— Да, може би… не зная.
— През всичките тези години аз лежах в леглото и четях. Родителите ми похарчиха много пари и енергия, за да ми намерят книги по всички предмети. Мислех си, че съм изостанала в училище, но в действителност бях много напред. Представих се много добре на приемните изпити.
— Ето тук вече се разминаваме! — ухилих се аз. Тя ми се усмихна в отговор и продължи: — Родителите ми смятаха, че най-важното, докато съм там, е да си намеря добър съпруг, но за мен колежът беше най- голямото приключение. Имаше толкова много неща да се научат и в библиотеката имаше толкова много книги. Не исках да губя нито миг. Живо се интересувах от човешкото тяло — може би заради собствените ми здравословни проблеми — и затова се записах в програмата, предхождаща заниманията по медицина.
През последната година се натъкнах на една малка статия за хавайската традиция
— Значи ти не вярваш в обикновените лекарства?
— Оценявам мястото на западната медицина и методите й — каза тя. — Но смятам, че повечето лекари, а също и пациентите им, отдават твърде голямо значение на бързото облекчаване на симптомите чрез лекарства и чрез оперативната хирургия, вместо да вдъхновяват хората и да ги научат как да моделират навиците и начина си на живот, работейки в хармония с принципите на природата. Медицината един ден ще се промени — предрече Мама Чия, — веднага щом хората бъдат готови за това.
— Кога напусна Станфорд? Какво стана по-нататък?
— Когато най-малко очаквах, както става обикновено, аз срещнах бъдещия си съпруг. Един ден, когато излизах от библиотеката, една книга се изплъзна и падна от ръцете ми. Преди да се наведа да я взема, един красив млад мъж изникна от нищото, грабна я и ми я подаде с усмивка. Започнахме да разговаряме и дълго не спряхме. Името му беше Брадфорд Джонсън. Оженихме се веднага след дипломирането ни. Никога не можах да си обясня как един красив и атлетичен мъж като него би могъл да обича жена като мен. Казвах му не на шега, че трябва да съм му спасила живота в някое предишно превъплъщение и сега той ми е длъжник!
Както и да е, през 1932 г., след като се дипломирахме, Брадфорд започна работа като учител в Калифорния, а аз забременях. Бяхме толкова щастливи! — Гласът на Мама Чия се промени и стана толкова тих, че едва я чувах. — Изгубих бебето. — Тя замълча за няколко секунди. — Научих, че няма да мога да имам деца. Никога. Още веднъж се почувствах предадена от тялото си.
Брадфорд беше от мъжете, които умееха да проявяват съчувствие. Той каза, че винаги можем да си осиновим дете, но някак си винаги бяхме твърде заети… И все пак аз имах един племенник и две племеннички. — Тя се усмихна, но усмивката й скоро помръкна.
Месец по-късно баща ми почина съвсем неочаквано. Майка ми губеше зрението си и се нуждаеше от мен. Брадфорд си намери учителско място в Оаху, така че от понеделник до петък да мога да бъда с майка си в Молокай, а празничните дни да прекарвам с него. Продължихме да живеем все така, до затварянето на училището на Брадфорд по време на Голямата депресия. Той дойде да живее при нас на Молокай. Времената бяха оскъдни, но имахме покрив над главите си и нашата градина.
Така дойде 1941 г. и бомбардировката на Пърл Харбър. Тя и последвалите я едно след друго събития бяха сред най-болезнените в живота ми.
Мама Чия се спря, извърна се и се загледа в тропическата гора, ширнала се по-надолу и океана отвъд нея.
— Не съм свикнала да правя това — каза тя. — Малцина знаят тези неща за мен и аз не изпитвам вътрешна потребност да ги разкривам пред друг, нали разбираш? Може би трябва да спрем…
Докоснах я по ръката и я прекъснах:
— Мама Чия, аз те чувствам много близка. Твоят живот и опит ме
— Интересувах се и от живота на Сократ и много пъти го молих да ми разкаже за миналото си, но той никога не го направи. Имах чувството, че не ми се доверява или нещо подобно… не зная. От това ме болеше, но никога не му го казах. Може би никога няма да узная откъде идва той… и сякаш имам чувството, че част от собствения ми живот е изгубена. А ти се питаш дали се интересувам от твоя живот.
