Свещеното пътуване на мирния воин

— Можех да се досетя — отвърнах аз сухо и отхапах залък от дебелите филии хляб. — Ммм… много е вкусно — смотолевих с пълна уста.

Докато се хранехме, споделих с Мама Чия, колко впечатлен съм бил от смелостта й по време на прехода по хребета, който доста ме беше поуплашил, макар да бях бивш гимнастик.

— Значи смяташ, че съм смела? — попита тя.

— Да, така е.

— Може би е така наистина. Но това е така, защото имах вдъхновяващи учители. Ще ти разкажа за един от тях. Преди много години, когато работех като доброволка в Станфордската болница, се случи да се запозная с едно малко момиче на име Лиза, което страдаше от рядко, но сериозно заболяване. Единственият й шанс за спасение като че ли беше кръвопреливане от петгодишният й брат, който по чудо бе оцелял от същата болест и бе развил антитела, необходими за побеждаването й. Докторът обясни ситуацията на малкото й братче и го попита дали би се съгласил да даде кръв на сестра си. Видях го да се колебае само за миг, преди да си поеме дълбоко дъх и да каже: „Да, ще го направя, ако това спаси Лиза.“

Докато кръвопреливането вървеше, момчето лежеше на леглото до сестра си и се усмихваше, както и всички ние, виждайки по страните й да се появява цвят. След това лицето му пребледня и усмивката му се стопи. То вдигна глава към доктора и попита с треперещо гласче: „Веднага ли ще почна да умирам?“

Мама Чия ме погледна.

— Понеже беше твърде малко, детето бе разбрало погрешно доктора и си беше помислило, че ще трябва да даде всичката си кръв на сестра си. Да, аз се научих на смелост — добави тя, — защото имах вдъхновяващи учители.

Продължихме да се храним в мълчание. След това легнах да подремна. Тъкмо заспивах, когато гласът на Мама Чия ме извади рязко от унеса ми.

— Време е да тръгваме. Трябва да пристигнем преди падането на нощта.

— Имаме ли среща с някого там?

Тя се замисли, преди да ми отговори.

— В известен смисъл, да.

По небето се носеха тъмни облаци и закриваха слънцето, което сега потъваше зад дърветата, спускайки се към хоризонта. Ние се отклонихме от хребета и навлязохме в гората.

— Побързай! — подкани ме тя и ускори стъпка. — Става късно. — Напредвахме усилено през неравния терен. Измина още час и вече вървяхме през местност, осеяна с преплетени шубраци. Преходът бе продължил през по-голямата част от деня и едва се държах на краката си. Докато се спускахме надолу, подвикнах на Мама Чия.

— Трябва да сме изминали девет-десет километра. Може ли да починем малко?

— Близо петнайсет километра — каза тя, — но не можем да почиваме.

— Започна да прехвърча ситен дъжд, но клоните на дърветата ни пазеха сухи.

— Направо не мога да си обясня как един толкова… е, да речем пълен човек като теб, може да върви толкова бързо — забелязах аз, почти тичайки, за да не изоставам.

— Имам достъп до огромни енергии — обясни тя.

— Как става това? Има ли някаква тайна?

— Нека да поставим нещата така — поде Мама Чия. — Нали знаеш как една майка, колкото и да е уморена, става отново и отново, когато болното й дете заплаче?

— Да, зная.

— Ето така вървя и аз с теб — каза тя. Не можех да видя дали се усмихва, но ми се стори, че е така.

Мама Чия продължи да налага темпото. Аз вървях подир нея и от време на време се подхлъзвах на обраслите с мъх камъни. Изкачвахме се и слизахме по хребети, минахме покрай многобройни малки водопади, подхранвани от постоянно оттичащите се води в тази част на острова и след това навлязохме в голяма гора.

