онези, които считаш за по-висши и по-силни или страхът от провал. Страхът ще се надига отново и отново, докато егото съществува, но е променена връзката ти с него. Ти повече никога няма да бъдеш надмогнат от него и когато той дойде, ще знаеш как да се справиш с него.
— Не е ли опасно да не се боя от нищо?
Тя се замисли преди да ми отговори.
— Страхът може да те парализира само, когато се налага да действаш. Именно в това е опасността. Той сковава енергията в тялото ти и това сковаване привлича онова, от което най-много се страхуваш. Отсъствието на страх не означава ненужна храброст, а смелост. Смелостта открива полета за действие. А когато е нужно, ще бъдеш предпазлив.
Все още изпълнен със съмнения, аз казах:
— Предполагам, че ще има ситуации и хора, които ще извикат страх у мен.
— Нито хората, нито ситуациите съдържат страха. Те могат само да го събудят у теб, ако не си го овладял още.
Страхът е чудесен слуга и ужасен господар. Той разяжда всекидневно живота на повечето хора, миг след миг. Уверявам те, че няма да ти липсва. Когато победиш страховете си и действаш смело, въпреки тях, животът процъфтява. Ти виждаш един различен свят през прозорците на втория етаж. Но първият етаж не се изчерпва само със страха и оцеляването. Той касае също егото, отнесено към вселената и целящото самозащита трупане на лична енергия. Сега, когато си открит и уязвим, ти си готов да вложиш тази енергия изцяло в живота си, да я споделиш във взаимоотношенията си с хората.
— Искаш да кажеш, че съм готов да отворя врата номер две? — попитах аз усмихнато.
— Ти вече я отвори — усмихна ми се Мама Чия в отговор. — Тук в ръцете ми, докато плачеше. Веднага щом изрече тези думи, тя заблещука и се стопи във въздуха точно пред смаяните ми очи. След това всичко около мен изчезна. За миг зърнах кулата и открих, че се намирам сред горска поляна на втория етаж. Изобщо не се съмнявах, че е така.
„Но какво означаваше това?“, запитах се аз и разгледах тучната морава, която се къпеше в меката слънчева светлина и хладните повеи на вятъра. Дали не беше някаква идилична гора в сладострастната стара Англия. „Странно“, казах си аз, улавяйки се, че не мога да произнасям думите гласно. „Защо в ума ми се появи думата «сладострастна»?“
След това постепенно почувствах енергията, която започна да се надига в тялото ми с нарастваща сила — повече енергия, отколкото някога бях имал през годините. Бях толкова бодър и жив! Трябваше да се движа, за да дам простор на енергията си! Хукнах през гората и се чувствах така, все едно мога да тичам десетки километри. Скачах, правех кълба напред и после отново тичах.
Най-накрая се спрях да отдъхна под галещото, топло слънце. По някакъв начин бе настъпила промяна в сезоните. Пролетта, както се казва, беше във въздуха и в такива моменти въображението на един млад човек литва към…
Енергията закипя отново у мен. Усещах я като някаква позната, некомфортна тежест в слабините си. Мама Чия беше казала, че вторият етаж е свързан с „енергията във взаимоотношенията“. Това означаваше съзидателна енергия, сексуална енергия. Но какво щях да правя аз с нея?
Изведнъж чух в ума си думите на Сократ, изречени от него преди години: „Всяка човешка способност бива усилена от енергията. Умът става по-ясен, оздравяването се ускорява, силата нараства, въображението се разпалва, емоционалното богатство и талантът се разгръщат. Затова енергията е дар божи…“
Да, казах си. Сега чувствах всички тези неща.
„Но енергията трябва да намери някаква посока“, продължи гласът му. „Когато срещне вътрешни прегради, тя се разгаря и ако надхвърли поносимите граници на човешкото тяло и ум, експлодира. Именно затова енергията може да бъде и проклятие. Подобно на река тя може да носи живот, но ако не бъде обуздавана, тръгва като опустошително наводнение.“
— Какво мога да направя сега? — попитах аз, говорейки на въздуха.
