Свещеното пътуване на мирния воин

— Имам право на избор в този случай — рекох аз.

— Винаги имаш право на избор — съгласи се тя. — Можеш да започнеш да копаеш или да се качиш на следващия сърф и да напуснеш острова.

Не мисля, че говореше сериозно за сърфа, но беше ясно, че ако исках да бъда неин ученик, трябваше да премина през това. Бях стигнал вече дотук и не можех да не видя какво идва след това. Усмихнах се тъжно и казах:

— Е, не мога да откажа, при положение, че си толкова учтива. Спуснах се обратно в гроба и продължих да копая, докато накрая тя ме спря:

— Вече е достатъчно дълбок. Подай ми лопатата и излез оттам.

— Искаш да кажеш, че приключих.

— Да.

— Ей, трябва да призная, че си беше доста страшничко — казах аз, докато се измъквах от влажния изкоп и после сложих лопатата настрани. — Но общо взето не беше толкова зле. — Изпънах уморените си мускули.

— Легни тук — нареди ми Мама Чия, посочвайки един чаршаф, постлан на земята до зиналия гроб.

— Поредната задача? Това не ти ли се струва малко странно? — попитах аз.

Без сянка на усмивка тя просто стоеше с вдигната ръка. Легнах по корем.

— По гръб — каза тя.

Завъртях се и погледнах нагоре към нея.

— А сега да се престоря на умрял ли или какво?

Очите й проблеснаха ожесточено.

— Извинявай — рекох аз. — Предполагам просто, че съм малко нервен.

— Това не е игра. Ако обидиш духовете наоколо, ще имаш далеч по-голямо основание да бъдеш нервен!

Опитах се да се поуспокоя и казах:

— Е, какво пък, ще се възползвам от случая да си почина.

— Ще бъде дълга почивка — каза Мама Чия, сетне вдигна лопатата от земята и насочи острието надолу. За миг си помислих, че иска да ме прониже с него и вдигнах ръце да се защитя, но вместо това тя го заби дълбоко в купчината пръст до гроба. След това коленичи откъм главата ми до ръба на изкопа и затвори очи.

Лежах там и наблюдавах обърнатото й наопаки лице, под бледата лунна светлина. В един ужасяващ момент на параноя ми хрумна, че всъщност изобщо не познавам тази жена. Може би тя не беше онази, при която ме изпрати Сократ. Дали пък самият Сатана не се криеше зад образа й.

Тя заговори с глас, който отекна над гробището. Изричаше заклинание и аз знаех, че това не е игра.

— Ти Велик дух, наричан с много имена — поде Мама Чия напевно, — ние молим да бъдем озарени със Светлината. Молим за твоята закрила над тази душа. В името на Единствения и неговата власт, ние молим всяко зло — било то малко или голямо — да бъде откъснато и заличено в него, запечатано и върнато към първоизточника му. Молим каквото и да се случи, да бъде за негово най-висше благо. Да бъде волята ти.

Металическият вкус на страха се надигна в гърлото ми. След това Мама Чия започна да притиска бавно ключицата, гърдите и раменете ми с кокалчетата на ръцете си, в началото леко, а след това с нарастваща сила. Пред очите ми лумна светлина и после чух някакво изпукване. Тя улови главата ми, както Сократ беше правил това преди години. Зъбите ми затракаха и накрая над мен се спусна завеса от мрак.

Чух вятъра, почувствах песъчинки да шибат лицето ми и видях кулата точно пред мен. Този път го нямаше усещането за безтелесност, при което сякаш единствено съзнанието ми наблюдаваше нещата. Погледнах надолу и видях тялото си. Аз наистина бях тук.

После открих, че стоя на самия вход. Огромната врата се отвори като зинала паст и аз пристъпих вътре, усещайки, че тук въздухът е по-разреден. Препънах се, паднах, направих салто и се сгромолясах тежко. Изправих се бързо и се огледах, но не различих нищо в заобикалящия ме мрак. „Това би трябвало да е първият етаж, сутеренът“, казах си аз. Гласът ми прозвуча приглушено. Дрехите ми лепнеха по мен и влажната смрад на разложение ми беше някак позната. „Намери осветлението“, рекох си аз отново на глас. „Бъди готов да видиш“

Преди само бях надникнал през прозорците на кулата. Исках ли наистина да разбера какво се крие в мен тук, на този най-нисък етаж?

