кожа сияеше като кожата на бебе.
За миг се замислих: Коя беше тя? Редно ли беше да правя това?
Тя коленичи и ме целуна по челото, страните, гърдите и устните. Сексуалната енергия бушуваше в мен и пораждаше необикновена възбуда. В ума ми прелитаха картини, образи от диви, чувствени ритуали на плодородието. И като че ли чувах дълбоко в мен далечния тътен на барабани. Тя целуна всяка част от мен, докато накрая тялото ми забуча и запулсира в ритъма на барабаните. Всичките ми въпроси отлетяха като сухи листа през ветровит есенен ден.
Притеглих я към себе си, сгушихме се един в друг и аз и върнах онова, което ми беше дала. Скоро тя и аз сякаш престанахме да съществуваме, сляхме се с чувството.
Това беше чувство, каквото бях изпитвал в мигове на любовна игра, освободена от всякакви задръжки — когато умът е свободен, а сърцето отворено. Но сега то беше многократно по-силно и по-богато, не просто, защото тя бе желана, а защото аз бях така… открит. Изправил се наскоро срещу най-черната смърт, сега можех да се отдам изцяло на пиршеството на живота и всичко, каквото произтичаше оттук. Монахът в мен бе отстъпил на Зорба Гъркът. Нищо не стоеше между мен и живота.
Усещането се усили още много пъти, докато вълните на удоволствието пулсираха в мен, но не само в слабините ми, а във всяка клетка от тялото ми. За миг обаче се сепнах, когато забелязах, че се любя с мъж. И мъжът бях аз — Дан Милман!
Надигнах се потресен. Погледнах ръцете, краката и гърдите си — бях жена! Аз бях жената! Почувствах тялото й отвътре, емоциите й, енергията й — тиха, но могъща. Енергийният поток беше различен от този, към който бях привикнал и в това си състояние усещах една по-широка и по-чувствена емоционална аура. Чувството беше толкова прекрасно — като намерено съвършенство.
След това се прегърнахме отново и престанахме да бъдем отделни същества. Бях тя, бях той. Бях и двамата едновременно.
Вслушах се в гласа на тялото си. Доверих му се. Превърнах се в голо бебе, съвършено свободно, без правила и задръжки. Бях кожа, нерви, кръв — пулсираща, пламтяща, носеща се радостно в царството на сетивата. Форми, докосване, влага, смучене, галене, допир, туптене, гладко, топло — напълно се слях с мига.
Бяхме вкопчени в страстна прегръдка, съвършено безпаметни, надигахме се като приливна вълна към брега, когато тя изчезна. „Не!“, изкрещя тялото ми, изгарящо от копнеж по нея. Сломен от желание и мъка, аз почувствах примките на втория етаж.
Надигнах се задъхан, готов да експлодирам. Енергията се въртеше в мен като уловено в клетка ужасено животно, търсеше изход. Да се освободя ли сам с ръка? Нямах задръжки в това отношение. Идвах от място отвъд мрачните догми на безжизнения морал.
Но този път нещо ме спря. Някаква интуиция. Или може би подготовката ми при Сократ, дисциплината, на която бях научен. В удоволствието нямаше нищо лошо, но сега не беше моментът.
Щях да използвам тази енергия и да я оставя да циркулира в мен. Не започнах да се боря с тялото си, не го отрекох — вместо това дишах бавно и дълбоко, докато силата на желанието се издигна нагоре от слабините ми, изкачи се по гръбнака и достигна до върховете на пръстите на ръцете и краката ми и до центъра на мозъка ми.
Почувствах в ума си лекота. Беше се отворила някаква врата. Енергията извираше от самата земя и струеше нагоре по гръбначния ми стълб. Енергия, преди затворена и сега отприщена. Вкусих чистотата на съществуванието, електрическото тяло. Пеех в блаженство.
Но не бях напълно подготвен за това и въпреки добрите намерени на Съзнателната ми същност, моята Първична същност очевидно имаше други идеи. Вълните продължиха да прииждат и станаха толкова големи, че вече не можех да ги възпирам. В ума ми прелитаха образи, подобни на нощни фантазии, части от тяло, стенеща сладост. И после изведнъж се случи неизбежното, макар и не по моя воля — приливната вълна, пулсиращата вълна се разби на брега и сетне се отдръпна.
