— Какво училище? — попитах аз, спомняйки си думите на Сократ.
— След като пресякох границата на Китай, за което ми помогнаха приятели, аз посетих впоследствие Тайланд и някои области от Индонезия.
— Какво училище? — повторих аз.
— Тайно училище — в Япония.
— Как така тайно?
— Никаква реклама, скромна репутация. — Тя се усмихна и после добави с по-сериозен тон: — Малцина хора имаха очите да го видят. По това време познавах много учения за лекуване на тялото и ума, но исках да науча повече за пътя на духа, да се науча да посрещам физическите предизвикателства и да видя дали мога наистина да променя това мое тяло. Моят учител ми показа на какво съм способна. Именно там се запознах с един от най-необикновените му ученици — човека, когото ти наричаш Сократ.
— Настина ли? — попитах аз и едва не се препънах в един голям камък. — Разкажи ми повече за Сократ? Какво правеше той там?
Мама Чия не отговори веднага.
— Щом Сократ не е споделил сам, значи си е имал причини. — Тя видя огорчението ми и добави: — Можеш да бъдеш сигурен, че онова, което Сократ ти е казал или не ти е казал, е било за твое добро. И не мисля, че сега е времето да говорим за тези неща.
— Къде е това училище? Кой е този учител? Кои са другите места, където трябва да отида.
— Сега не е времето — повтори тя. — Трябва да откриеш някои неща със собствената си интуиция и усет, от собствен опит.
Разочарован, аз вдигнах глава и видях, че се намирахме на най-високото място, докъдето стигаше поглед.
— Трябва да завърша разказа си — каза тя, — за да изясня къде сме сега и какво ни предстои да направим заедно. Обучавах се в това училище две години и три месеца. За първи път в живота ми, тялото ми — макар да не стана слабо и жилаво — беше поне съразмерно и стройно. Можех да
Научих още повече и за изкуството на лекуването. Веднага щом се върнах у дома в Молокай през 1964 г., изпълнена с нов ентусиазъм и енергия, готова да правя чудеса и да лекувам дори проказа, бях повикана от Сей Фуджимото. Объркан и уплашен, той ми каза, че невръстният му син внезапно се е разболял и ме помоли да тръгна с него. Докато летяхме по пътя с пикапа му, Сей ми обясни, че детето е получило конвулсии и после припаднало. Горкият баща беше вцепенен от ужас. Жена му, Мицу, не се владееше по- добре и почти не беше на себе си, когато пристигнахме.
Те бяха бедни, живееха усамотено и никакъв хеликоптер нямаше да дойде на помощ. А и докато дойдеше, може би щеше да бъде твърде късно. Състоянието на детето беше лошо. — Мама Чия се спря, седна и ми даде знак да я последвам. Настанихме се на оголената скала, която покриваше планинския район в центъра на острова. Водачката ми продължи да разказва тъжно: — Направих всичко, което ми беше по силите и знанието, за да помогна на това дете. Молех се, шепнех му, призовавах го. Но въпреки това, то умря. — При спомена очите й се напълниха със сълзи.
Тя ме погледна и каза:
— Малко неща са по-болезнени на този свят от загубата на дете. Нито философията, нито волята могат да излекуват сърцето. Само времето може да ни помогне да забравим. И двамата Фуджимото жалеха рожбата си много дълго време.
Детето умря в ръцете ми. Тогава умря нещо и в мен. След това го виждах в сънищата си. Първо си мислех, че съм можела да го спася, ако бях научила и знаех повече. После започна да ме преследва мисълта, че не съм подходяща да лекувам. Тази мисъл ме завладя и въпреки възраженията на онези, на които бях помогнала и съчувствената благодарност на семейство Фуджимото, аз се зарекох никога повече да не упражнявам изкуството на лечителя. Тогава то ми се струваше фалшиво. Чувствах се като шарлатанка. Изгубих вяра в себе си и в Духа.
Точно по това време се преместих в Оаху, беше 1965 г., и постъпих на работа в банка. Отново започнах да трупам килограми.
— Това измъчваше ли те? — попитах аз. — Искам да кажа след наученото и преживяното в онова училище. Не искаше ли отново да стъпиш на крака?
— Всеки си има своите силни и слаби места — напомни ми тя. — Емоциите ми понякога вземат връх над мен и точно това се случи, докато бях в банката. Просто не ме беше грижа чак толкова и нямах достатъчно голяма причина, за да променя нещо. Потънах в едно тъжно, но безбурно съществувание, живеех механично и се усмихвах формално. Поглеждайки назад, всичко това ми се струва истински кошмар. Но аз сама си го бях избрала, сама бях решила да правя именно това. Така продължи почти две години, докато получих писмо от Сократ — беше преди шест години.
— Значи през 1967 г. — казах аз.
— Да. Не зная как ме беше намерил, нито защо реши да ми пише точно тогава. Не се бяхме чували от години. Но писмото му беше необикновено. Написаното от него ми припомни неща, които бях забравила. Думите му ми вдъхнаха сила, вдъхновиха ме и ми дадоха отново посока.
— Да, той е добър в това — усмихнах се аз.
— Да — повтори тя и отвърна на усмивката ми. — Той е много добър в това. И точно тогава Сократ ми спомена за теб… че може един ден да ме потърсиш. Върнах се в Молокай и оттогава до днес върша онова, за което съм родена. И през цялото време вътрешният ми взор беше отворен за теб.
— А останалото, както се казва, е история — усмихнах се аз.
— Не съвсем. Преди три седмици — каза Мама Чия с грейнало лице, — аз казах добре дошъл на новородения син на Мицу и Сей Фуджимото!
— Ей! Това е чудесно! — извиках аз. — Обичам щастливите развръзки!
Мама Чия спря за малко и облегна гръб на ствола на едно самотно дърво. След това усмивката и изчезна и тя каза:
— Надявам се, когато твоята развръзка дойде, ти също да бъдеш щастлив.
Надолу по острието на бръснача
Забрави нещата, които харесваш и не харесваш. Те нямат никакво значение. Просто прави онова, което трябва да се прави.
Това може да не е щастие, но определено е величие.
Към ранния следобед стръмното спускане свърши и пътят стана по-полегат. Докато следвахме билото, скалистата пътечка се смали до размерите на гимнастическа греда, без място за грешна стъпка.
Не можеше да става и дума за разговори, докато стъпвахме предпазливо по опасния хребет. Навярно от въздуха изглежда като острие на бръснач, помислих си аз, надничайки в пропастта ту вляво, ту вдясно. За да се преборя със световъртежа, аз се заставих да съсредоточа вниманието си върху Мама Чия, която крачеше на няколко метра пред мен, уверено като дива коза. Ходенето по това, осеяно с камъни, остро било криеше опасности и всяка грешна стъпка можеше да бъде пагубна.
Продължихме да се спускаме все така в индийска нишка на изток, докато накрая пътечката се разшири и Мама Чия ми даде знак да седнем и да починем.
Дишах дълбоко и се отпусках. Мама Чия, съвършено невъзмутима, се пресегна към раницата си, която с благодарност бях сложил на земята, извади оттам един сандвич и ми го подаде.
—
