Свещеното пътуване на мирния воин

— Въпросът не е какво мисля аз. Вгледай се в живота си още начаса. Изследвай го с Първичната си същност. Тя знае… и вече ми каза какво ще се случи нататък. Ти ще направиш своя скок — може би не днес или утре, но достатъчно скоро. И точно както Сократ те подготви за мен, аз ще си свърша моята работа, за да бъдеш готов за следващата стъпка.

— Правиш така, че всичко да звучи съвсем просто.

— Не е просто, нито лесно, а неизбежно — рано или късно. Ти все така си впримчен в личната си драма и все още не можеш да надникнеш в нещата отвъд нея. Като мушица върху телевизионен екран — каза тя, — виждаш само миниатюрни точици, но има и по-голяма картина, Дан. На всеки от нас е поверена роля. Когато му дойде времето, и ти ще откриеш своето призвание. Може би то те очаква в пустинята. — Преди да успея да я попитам какво има предвид, Мама Чия отново поде: — Пътят на мирния воин започва в мига, в който той прегърне трите същности — това означава главата ти да е в облаците, а краката здраво на земята.

Двамата с теб имаме да свършим определена работа — продължи тя. — И ще се подготвим по същия начин, по който се изкачваме по тази планина — стъпка по стъпка. — След това водачката ми се извърна напред и отново се закатери нагоре. Думите й ми вдъхнаха надежда, но след изминатия път почувствах физическа умора. Мама Чия обаче все така упорито куцукаше по пътеката.

— Къде отиваме все пак? — попитах задъхан.

— Към върха.

— Какво ще правим, когато стигнем там?

— Ще разбереш, когато пристигнем — отговори тя и продължи да върви нагоре по каменистия път.

Скоро наклонът стана още по-голям и ми се струваше, че се изкачваме по безкрайна стълба. Тук въздухът беше по-разреден и с всяка следваща крачка дишахме все по-трудно, докато се изкачвахме към връх Камакау, висок почти хиляда и седемстотин метра.

Два часа по-късно, малко преди здрач, достигнахме върха и най-накрая стъпихме на по-равна земя. Махвайки с ръка, Мама Чия ми даде знак да разгледам невероятната панорама на остров Молокай. Аз се извърнах бавно и обходих с поглед пояса на избуялата, наситено зелена гора край морето. Краят на небето пламтеше в огнени цветове, а залязващото слънце багреше облаците в червено, пурпурно, оранжево и розово.

— Е, ето ни тук — казах аз с въздишка.

— Да, ето ни тук — отекна тя като ехо, продължавайки да се взира в залязващото слънце.

— И какво ще правим сега, когато сме тук?

— Ще съберем дърва. И ще лагеруваме някъде наблизо. Зная едно място. Утре ще стигнем крайната точка на нашето пътуване. — Тя вдигна ръка към източния край на острова.

Мама Чия ме отведе до един малък водопад, където ние пихме до насита от искрящата и богата на минерали вода. Наблизо имаше една издадена скала, под която можехме да се скрием, ако внезапно завалеше дъжд. Щастлив, че най-сетне е дошло време за почивка, аз свалих раницата на Мама Чия от раменете си и се почувствах по-лек от въздуха. Краката ми леко трепереха и знаех, че утре сутринта ще бъдат сковани.

Нямах представа как тази възрастна жена — по-дребна от мен, но доста по-тежка — бе издържала на такова усилие. Нямаше дори да се изненадам, ако ми беше казала, че трябва да продължим да вървим през цялата нощ.

Направихме достатъчно голям огън, за да нагорещим няколко камъка и наредихме върху тях увити във фолио сладки картофи. Поднесени със сурови зеленчуци, сладките картофи бяха възхитителни и по нищо не отстъпваха на други хубави неща, които съм ял.

Направихме си легла от дебел мъх и пъхнахме няколко по-малки клона в огъня, не защото беше студено, а заради светлината и приятното припукване.

