми тръпнеше в нарастващо вълнение. Пред мен се отваряше един труден, може би дори опасен път, но поне беше открит.

Бос по горската пътека

Най-чистият път през Вселената минава през горския пущинак.

Джон Мюър

На другата сутрин се събудих гладен като вълк и изпълнен с благодарност за купата с плодове на нощната масичка. В едно чекмедже намерих нож и лъжица и без да губя никакво време изядох последователно два банана, плод от пасифлора и една папая. Напомних си да забавя малко темпото и да дъвча, но храната просто сякаш изчезваше.

След закуска се почувствах по-добре и реших да проуча къде се намирам. Провесих крака от леглото, изчаках да отмине лекото замайване и после станах. Слаб и залитащ, аз се огледах наоколо. Толкова много бях отслабнал, че банските ми почти падаха. „Ще трябва да напиша книга по диетично хранене“, промърморих под нос. „Ще я нарека «Диета върху дъска за сърф» и вероятно ще спечеля един милион долара.“ Все още неустойчив, аз се заклатушках към каната с вода върху кухненския шкаф, отпих бавно и сетне тръгнах към някаква химическа тоалетна в едно заградено със завеси място. Щеше да ми свърши работа. Сигурно беше, че поне бъбреците ми работят добре.

Вгледах се в лицето си в едно старо огледало. Покрито със сълзящи язви и струпеи, то ми заприлича на лице на непознат. Част от гърба ми беше все още бинтован. Запитах се как малката Сачи понасяше тази гледка, да не говорим пък да ме докосва.

Отправих се към входната врата с чести почивки и скоро се озовах в сянката на колибата и близките дървета. Усещането на коравата земя под мен беше приятно, но краката ми все още не ме държаха. Не можех да стигна далеч без обувки. Запитах се дали някой беше открил раницата с всичките ми вещи. Ако това се беше случило, можеха да помислят, че съм се удавил. „Или пък“, замислих се мрачно, „някой крадец бе намерил портфейла ми, самолетните билети, кредитната ми карта!“ Не, бях скрил раницата твърде добре. Бях я пъхнал в един дълбок гъсталак, покрит с изсъхнали клони. Щях да спомена за това на Мама Чия следващия път, когато я видех, но така се случи, че тя се отби при мен едва няколко дни по-късно.

Успях да измина известно разстояние по пътеката и така открих едно място с чудесна гледка. Високо над мен, в далечината, се издигаха голи вулканични канари, които се извисяваха нагоре в самото сърце на острова. Ниско долу, през клоните на избуялите дървета, виждах едва-едва късчета синьо небе. Предположих, че колибата ми се намира някъде по средата между скалите горе и морето долу.

Уморен и малко подтиснат от слабостта си, аз поех надолу по пътеката. Когато се прибрах, легнах и заспах отново.

С всеки следващ ден апетитът ми се възвръщаше с нарастваща сила. Ядях тропически плодове, сладки и обикновени картофи, царевица, корени от таро и макар храната ми да беше обикновено вегетарианска, от един момент на бюрото ми всяка сутрин започна да се появява малко прясна риба с някаква супа от водорасли, доставяни, по мое мнение, от Сачико. Мама Чия настояваше да ям супата, „защото щяла да ми помогне да се излекувам от пораженията от слънчевото изгаряне и облъчването“.

През ранните сутрини и късните следобеди тръгвах на по-дълги разходки и изминавах по няколкостотин метра през тучната долина и нагоре през тропическата гора с гладкокори дървета кукуи, индийски смокини, извисяващи се палми и евкалипти, чиито листа блещукаха под повеите на морския бриз. Червен и бял джинджифил растеше навсякъде сред крехките папратови стебла на амаумау а червеникавата земя беше покрита с килим от мъхове, треви и листа.

С изключение на сечището около моята колиба, всичко останало наоколо беше полегато. В началото се уморявах бързо, но скоро престанах да се задъхвам и започнах да се изкачвам по-нависоко във влажния, оздравителен въздух на тропическата гора. Няколко километра по-долу отвесните скали, така наречените пали, се спускаха към морето. Как въобще бяха успели да ме пренесат до колибата?

През следващите няколко сутрини, след като се събуждах, в ума ми продължаваше да витае образа на Мама Чия или чувах гласа й. И всяка сутрин се чувствах необикновено отпочинал. Учуден откривах как