— Да — отговорих гласно. — Да, искам да видя!

Продължих бавно и опипом в тъмнината. Лявата ми ръка попадна на нещо — голяма дръжка, електрически ключ! Натиснах го и чух бръмчене, което премина в тихо свистене. Премигах, докато мъждивото осветление бавно откриваше сцената пред мен.

Защо продължаваше да бъде толкова тъмно? Когато очите ми посвикнаха, отговорът дойде сам. Бях се озовал на най-долният етаж на кулата и по някакъв начин там се съдържаха самата нощ и гробището, същото онова древно гробище на кахуните. Но този път не бях добре дошъл тук. И бях сам. Видях наблизо зеещата яма на изкопания от мен гроб. Умът ми прекоси границата отвъд покоя, пропаднах покрай острия ръб на страха и някаква невидима сила ме задърпа към отворения гроб. След това тялото ми изпадна в нещо като мъртвешко вцепенение и както бях на чаршафа, аз се понесох надолу към гроба.

Опитах се да стана, но не можех. Белите ми дробове заработиха като помпа, дишах по-дълбоко, по- бързо, по-дълбоко, по-бързо. После чух гласа на Мама Чия, някъде далече: „Висшата ти същност е твоят ангел пазител. Каквото и да се случи, помни, че тя винаги ще бъде с теб.“

— Тогава защо не мога да я почувствам? — извиках аз.

Отговорът на Мама Чия достигна до мен като ехо: „Преди да можеш да видиш светлината, ще трябва да се справиш с мрака.“

Нещо ме блъсна. Парализиран, аз нямах никакъв контрол. Не можех да се съпротивлявам. Паднах, прекатурих се бавно надолу и после се приземих почти без звук в отворения гроб. Чаршафът ме загръщаше като плащеница. После в миг на абсолютен ужас почувствах върху мен да се сипят лопати с пръст. Сърцето ми заби лудо в гърдите.

Чух тътен на далечна гръмотевица. Сияние на мълнии проряза мрака. След това, когато пръстта ме покри, чух гласа на Исус. Не говореше на мен и не ми донесе утеха. На небето проблесна светкавица и той изкрещя в агония от кръста на Голгота: „Защо се отрече от мен?“ Изведнъж осъзнах, че това беше собствения ми глас. Но нямаше значение. Никой не можеше да ме чуе. Пръстта покри лицето ми напълно и заглуши писъците ми.

„Почакайте“, изкрещях аз мислено. „Не съм готов за това! Не мога! Спрете! Не съм умрял. Не съм умрял!“, пищеше умът ми. Отново и отново.

Пръстта спря да се трупа върху мен. Настъпи покой и тишина, по-пълни отколкото си мислех, че е възможно. Чувах единствено учестеното си дишане и ударите на сърцето си, които напомняха потракването на чайник. Сам сред студената земя. Пълен мрак. Замръзнал. Разкъсващ вътрешностите ми страх. Бях погребан.

Възвръщайки разума си за кратко, аз се запитах: „Защо допуснах всичко това да се случи?“ След това и този проблясък се стопи и ме обгърна лудостта. Ръцете ми, подобно на хищни лапи, отчаяно се бореха с непоносимата тежест. Беззвучни викове. Точно, когато пръстта започна да изтръгва въздуха от гърдите ми, земята под мен подаде и аз пропаднах в някакъв тунел. Дращех диво с нокти, полузадушен и задавен, плюейки кал и си проправях път през влажната земя.

Извивах се и пълзях по корем като змия през тунела. Не знаех дали посоката беше нагоре или надолу. Трябваше да се измъкна. Навън! Навън, навън, навън, навън…, повтаряше панически умът ми в ритмична последователност. Можех да се движа единствено напред, не съществуваше начин да завия настрани. Не след дълго открих ужасен, че тунелът се стесняваше и скоро почти не можех да се движа.

Веднъж като дете едни побойници ме натъпкаха в платнен чувал и заплашиха да ме погребат. Вместо това ме пъхнаха в една стара шахта. Мракът, който ме обгърна, ме накара да обезумея — бръщолевех несвързано, лигавех се, напиках се, изпаднах в истерия. Това ги уплаши и те ме пуснаха навън.