След известно време станах на крака. Чувствах тиха и необяснима мъка, усещане за загуба — нещо се беше стопило, но не в ума, а в тялото ми. Може би то скърбеше по загубата на онази светлина, онази енергия. Тя си беше отишла. Предметът на моето желание бе изчезнал, както се случва с всички подобни неща. Сега само вятърът духаше сред дърветата. После се появи Мама Чия, която ме върна рязко към реалността, която единствено ми беше по силата в сегашното ми състояние.
Стоях гол пред нея. Тя виждаше тялото и ума ми. Знаеше всичко за мен и какво бях преживял току-що. Приемаше ме безусловно такъв, какъвто бях. Не чувствах и следа от смущение. Стоях пред нея гол и безгрижен, като младенец. Нямаше нищо срамно в това да бъдеш видян, нито бе недостойно да бъдеш човешко същество.
На първия етаж скъсах нишката на страха, а на втория тази на срама. До края на дните си, когато и да дойдеше той, щях да позволя на енергията на живота да тече свободно в мен. Щях да се науча как да я използвам мъдро, да реша как да я канализирам, да възславям живота, вместо да го експлоатирам. Бях господар на енергията си във всяко отношение, но бях и доброволен чирак.
Две неща се случиха в бърза последователност — първо видях, че съм напълно облечен и след това светът наоколо, пещерата и полянката трепнаха и изчезнаха. Нито едно от тези неща не ме изненада.
В следващия момент установих, че съм някъде високо в планината. Вятърът свиреше високо покрай скалистите зъбери и гранитните пукнатини и почти заглушаваше гласа на Мама Чия зад мен.
— Ела — каза тя. — Време е да тръгваме.
— Преди бях сам. Защо си тук сега? — попитах аз и гласът ми отекна странно в скалите, които се издигаха над една дълбока клисура.
— Трябваше да бъдеш сам преди. Сега си свързан със света. Освен това ние сме в едно нереално време и аз не правех нищо. Добре дошъл на третия етаж!
Докато се изкачвахме нагоре, събирах сили от земята под мен, от камъните, от дърветата, от вятъра — те бяха плът от плътта ми. Вече не бях във война с тялото си, приемах физическите си несъвършенства, доверявах се на човешката си природа, чувствах близка връзка със земното. Открихме едно малко езерце, поплувахме в хладните му води и легнахме на затоплените скали да изсъхнем, тялото ми беше открито за света на природата. Чувствах спокойствието на езерото, силата на реката, твърдостта на планината и лекотата на вятъра.
Мама Чия се вгледа в мен.
— Тук, на това място аз чувствам, каквото чувстваш и ти. Аз съм това, което си и ти — отбеляза тя. — Ти току-що постигна промяна на формата — или поне в един начален етап.
— Наистина ли?
— Да. Промяната на формата започва с импулс на въображението. Човек бива завладян от любопитство и почуда. Той се пита: „Какво би било чувството, ако съм планина, езеро, птица или камък?“ На един по- късен етап започваш действително да трептиш с честотите на тези елементи или същества. Притежаваме способността да постигаме това, защото сме направени от същата материя — заключи Мама Чия.
И като говорим за промяна на формата, предполагам знаеш, че бях настроена към твоята вълна, докато беше в пещерата на втория етаж. Беше истинско приключение! — добави тя. — Почувствах се отново млада!
— Според мен, ти винаги ще бъдеш млада, Мама Чия.
Тя се усмихна.
— Тук си прав — чак до деня, в който умра…
Прекъснах я и казах весело:
— Ти май ще ме надживееш, съдейки по скоростта, с която вървиш.
Тя се вгледа дълбоко в мен и се усмихна отново. Но този път усмивката й беше различна. Тя ме натъжи, макар да не разбрах точно защо. Видях обич в очите й, но там имаше и нещо друго. Интуитивно бях обзет от загриженост, но не можах да проумея какво я породи.
Мама Чия ме поведе отново напред и разсея моята умисленост, напомняйки ми за уроците от втория етаж.
— Ти си създаде свой собствен опит, Дан, както се получи и на първия етаж. Изживя точно онова, от което се нуждаеше. Енергиите са едни и същи за всички хора. Докосването до тях е различно. Всеки от нас
