Но смелостта е като мускул, който става по-силен, колкото повече го тренираш. Никой не може да познае истински духа си, ако не застане лице в лице с нещастието. А тези хора са преминали през най- тежките емоционални и физически битки в личен план. Отлъчени от плашливи хора, те живеят в селище, което никога не се оглася от детски смях. Думата „прокажен“ е станала синоним за някой, който е отхвърлен, избягван от другите, парий, изоставен от света. Малцина са посрещали такива изпитания и малцина са показали такъв дух.
Аз се чувствам привлечена от всички проявления на силния дух. Оттук идва и особеният ми интерес към тези хора и при това не като лечител, а като техен приятел.
— А то не е ли едно и също?
— Да — усмихна се тя. — Предполагам, че е така.
— Е добре, струва ми се, че аз също бих могъл да им бъда приятел. Ще остана, но само за няколко дни.
— Ако само стиснеш зъби, докато престоят ти тук свърши, ще си пропилял цялото си време. През тази седмица ти трябва да отвориш сърцето си, колкото можеш повече.
— Седмица? Мисля, че каза няколко дни!
— Алоха — отвърна тя, подхвърли ми шишенце с лосион против слънце и тръгна към близкото селище.
Поклатих глава и тръгнах обратно към наредените в редици хижи, погълнат от мисли за човешкото нещастие и дух.
Скоро намерих най-голямата и влязох вътре. Оказа се, че това е лазарет, пълен със странни миризми и хора, някои на легла, други зад завеси. Един много слаб и съсухрен мъж, горе-долу на годините на Мама Чия, ме хвана за ръката.
— Ела — каза ми той и когато излязохме от лазарета, пусна ръката ми и ме подкани да го последвам.
След това непознатият ми посочи една по-голяма, подобна на казарма постройка.
— Тук ти ядеш. По-късно — рече старецът. — Сетне вдигна пръст към гърдите си и добави: — Мое име Маноа.
— Алоха — отвърнах аз. — Радвам се да се запозная с теб, Маноа. — И понеже не бях сигурен, че ме е разбрал, посочих себе си и казах: — Дан.
Той протегна изсъхналата си ръка с три пръста, за да се ръкуваме. Аз се поколебах само за миг. Той се усмихна топло, кимна ми, сякаш за да ми каже, че ме разбира и отново ми даде знак да го последвам.
Вървяхме през широко, открито място, което в момента се разчистваше. Един друг мъж ме поздрави, подаде ми мотика и ми посочи ивица земя. И това беше всичко.
Останах да работя в градината чак до падането на нощта. Макар да се чувствах объркан, все пак се радвах, че имам ясна задача, че мога да помогна и да променя нещо.
Маноа ми показа къде ще спя. Поне имах моя собствена стая. Спах добре и се събудих гладен.
На масата в голямата трапезария се озовах седнал срещу няколко души, които ми се усмихнаха, но говореха главно помежду си на хавайски и на местното английско наречие. Всички бяха дружелюбни, подаваха ми храна отново и отново, а аз се опитвах да не забелязвам пораженията на болестта по телата им.
Този ден ние, градинарите напреднахме доста в обръщането и раздробяването на пръстта, макар на няколко пъти да се извиваха дъждовни бури. Когато слънцето напичаше, внимателно се намазвах с лосиона против изгаряне, а освен това ми дадоха една широкопола шапка.
Първите няколко дни бяха най-тежки заради странното чувство да си сам в един различен свят. Хората в комуната като че ли разбираха това. Измина още един ден и започнах да свиквам с установения тук ред.
Макар на пръв поглед всичко да си оставаше както преди, дълбоко в мен настъпваше някаква промяна. Обитателите на тази колония бяха приели живота си такъв, какъвто е, а аз приех тях, но не като прокажени, а като човешки същества. Престанах да бъда наблюдател и ме обзе едно чувство за общност.
След това долових онзи особен дух на другарство, който витаеше тук, роден от изолацията. Собственото им страдание пораждаше едно по-дълбоко съчувствие към болката на света.
На следващата сутрин, когато се връщах от външните тоалетни, видях един възрастен човек с изкривени и деформирани крака, който, треперейки, вървеше през двора, облегнат на чифт патерици. Точно тогава едната от патериците се скърши и той падна на земята. Затичах се да му помогна. Старецът ме спря с ръка, промърмори нещо, усмихнат с беззъбата си уста, и се изправи сам. После взе счупената патерица в едната си ръка и закуцука с другата към лазарета.
В градината вече нямаше какво да се прави до пристигането на семената, но аз си намирах какво да върша. Всъщност бях зает от зори до мрак — носех вода, помагах в смяната на превръзки и какво ли още не. Един мъж дори ме помоли да го подстрижа и направо съсипах прическата му, но той като че ли изобщо не ми се разсърди.
През цялото време си бъбрехме и се смеехме, макар да се разбирахме само наполовина. Докато пиша, сега в очите ми напират сълзи, но колкото и да е странно, тези са едни от най-дълбоко изживените и щастливи дни в живота ми. Всичко беше съвсем обикновено, съвсем човешко. Просто помагаш на другите. Докато бях там, аз бях просто един от тях.
И така, на петия ден у мен се събуди съчувствие, каквото не бях изпитвал досега. Никога през живота си. И тогава разбрах каква е била целта на Мама Чия. Същия този ден аз престанах да се боя, че ще „хвана“ болестта и започнах да
Сърцето ми се отваряше. Замислих се с какво друго мога да помогна. Невъзможно беше да ги уча на гимнастика, защото повечето от тях бяха твърде стари. Нямах никакви други специални умения.
След това се случи да мина покрай едно място, което навяваше чувство на покой, в непосредствена близост до лагера и изведнъж ми хрумна нещо! Щях да направя изкуствено езеро. Да, това беше отговорът! Трябваше да оставя след себе си нещо красиво.
Едно лято работих с един специалист по ландшафтно планиране и знаех основните неща. Проверих и научих, че в една барака в лагера имаше торби с цимент и всички необходими инструменти. В ума ми се появи картина — красиво и спокойно езерце, място, където да седнеш и да се отдадеш на съзерцание или просто да отдъхнеш за кратко.
Показах една скица на Маноа. Той пък я показа на други хора. Те се съгласиха, че идеята е добра и скоро след това аз и неколцина други вече копаехме изкопа.
На другия ден, тъкмо когато се канехме да забъркаме бетона, се появи Мама Чия.
— Е, Дан, седмицата изтече. Надявам се, че не си правил бели.
— Не! Но не е минало още седмица! — казах аз.
Тя се усмихна.
— Измина точно една седмица.
— Е, знаеш ли какво… хванали сме се тук и сме точно по средата на нещо. Можеш ли да дойдеш след няколко дни?
— Не зная — поклати тя глава. — Имаме да свършим някои други неща. Твоето обучение…
— Да, зная, но наистина бих искал да завърша този проект.
Мама Чия въздъхна и сви рамене.
— В такъв случай може би няма да ни остане време за специалната техника за влизане в контакт с…
— Само няколко дни!
— Така да бъде, щом искаш — каза тя и се завъртя към едно от бунгалата.
За миг зърнах лицето й. Несъмнено изглеждаше доволна. Не разсъждавах дълго над реакцията й и вдигнах следващата торба цимент.
Мама Чия дойде точно, когато завършвахме каменната зидария. В мига, в който сложихме и последния
