Дадености: грижа за себе си.
— Напротив — възразих аз разпалено. — Тази карта, диаграма или каквото и да е тя — именно натам е насочено моето търсене. Сега зная това. Омръзнало ми е да се боря с по-ниските етажи.
Мама Чия отклони поглед от диаграмата и вдигна ръка към едно близко дърво кукуи, чиято гладка кора блестеше под лунната светлина.
— Подобно на това дърво — рече тя, — или както кулата, човешкото същество е тук, за да свърже небето и земята и да обгърне и трите същности едновременно. Но ако корените на едно дърво не са дълбоки, то не може да даде цвят. Ако кулата няма здрава основа, тя ще рухне. Разчисти най-долния етаж, Дан, преди да продължиш нагоре.
За момент се замислих над думите й. В действителност винаги си бях представял, че обитавам един от горните етажи. Но сега не бях вече сигурен.
— Какво означават тези думи тук в средата? — попитах аз и посочих диаграмата. — Големият скок?
— Става дума за най-трудния и чуден скок на всяко човешко същество — отвърна тя. — Скок отвъд личните грижи на долните три етажа, към сърцето. Веднъж щом стигнеш до четвъртия етаж — увери ме тя, — останалото е като качване с асансьор.
— Дан — продължи Мама Чия с нарастващо чувство, — всички твои външни цели и постъпки са отражение на духовното ти търсене и всеки човек в края на краищата изкачва тези седем стъпала към душата.
Тя понечи да каже още нещо, но се спря и дойде зад гърба ми.
— Седни… ето така, настани се удобно. — Мама Чия започна да мачка раменете ми.
— Реши да разтриеш гърба ми — точно тук и сега? — попитах аз. Миг по-късно краката ми започнаха да потрепват, когато тя притисна пръсти в една определена точка на врата ми. Пред очите ми блесна светлина.
— Отпусни се, колкото можеш повече — настоя тя, натискайки кокалчетата на ръцете си в слепоочията ми, все по-силно и по-силно. Сетне продължи с глас, който постепенно заглъхваше. — В най-дълбоките кътчета на човешкия ум има първообрази, архитипове… — Почувствах очите ми да се затварят и след това чух звука на далечен вятър.
Отворих очи, премигах и видях облаци от прах да летят над сиво плато, голо като лунен кратер, простиращо се на километри във всички посоки. Вятърът се надигна отново, виейки и стенейки, докато се носеше из безкрайното пространство. След това вниманието ми се спря на някакъв обект на голямо разстояние, който беше все още твърде далече, за да го различа ясно. Дали пък не беше кула? Да, бяла кула. И аз знаех, че трябва да отида там. Единствено със силата на волята си и без никакво усилие почувствах, че се приближавам към нея. Кулата започна да приема застрашителни размери, докато накрая надвисна високо над мен.
Обзет от някакво необикновено и ужасяващо чувство за страхопочитание, аз открих, че се намирам пред прозорец в основата на кулата — първото ниво. Почувствах, че този етаж, както и горните над него са пълни с отломките от не един човешки живот: непроучени неща, символи, страхове — скрити артефакти в прашен сутерен.
Когато съзнанието ми навлезе в мъглявата светлина, която изпълваше вътрешността, аз видях един пуст, празен свят, плато, навято с тонове прах, обитавано единствено от противници и врагове.
Скоро открих, че прозорците на всеки етаж откриват различна перспектива към света, защото през прозореца на втория етаж видях един по-светъл пояс от дървета, потоци и ливади, където двойки мъже и жени се отдаваха на всевъзможни удоволствия и се изпълних с желание.
Третият прозорец ми разкри един подреден свят на архитектурно равновесие и красота, чиято конструкция се издигаше в съзидателно кресчендо, а хората тук бяха изправени и високи. На този етаж забелязах сивия робот, Съзнателната същност, която гледаше навън през прозорците на сетивата. И по някакъв начин разбрах, че Съзнателната същност поддържа своето малко работно пространство именно тук, защото това беше най-високото ниво, което тя можеше да обитава в моя случай.
Съзнанието ми се издигна към четвъртия прозорец, през който видях всички хора на света, от всички раси, култури и религии, уловени за ръце, изпълнени с обич и чувство за взаимопомощ, пеещи песни в стройна хармония. Завладя ме чувство за единение и дочух ангелски гласове.
Сетне бързо се издигнах и преминах през трите най-горни етажа, понесен от вълна на растящо блаженство. Всичките ми сетива — допир, зрение, слух, вкус, мирис достигаха далеч отвъд пределите на всекидневното, воалите падаха, докосвах се до неуловими енергии, до други измерения и реалности и след това… ах, Светлината!
В следващия миг съзнанието, подобно на падащ асансьор, рязко се понесе надолу, сграбчено от тревогите на долните три етажа. Разбрах, че Съзнателната ми същност непрестанно ще бъде притеглена надолу, отново и отново, от творенията на страха, сексуалната енергия и желанието за власт, докато те не бъдат разчистени.
И тогава, изпълнен с копнеж, си спомних, че в едни тихи и пълни моменти от моето детство висши енергии ме бяха отнасяли до горните етажи и преди. Исках толкова много да се завърна, защото част от мен винаги е знаела, че там горе над кулата, където струеше светлина, беше моят дом.
Това беше мисията на душата ми, моето свещено пътуване: Съзнателната ми същност трябваше да тръгне най-отдолу, да намери осветлението на всеки един от етажите, да го включи и да разгледа творенията и предметите там, а след това да се заеме с тях и да ги разчисти. Но това беше възможно само, ако пожелаех преди това да видя и да приема видяното такова, каквото е, вместо да се вкопчвам в призрачни илюзии.
След това се върнах сред прашната равнина и отново видях пред мен кулата, която се издигаше до небесата. Вихрушка от виолетова, розова и златна мъгла и светлина сияеше толкова ярко над върха и, че не можех да задържа там вниманието си за дълго.
След това открих, че седя, облегнат на едно дърво. Очите ми бяха широко отворени, но кулата продължаваше да се мержелее пред мен. После се върнах към нормалното си състояние, тя се стопи и видях листата на дърветата кукуи, развети от топлия ветрец.
Седях неподвижен. Въпреки наученото от Сократ, бях дълбоко учуден от видението си. Поех си дъх, извърнах се бавно и видях Мама Чия да седи притихнала недалеч от мен. Очите й бяха затворени.
Най-накрая можах да заговоря:
— Онова, което направи… сега зная за кулата.
— Не, не знаеш — все още не — отвърна тя и отвори очи. Но ще узнаеш. — Мама Чия затвори бележника си, стана и тръгна надолу по пътеката. Скочих на крака, грабнах раницата й и я последвах.
— Какво искаш да кажеш „все още не“? — подвикнах аз. Отговорът й почти се изгуби във вятъра.
— Преди да видиш Светлината, ще трябва да се справиш с мрака.
В ноктите на страха
Предстоящото обесване изостря човешкия ум.
— Хайде да намалим малко темпото, какво ще кажеш. Закъде бързаме толкова? — извиках аз, докато се мъкнех подир нея по огряната от луната пътека. — Няма ли да ме почакаш? — продължих да негодувам. — Къде отиваме? И какво правим тук?
— Ще разбереш, когато стигнем — отвърна тя. Гласът й беше мрачен и отговорът й не ми донесе никаква утеха. Заобикаляйки диви лози и шубраци, аз правех всичко по силите си да не изоставам.
