камък, знаех, че е дошло време да тръгваме. Няколко души дойдоха да се ръкуват с мен. С тях вече ме свързваше общия ни труд, общата ни цел и потта, която бяхме пролели заедно. Точно това чувство на единство хората навярно бяха изпитвали през хилядолетията. Усещането наистина беше прекрасно.
Всички те щяха да ми липсват. Тези отхвърлени от обществото изгнаници ми бяха станали дори по- близки от колегите ми в Охайо. Може би защото самият аз винаги се бях чувствал изгнаник. Или навярно причината беше в общата ни задача или в тяхната откритост, прямота и честност. Новите ми приятели нямаше какво да крият. Нито пък се опитваха да изглеждат добри или пък да лицемерничат. Те бяха свалили социалните си маски, позволявайки ми и аз да направя същото.
Тъкмо се канех да тръгвам с Мама Чия, когато Тия дойде и ни прегърна и двамата. Притиснах я нежно до гърдите си и почувствах нейната скръб и смелост. Тя знаеше добре, че скоро ще трябва да се раздели с детето си.
Когато Мама Чия ме поведе към брега, почувствах, че ме завладяват други чувства. Изведнъж цялата благодарност, тъга и обич към нея, които бях сдържал през тези десетина дни, взеха връх у мен. Застанах с лице към нея, сложих ръце на раменете и я погледнах в очите.
— Ти беше толкова добра към мен — казах аз. — Бих искал да мога да направя нещо повече за теб… — Трябваше да си поема дълбоко въздух, за да сподавя болката си. — Мама Чия, ти си такъв прекрасен човек… и просто не е честно! И ми се струва, че аз не заслужавам всичко това — твоето време, енергия; живота, който ми даде. Как бих могъл да ти се отблагодаря… как бих могъл някога да ти се отплатя?
В отговор Мама Чия ме прегърна дълго. Аз притиснах тази стара жена към себе си така, както никога не можах да направя това със Сократ и заплаках.
След това тя се отдръпна и ми се усмихна лъчезарно.
— Аз
Хвърли поглед назад към селцето, което сега се беше върнало към обичайния си ритъм на живот и се почувствах вдъхновен от духа на тези хора. Видях ги с очи, различни от онези, с които дойдох тук. Други мои спомени можеха да избледнеят, но този щеше да остане по-жив, по-истински и по-траен от всичко преживяно от мен.
Прозрения в тъмна доба
Семето на Бог е в нас:
Семената на крушата растат на крушови дървета;
Семената на леската растат на лескови дървета;
А Божиите семена са в Бог.
Не говорехме много, докато вървяхме по ивицата бял пясък. Просто се вслушвахме в плисъка на вълните и в пронизителните писъци на албатроса, който патрулираше над брега. Погледът на Мама Чия се зарея към хоризонта, наблюдавайки дългите сенки в късния следобед. Приличаше на котка, която съзира неща, невидими за повечето от нас. Аз се загледах в донесените от морето клечки и парчета дърво, изхвърлени доста навътре на брега от един необикновено силен прилив, причината за който беше нощната буря. Започнах да ровя в пясъка за черупки от миди. Сачи не би се впечатлила от някакви черупки, но Холи ужасно щеше да ги хареса. Малката ми дъщеричка, замислих се аз, изпълнен с копнеж, представяйки си милото й личице. Замислих се и за Линда и се запитах дали съдбата беше отредила пътищата ни да се разделят.
Хвърлих поглед назад и видях сенките, които разсичаха виещата се нишка на следите ни по влажния пясък. Наведох глава надолу, търсейки сувенири от морето, а в това време Мама Чия продължаваше да се взира в хоризонта и в плажната ивица пред нас.
После нагазихме във вълните до колене, за да заобиколим един скалист нос, който ни се изпречи на пътя. В този момент водачката ми си пое дълбоко въздух и аз си помислих, че иска да ми каже нещо. В действителност реакцията й беше предизвикана от една от най-тъжните и най-странни гледки, които някога бях виждал — целият бряг беше осеян с хиляди морски звезди, изхвърлени тук от скорошната буря. Красиви, петолъчни звезди, розови и бронзово кафяви, лежаха на горещия пясък, съхнеха и умираха.
Спрях на място, обзет от страхопочитание при вида на това морско гробище. Бях чувал за изскочили на брега китове и делфини, но никога досега не бях виждал подобно нещо. Гледката на хилядите съхнещи създания ме накара да се почувствам вцепенен и безпомощен.
Мама Чия обаче не се поколеба нито за миг и тръгна накуцвайки към една близка морска звезда, вдигна я от пясъка, отнесе я до водата и я пусна. След това се върна, взе друга малка звезда и върна създанието в морето.
Напълно обезсърчен от безчетния брой на морските звезди по брега, аз казах:
— Мама Чия, но те са толкова много… как можеш да се надяваш да промениш нещо?
Тя вдигна глава към мен за миг и посегна към друга морска звезда и каза:
— За тази нещата вече са различни.
И разбира се, тя беше права. Взех по една морска звезда в двете си ръце и последвах примера й. След това върнах други две в морето. Продължихме все така през целия следобед и вечерта под светлината на луната. Наистина, много от морските звезди умряха, но ние направихме всичко по силите си.
Мама Чия продължи да се навежда над морските творения отново и отново и аз по никакъв начин не можех да я убедя да спре. Нищо не можеше да я отклони от пътя й освен смъртта. И докато бях тук на острова, аз щях да й помагам. Работихме до късно през нощта. Най-накрая смъртно уморени, но доволни, ние легнахме на мекия пясък и заспахме.
Събудих се и се надигнах рязко, защото си помислих, че се е зазорило. Но светлината, която проблясваше в очите ми, беше от припукващия огън, запален от Мама Чия. Самата тя седеше недалеч от мен, обърната с гръб.
— Не те хваща сън ли? — попитах аз и се приближих към нея, внимавайки да не я стресна.
— Спах достатъчно — отвърна тя, без да откъсва очи от огъня.
Аз застанах зад нея и се заех да разтрия раменете и гърба й.
— Какво виждаш в огъня? — попитах аз, без да очаквам отговор.
— Ами ако ти кажа, че не съм от тази планета?
— Какво?
— Предположи, че твърдя същото и за Сократ. И за теб също.
Не знаех как да реагирам и дали да приема думите и насериозно.
— Това ли видя в огъня. — Просто не можах да измисля какво друго да кажа.
— Седни — рече тя. — И виж сам.
Седнах и се загледах в танцуващите пламъци. Мама Чия бавно се изправи и започна да мачка мускулите на гърба ми със силните си ръце.
— Веднъж ти ме попита защо съм те очаквала тук? Причината е, че ние сме едно семейство — обясни тя. — Част от едно и също духовно семейство.
— Какво искаш да кажеш с… — Така и не успях да завърша изречението си, защото в този момент Мама Чия ме удари силно във врата. Видях звезди, след това само огъня… все по-дълбоко и по-дълбоко…
Зърнах началото на времето и пространството, когато духът се е превърнал в „десетте хиляди неща“: звездите, планетите, планините, моретата и създанията — големи и малки, които започнали да се множат
