наркотици; ако се преуморяваш или сдържаш емоциите си, ти затрудняваш работата на Първичната същност и й пречиш да поддържа имунната ти система силна. Тя не винаги може да те излекува без съдействието на Съзнателната същност, но винаги изпраща болезнени телесни сигнали, за да привлече вниманието ти. Самата молитва може да се окаже недостатъчна. Направи, каквото можеш, за да й помогнеш. Кардинал Франсис Спелман5 веднъж бе казал: „Моли се, все едно всичко зависи от Бог и работи, все едно всичко зависи от теб.“
Гледах Мама Чия с нарастващо възхищение и почуда.
— Мама Чия, как е възможно да знаеш толкова много? Откъде знаеш всички тези неща?
Известно време тя не каза нищо. Погледнах я под светлината на огъня и си помислих, че може да е заспала. Най-накрая чух гласа й.
— Ще помисля за това тази нощ. Може би утре ще реша да ти разкажа част от моята житейска история. Чака ни още дълъг път. — След това Мама Чия се завъртя настрани и бързо заспа. Аз останах още малко буден, загледан в догарящите въглени на огъня.
Една уравновесена жена
Бог успокоява тревожните.
И тревожи спокойните.
На сутринта освежителното къпане под водопада ми помогна да прогоня сковаността от краката, гърба и раменете си. Макар да не бях възвърнал напълно силите си, простата храна и преходите на открито ми дадоха такава жизненост, каквато не бях чувствал от години.
След лека закуска от папая, банани и вода от водопада, ние продължихме по вулканичния хребет, който се бе надигнал от морето преди милиони години, дишайки в ритъм със стъпките си. Мама Чия вероятно добре познаваше тези места. Тя сякаш инстинктивно знаеше по коя пътека да поемем на всяко разклонение.
Докато вървяхме, аз отново я помолих да ми разкаже за живота си.
— Обикновено не говоря за това — поде тя. — Но чувствам, че за теб е важно да узнаеш поне малко.
— Защо мислиш така?
— Не съм сигурна, но си мисля, че някой ден ти ще напишеш книга за твоето пътуване — за благото на другите и може би ще искаш да споменеш името ми.
— Да, дори можеш да станеш известна и да участваш в телевизионни реклами на бира — закачих я аз.
Тя се усмихна и каза:
— Добре знаеш как стоят нещата. Предпочитам да остана неизвестна. Но просто един човешки живот може да вдъхнови друг.
— Е, имаш цялото ми внимание — рекох аз, следвайки я отблизо по тясната пътека.
Мама Чия започна разказа си:
— Родена съм тук, в Молокай, през 1910 г. Баща ми беше наполовина хаваец, наполовина японец. Както и майка ми. Подобно на този остров, аз имам богато наследство, но не и силно тяло — каза тя, вдигайки бастуна си нагоре.
— Достатъчно силно — възразих аз. — Трудно ми е да вървя в крак с теб.
Тя се усмихна и кимна.
— Джек Лондон беше писал „В живота си не винаги държим силни карти и понякога въпросът е как да изиграем добре слабата ръка“. Мисля, че изиграх моята ръка толкова добре, колкото можах. Като дете почти винаги бях уморена. Страдах от много алергии и често боледувах. Бях прикована към леглото през по- голямата част от времето и не можех да ходя редовно на училище.
Баща ми често ми разказваше как Теодор Рузвелт също бил болнаво и крехко дете, но после станал каубой, обяздващ коне и президент на Съединените щати. Историите му ми вдъхваха надежда, но тялото ми продължи да отслабва.
Мама Чия извади от раницата си малко австралийски фъстъци и ги раздели с мен, преди да потеглим.
— След това, когато бях на седем, родителите ми чуха за един
Като набожни християни, родителите ми не се доверяваха на приказки за природни духове. Но понеже продължих да отслабвам и никой друг не беше в състояние да ми помогне, най-накрая обичта им надделя над страховете и те помолиха Папа Кахили да ме види.
Първият път, когато се срещнахме, той не предложи никакви церове, нито пък прибягна до някоя церемониална магия, както бяха очаквали родителите ми. Само поговори с мен спокойно. Почувствах искрената му загриженост. През онзи ден обаче аз още не знаех, че моето лечение вече бе започнало.
По-късно Папа Кахили се отби при мен, за да остави някакви билкови церове и отново говорихме за много неща — включително и за лековитата сила вътре в мен. Той ми разказа вдъхновяващи истории, нарисува красиви картини в душата ми. Двамата с него направихме многобройни пътувания и всеки път се връщах по-силна.
— Родителите ти приеха ли го някога? — попитах аз.
— Да, месеци по-късно. Те го наричаха Божи служител и го уважаваха за това, че никога не си приписваше заслуги за подобрението ми, а вместо това казваше, че го направлявал Светия Дух, който работел чрез него.
По това време в Европа бушуваше Първата световна война. Великите исторически събития намираха място по страниците на вестниците, но Папа Кахили никога не попадна там. Нито една историческа книга не споменава името му. Беше част от тайната история, подобно на подземните извори, които дават живот на цветните поля. И въпреки това в нашия малък свят той беше един от най-великите хора.
Когато войната свърши, бях на осем и достатъчно силна, за да ходя на училище. Макар че бях пълна, срамежлива и не особено хубава, аз спечелих няколко приятели. През следващите седем години се потопих в онова, което винаги ми беше липсвало, и за което бях копняла от дете: пътувах до Оаху и други острови, ходех на забави, пазарувах с приятелки и даже се срещах с момчета.
Най-накрая се уморих от забавите, пътуванията и пазаруването. Винаги се бях чувствала различна от другите хора, като странник в странна страна. Мислех си, че причината е в моята болнавост. Но започнах да се чувствам чужда дори сред приятели. Те обичаха шумните събирания, забавите и най-новите модни тоалети. А аз предпочитах да чета и да излизам навън в гората под лунна светлина. — При последните думи Мама Чия махна с бастуна си по посока на издигащите се около нас дървета кукуи.
Може би всички тези болнави години в леглото, самотата и многото четене ме направиха склонна да се замислям за по-значимите неща. Започнах да прекарвам повече време сама.
— Мама Чия — казах аз, — не искам да те прекъсвам, но аз също зная какво значи да се чувстваш различен от другите хора.
Тя се спря, извърна глава назад и кимна.
— Моля те — рекох аз, — разказвай нататък.
— Е — каза тя, потегляйки отново по пътеката, — знаех, че бях огорчила родителите си и исках много да ги накарам да се гордеят с мен. Баща ми бе работил много упорито в бизнеса със захарната тръстика, беше спестил пари и можех да се запиша в колеж. Затова учех усилено и прочетох много повече книги от съучениците си. Заклех се, че ще оправдая очакванията на родителите си. През 1928 г. бях приета в Станфордския университет.
— Ти си учила в Станфорд? — попитах аз, не вярвайки на ушите си.
— Да — отвърна тя. — Това изненадва ли те?