Тя кимна мълчаливо, но лицето й остана безизразно — докато накрая не видях в очите й, загледани в синьото море, да напират сълзи. Над главите ни се носеха облаци, които докосваха върховете над нас. Мама Чия взе бастуна си и тръгна напред по лъкатушната пътека. Последвах я и тя продължи разказа си.
— Подобно на много други, Брадфорд стана свидетел на унищожаването на Пърл Харбър и пак подобно на много други, като добър възпитаник на „Станфорд“, той се записа във флота, за да защити страната си. И подобно на безброй други съпруги, аз се молех за мъжа си всяка сутрин и вечер.
Тръгнаха грозни слухове, че американците с японски произход били интернирани в лагери на континента, защото властите се страхували от саботажи. Не повярвах на тези приказки. Не можех. Но слуховете се оказаха верни. Макар и само наполовина с японски произход, аз се преместих в тази усамотена част на тропическата гора и живеех тихо с майка си — жена, прехвърлила шейсетте и страдаща от много болести, които не ми беше по силите на облекча.
Папа Кахили, който близо десет години беше изучавал изкуството на някакъв африкански шаман, се завърна в Молокай. Помолих го да помогне на майка ми. Но сега той беше много стар и изпитанията в Африка — борбата с глада, дизентерията и още десетки други болести — бяха взели своето. Нашият кахуна ми каза, че Духът викал майка ми и скоро тя щяла да се освободи щастливо от измъченото си тяло, а и самият той нямал да се забави дълго да я последва.
Папа Кахили поговори с майка ми, посъветва я за някои неща и седмица след завръщането му тя издъхна кротко в съня си. Останах сама и прекарвах времето си, помагайки на кахуна. Веднъж събрах смелост и го попитах дали би приел да ме посвети в тайните на изкуството си. Казах му, че някакво чувство ми подсказва, че това е моята съдба. Той зарони старчески сълзи и ми довери как през всички тези години знаел, че трябва да чака
Папа Кахили сега е в света на духовете, но аз винаги чувствам неговото присъствие. Така се случва, когато намериш учител. Той ме научи как да бъда полезна на другите.
Започнах да помагам на хората, на които бе помагал самия той, тук в Молокай. Завърших и курс за акушерки. Като студентка от подготвителния курс по медицина бях видяла достатъчно хора да умират и за да постигна някакво равновесие, исках да виждам как на белия свят идват новородени. По този начин можех да съучаствам в чудото на живота, макар бебетата да не са мои.
Един ден получих писмо от Военноморския флот. Знаех какво пишеше вътре, още преди да го отворя — всяка дума. Когато спрях да плача, скъсах плика с треперещи ръце. Написаното само потвърди онова, което виждах в сънищата си от няколко дни. Брадфорд, моят съпруг, беше безследно изчезнал в морето.
Войната свърши и аз не можех да намеря покой. Твърде много призраци от миналото, твърде много спомени. Имах спестени пари и през 1952 г…
— Когато съм бил на шест години — вметнах аз.
— Когато си бил на шест години, аз предприех дванадесетгодишно пътуване по света. Без да следвам никаква карта освен интуицията си, аз пътешествах първите две години из Съединените щати с автобус, влак или пеша, и посетих хора и места, към които ме насочи моята Висша същност.
Попитах я:
— Била ли си някога в Бъркли, Калифорния?
— Да — отвърна тя. — Минах през Бъркли, но ако това имаш предвид, срещнах Сократ едва осем години по-късно. Преди това бях в Северна Европа, за да изуча преданията и фолклора на древните викинги, после надолу към Испания, прекосявайки Централна Европа, след това на юг към африканските села, последваха арабските култури и Близкия изток и оттам към Индия, Непал, Тибет и великия Памир…
— Аз също бях там — прекъснах я аз. — Но не открих, каквото търсих.
— Доволна съм, че потеглих на път, след като понатрупах години. Ако бях тръгнала млада, преди да съм подготвена, щях да подмина училището, без да го забележа.
