Оттогава насетне ме спохождаха сънища, че съм затворен в тесни, тъмни места. Сега най-страшните ми кошмари се бяха сбъднали. Попаднах в ноктите на абсолютен, непоносим ужас. Толкова се страхувах, че исках просто да припадна — или да умра.
Очите ми пареха от потта и мръсотията, но не се отказвах да се боря, опитвайки се да свия раменете си, колкото се може повече, но това не помогна. Не можех да продължа нататък. Виковете на отчаяние, уплаха и болка бяха бързо сподавени. Бях заклещен, полузадушен. Започнах да крещя отново, захленчих безпомощно.
Но… дали пък това не беше просто някакъв трик на въображението ми? Стори ми се, че виждам напред някаква мъждива светлина. Успях да се промъкна още малко напред и зърнах една лека извивка на тунела. Там той се разширяваше малко, но достатъчно. Пълзях сантиметър след сантиметър към светлината, плувнал в пот, с очи замъглени от калта по лицето ми.
Онова, което се случваше, се отпечата дълбоко в паметта на тялото ми. Попаднех ли отново в задънена улица, щях да си спомня, че трябва да продължа нататък — още няколко сантиметра, още няколко минути, още няколко секунди…
Вдигнах глава, напрегнах премрежените си очи и ми се стори, че виждам напред отвор. Да, нямаше съмнение! Достигнах го и се опитах да провра през него главата си. Но не успях! Беше твърде тесен! Почувствах главата си смазана под натиска на хиляди ръце. Борех се отчаяно. Земята започна да подава и след това изведнъж успях да подам глава. Пространство! Свобода! Сякаш се бях родил.
Слепешката се измъкнах целия и се сгромолясах в някаква бездна. Макар да беше невъзможно, видях под мен зиналата паст и извитите зъби на гигантска змия. Падах право надолу и крещях.
Следващото нещо, което си спомням, беше как седя в някаква непозната стая, свит в ъгъла, обзет от параноя. Навън ме чакаха враговете ми. Всички до един. Те не разбираха. Аз бях сам, но щях да оцелея. Искаха да ми отнемат нещо — един голям хладилник с храна. Щях да избия копелетата! На една малка маса до мен имаше кутии с муниции. Навсякъде около мен бяха пръснати карабини и полуавтоматични оръжия, а в кобура на рамото ми имаше деветмилиметров „Глок“ с пълнител с деветнадесет патрона и свален предпазител. Прегърнал карабина АК–47, аз гледах втренчено към вратата и ги очаквах. Те нямаше да ми отнемат онова, което си беше мое. Преди това щях да ги избия. Всички до един!
Метална кутия влетя през прозореца, експлодира и всичко наоколо избухна в пламъци. В миг бях погълнат от изпепеляваща горещина. В този момент си спомних за някакъв свой минал живот като малко момиче; криех се в един сандък, криех се от хуните, предпочитайки да изгоря в бушуващия в стаята пожар, вместо да бъда изнасилена и поробена.
Пламъците се стрелваха нагоре и аз видях как всичко бе започнало на земята — избухващи навсякъде вулкани; лава, опустошаваща всичко по пътя си.
И в жегата, непоносимата изгаряща жега, аз преживях всеки кошмар от детството си, всеки страх, който някога ме беше навестявал или връхлитал без предупреждение.
Отворих очи. Лежах по гръб на дъното на гроба. Чаршафът под мен беше подгизнал от пот. Но не бях покрит с пръст.
Осъзнах къде се намирам и си дадох сметка, че задържам въздуха си с усилие. Издишах го всичкия наведнъж и се поуспокоих. Изтощен и дезориентиран, аз бях щастлив, че поне съм жив. Случилото се беше насън. И беше отминало. Сега щях да се изправя и да изпълзя навън. Но краката ми отказаха да ми се подчинят. Също и ръцете ми. Чух някакъв звук над мен.
— Мама Чия? — извиках аз немощно. — Ти ли си? — Не последва отговор. Чуваха се само нечии тихи стъпки. Някой или нещо се приближаваше към ръба на гроба.