След поредното изкачване и последвалото го спускане към долината Халауа, аз се почувствах необяснимо освежен. Това усещане за енергия се засили, докато вървяхме надолу. Най-накрая стигнахме едно открито място, защитено отвсякъде от плътен пояс дървета.

Слънчевите лъчи, вече ниски над хоризонта, прорязваха гъстия балдахин от листа и образуваха тесни ивици светлина в зеления сумрак.

— Настанявай се удобно — рече тя.

Благодарен за открилата се възможност, аз се отпуснах тежко на леглото от листа, съвсем леко влажни и пуснах раницата й на земята. Тя остана права до един клон на дърво кукуи, загледана в празното пространство.

Тъкмо лягах на ложето от листа и вдигнах очи над клоните на дърветата, когато чух гласа на Мама Чия:

— Дан — заговори тя бавно, — помниш ли какво ти казах преди за промяната на формите?

— Ъ-ъ, всъщност ти не каза много… — Стреснат от пронизителното писукане на птица, аз се извърнах рязко към Мама Чия. Тя беше изчезнала и близо до мястото, където стоеше, на един нисък клон, се мъдреше някаква птица, загледана в пространството.

Птицата беше съвършено неподвижна, сякаш чакаше нещо.

— Не може да бъде! — казах аз високо. — Ти не си… Пернатото нещо ме гледаше с немигащи очи. Аз зяпах в очакване на някакъв знак, когато иззад ствола на дървото се показа усмихнатото лице на Мама Чия. В мига, в който видя опулената ми физиономия, тя избухна в смях.

— Дан, трябваше да имам фотоапарат. Изражението ти беше направо невероятно!

Пристъпи напред и намигна на птицата. Тя литна и кацна на рамото й.

— Значи си помисли, че съм се превърнала в птица — каза Мама Чия. — Е, струва ми се, че четеш твърде много Карлос Кастанеда.

— Виждал съм и по-странни неща — защитих се аз.

Цитирайки Шекспир, тя заговори:

— „Има повече неща на небето и земята от тези, за които сте сънували.“ Да, Дан, много чудеса от нашия делник остават незабелязани за възможните свидетели. Но хората не се превръщат физически в малки птици. Промяната на формите е свързана с прехвърляне на съзнанието и е вид дълбока емпатия. Нищо повече и нищо по-малко.

Мама Чия милваше кървавочервените гърди и белите пера на птичката, която писукаше от време на време.

— Тази птица е апапане. Тя ми е нещо като галеник и понякога ме следва — каза водачката ми и докосна извития и клюн. — Викам и Червенка.

— Опитомена ли е? — попитах аз, излизайки от объркването си. — Мога ли да я поддържа?

— Не зная. Ще трябва да я попиташ.

— И какво се очаква от мен — до подсвирна нещо на езика на птиците?

Мама Чия размени поглед с птицата, която завъртя очички, сякаш питаше: „Кой е този човек?“

Протегнах бавно ръка и полуопитоменото апапане ми позволи да погаля коремчето му.

— Трябва да призная, че номерът ти беше страхотен. Направи ме на глупак.

Лицето и се помрачи като небето над нас и тя се изправи.

— Онова, което ще правим довечера, не са „номера“ — заяви тя и взе малката птичка в ръката си. — То ще касае живота и смъртта. — Изведнъж Мама Чия затвори дланта си около нея и я стисна силно. Когато разтвори пръсти отново, птицата лежеше там неподвижно.

— Как можа да направиш това? — заекнах аз, потресен и невярващ на очите си.

— То касае също смъртта и живота — прекъсна ме тя и подхвърли птичката във въздуха, където тя разпери криле, кацна на едно дърво и запя красиво, необезпокоявана от внезапния ситен дъжд, сякаш нищо не се беше случило.

„Дъждът скоро щеше да спре, но дали щеше да се случи същото и с това мрачно чувство, което се беше загнездило в мен?“, питах се аз, наблюдавайки как Мама Чия се сгуши на земята подобно на някаква мечка или създание от гората.