Спомените за мъдростта на Сократ отекваха в ума ми: „Тялото ще направи необходимото, за да се освободи от ненужната енергия. Ако не бъде изразходвана на съзнателно равнище в творчески усилия, физическа активност и секс, подсъзнанието ще се избави от нея чрез пристъпи на гняв и жестокост, кошмари, престъпления и болести или под формата на алкохол, тютюн, наркотици, храна или похот. Неукротената енергия, която среща вътрешни прегради, е източник на всички зависимости. Не се опитвай да победиш зависимостите — просто разчисти преградите!“
Бях толкова объркан от нарастващото напрежение в тялото си, че почти не можех да се съсредоточа. Енергията продължи да нараства и търсеше освобождение. Можех да потичам още малко или пък да направя нещо… нещо градивно. Да, точно така, реших аз. Ще съчиня песен. Но единственото, което успях да скалъпя звучеше така: „Имало някога хубавица една, с тяло зряло и кръшна била; минал оттам мъж един, зърнал я да седи по бельо от сатен и…“
Не можах да измисля проклетия финал. Нищо не можех да мисля. Исках просто жена. Която и да е жена.
Дали да не се освободя сам. Не беше бог знае какъв проблем — чисто и ефикасно. Но после си спомних, че на този етаж се трупаше енергия, която после да бъде впрегната в живота, във взаимоотношенията с другите хора. По дяволите! Как щях да се справя с това?
В следващия миг се озовах в някаква пещера, но това не беше мрачна, злокобна пещера, а по-скоро приличаше на пищна спалня. Подът беше застлан със застъпващи се дебели килими. Слънчевите лъчи къпеха помещението в естествена дневна светлина. Малки дръвчета и храсти правеха входа невидим за случайните очи.
В средата на пещерата имаше издигната платформа, служеща за легло, което беше постлано с меки листа. Чух успокоителното ромолене на неголям красив водопад, който лееше водите си в малко езерце. Усетих сладкото ухание на диви цветя.
После ахнах от изненада и вълнение, когато тих ветрец погали цялото ми тяло; чувствен вятър, красив дух, който ме приласка с невидимите си ръце. Почувствах единение със земята и сетивата ми затрептяха с далеч по-голяма сила от обикновената. Бях толкова щастлив да имам това тяло, да го чувствам, да бъда само тяло.
Нуждаех се само от комат хляб и кана с вино. Можех да мина дори без хляба и виното, но…
Какво беше това? Гласове ли бях чул? Женски гласове?
Надникнах през скрития зад листата вход и видях картина от блян на художник. Името й можеше да бъде „Девици на пролетта“. И трите млади жени излъчваха чувственост и сласт. Те тичаха под ябълкови дръвчета и розовите им страни отразяваха червеникавия блясък на плодовете по клоните. Носеха тъмни поли, падащи на дипли и ниско изрязани блузи с волани, които недвусмислено загатваха женските им форми. Взирах се в тези създания като побъркан от желание юноша.
Две от тях ми махнаха за довиждане, а третата — ангел с конопено руси коси и зелени очи, които проблясваха под слънчевите лъчи — се спря, поогледа се, след това се усмихна и се затича право към скривалището ми! „О, по дяволите!“, казах си аз, донякъде уплашен, че ще ме намери и донякъде, че няма да успее.
Жената се шмугна в пещерата и ме зърна как седя там като полудял от любов лунатик. Очите й срещнаха моите и станаха по-големи. Видях, че е готова да извика!
— Аз… — понечих да заговоря, но гласът й ме спря.
— Дан! — пророни тя и останала без дъх се втурна към прегръдките ми.
Умът ми беше съвършено празен с изключение на думите: „Благодаря ти, Господи!“
Страстта ме връхлетя като вълна. Ние се смеехме, плачехме, изчезвахме един в друг. Не зная какво се случи с дрехите ни. Всичко, което пречеше на нашето единение, беше захвърлено настрани. Мина време. Не зная точно колко. Ние лежахме там, прегърнати, съвършено изтощени, спяхме в ръцете си. Но не за дълго.
Когато се събудих, я видях над себе си, облечена в роба от цветя. Ангелското й лице, обрамчено от копринените й коси, грееше под меката светлина. Тя остави робата да се плъзне от раменете й. Светлата й