До слуха ми достигна приглушено ръмжене и после над мен се появи глава на тигър. В тропическите гори на Хаваите няма тигри и въпреки това звярът, който ме гледаше, беше тигър. Вторачих се в него, неспособен да отклоня очи от лика му. Бях виждал тигри в зоологическата градина — бяха толкова красиви, приличаха на големи котки. Този пред мен беше толкова близо, че усещах дъха му. „О, дано това да е сън!“, замолих се аз. „Дано това да е сън!“
Съвършено безпомощен, аз се престорих на умрял, но той протегна лапа надолу и за начало остави върху тялото ми четири дълбоки кървави ивици. Изпъшках и нададох кратък, сподавен вик.
Тигърът наведе глава, стисна челюсти около ръката ми и извлече отпуснатото ми тяло от гроба. След това започна да ме разкъсва. Бях усещал болка преди — силна болка — но сега познах агонията.
Опитах се да изгубя съзнание, да напусна тялото си, да се откъсна. Това обаче не ми се удаде и съвсем ясно почувствах как тигърът отвори гърдите и корема ми и задъвка вътрешностите ми.
Поради силната уплаха адреналинът струеше по тялото ми. Пропаднах в кипящия казан на ужаса, докато огромната котка раздираше гърдите ми. След това звярът приклещи лицето ми с челюсти, смъкна част от него, разтърсвайки паст и се опита да откъсне главата от раменете ми. Страхът е абсолютната болка. Той изпълни моята вселена и експлодира.
Миг по-късно страхът, болката, тигърът и вселената изчезнаха. На тяхно място настъпи най-дълбокият покой, който някога бях изпитвал.
В царството на сетивата
Бог ни е дал спомените, за да имаме рози през декември.
Лежах настрани до гроба, свит на кълбо, а главата ми беше в скута на Мама Чия. Прогизналият от пот чаршаф се беше набрал под мен. Изправих се в седнало положение, неспособен да изрека и дума. Гледах с широко отворени очи в нищото, люлеех се напред-назад, обгърнал тялото си с ръце, тръпнещ. Мама Чия ме прегърна майчински и помилва сплъстените ми коси.
— Хайде, хайде — каза тя. — Всичко свърши. Наистина всичко свърши.
Изминаха още няколко секунди. Постепенно започнах да осъзнавам, че все още имам очи, лице и тяло. Бях в безопасност, тук в ръцете на Мама Чия. Поуспокоих се. След това гърдите ми се надигнаха, дъхът ми започна да излиза на пресекулки и аз заплаках.
Дишайки тежко, улових ръката й и казах, заеквайки:
— Б-беше к-като пътуване в ада.
— Собствения ти ад, Дан. Всеки от нас си създава такъв. Ти просто обиколи първия етаж, царството на изолацията, страха и неистовия инстинкт за оцеляване на всяка цена.
Воините застават срещу демоните си лице в лице. И когато ти направи това, ги победи — каза тя кротко.
Най-накрая спрях да плача. Дишането ми се успокои и стана ритмично. Изтощен, аз заспах.
Когато се събудих, се развиделяваше.
— Това зората ли е? — попитах аз немощно.
Мама Чия стана на крака, посочи наоколо с ръка и каза:
— Огледай се, Дан. Забелязваш ли нещо.
Изправих се бавно, изтощен от огромното напрежение и обходих околността с поглед. Някаква птица кацна на един надгробен камък и запя. Песента и се понесе към синевата. Надгробните плочи бяха украсени с жълтеникаво-зелени лишеи и мъхове. Цялата сцена беше пропита с чувството за покой и благоговение.
— Различно е — забелязах аз.
— Не — отвърна тя. — Ти си различен.
— Искаш да кажеш, че съм се освободил от всичките си страхове?
— Не, ти ще изживееш още страхове — увери ме Мама Чия. — Може би това ще бъде страхът да изразиш чувствата си, да разкриеш емоциите си, да говориш пред множество от хора, да се опълчиш срещу