Скоро след като легнахме да спим, аз заговорих тихо:

— Мама Чия, времето, което прекарах в океана на сърфа, трябва да ме е стреснало повече, отколкото си мислех, защото оттогава мисля много за живота и смъртта. Преди няколко дни, докато заспивах, видях лицето на един мой приятел от Оберлин, който почина преди известно време. Беше млад и пълен с живот. И после го връхлетя онази болест, за която докторите казаха, че е нелечима. Помня как се молеше неспирно, но въпреки това умря.

Мама Чия въздъхна.

— Молбите ни винаги намират отклик. Но просто Бог понякога казва — не.

— Защо Бог казва не?

— Защо любящият родител казва не? Понякога желанията на децата не са в техен интерес. Хората се обръщат към Бог, когато животът им е разклатен из основи, само за да открият, че ги е разклатил Бог. Съзнателният ум не може винаги да прозре кое е за наше най-голямо добро. Вярата означава дълбоко упование във вселената, убеденост, че всичко е за наше най-голямо благо. Именно в това вярвам аз.

— А мислиш ли, че е така?

— Не зная със сигурност, но съзнателно избирам да вярвам в това, защото когато действията ми са продиктувани от това убеждение, животът ми върви по-леко. Никога не се чувствам жертва на обстоятелствата. Начинът ми на мислене е устойчив и позитивен. А трудностите за мен са средство за духовно въздигане, предизвикателство за укрепване на духа.

Когато съм имала някакви здравословни проблеми, дори да са били болезнени, винаги съм извличала и нещо полезно от тях, макар че не винаги съм си давала сметка за това — каза тя. — За мен ползата беше способността ми да изпитвам по-дълбоко съчувствие към хората. Други могат да развият по-голяма чувствителност към тялото, по-силна мотивация да се усъвършенстват, умението да изразяват чувствата си вместо да ги крият или пък да пожелаят да се хранят по-разумно, да почиват повече и да се забавляват.

Болките и смущенията често са начин да бъдем раздрусани и да ни бъде привлечено вниманието.

— Това при мен несъмнено работи — рекох аз, загледан в огъня.

— Да, но аз не го препоръчвам като метод — добави тя с кисела усмивка. — Макар болката да ни заставя да се вгледаме по-внимателно в себе си, тя обикновено е последното средство на Първичната същност. Тя просто изпраща резки съобщения, когато по-меките й послания — като тези на интуицията и сънищата — останат пренебрегнати.

— Първичната същност — продължи Мама Чия, — подобно на децата, често е малтретирана. Лоялна по природа, тя не се отчуждава лесно, но когато нещата станат прекалени, оттеглянето й е окончателно.

Думите й ми припомниха нещо и аз казах:

— Щом Първичната същност се грижи за тялото, значи тя може да лекува болести, така ли е?

— При определени обстоятелства и ако това е възможно в рамките на съдбата на един индивид.

— В такъв случай лекарствата нямат значение.

— Всичко има значение. Лекарствата са един от начините да се помогне на Първичната същност — те са дар от света на природата — каза Мама Чия и сетне се пресегна да откъсне една шушулка от близък храст. Тя я отвори, показа ми семената вътре и продължи: — Първична същност, както вярно си доловил, има близка връзка с естествения свят. Всяко растение и билка носи специфично послание и енергия, понятни за Първичната същност. Същото се отнася за всеки цвят, аромат или звук. Или ако щеш дори и за танца.

Изкуството на лекуването е голяма загадка дори за съвременните лекари. Ние продължаваме да откриваме природните закони на равновесието. Но когато се докоснем по-осезателно до нашата Първична същност и неуловимите сили във вселената, ние виждаме как се случват нови чудеса.

— Повечето лекари са склонни да се доверяват повече на Съзнателна си същност, на интелекта си, отколкото на своята интуиция, нали така?

— Въпросът не е да се доверяваме на Първичната същност или на Съзнателната същност — отговори тя. — Важното е да се осланяме и на двете и всяка да си има подходящото време. Арабите имат поговорка: „Уповавай се на Бог, но си вържи камилата!“ Важно е да се доверим на Първичната си същност, за да може раната по-лесно да мине, но Съзнателната същност ни напомня да сложим лейкопласт.

Ако прекаляваш с яденето на недиетични храни, пушиш цигари, пиеш твърде много алкохол или ползваш