Откритието и пътят на воина
Отдели време за размисъл, но когато настъпи моментът за действие, спри да мислиш и просто го направи.
Случи се изневиделица, през един обикновен ден, както обикновено идват изненадите. Всичко бе започнало от семената, които бях посял в миналото.
— Реших, че може би искаш да се запознаеш със семейството на Сачи — каза Мама Чия, докато вървяхме по една непозната за мен пътека през гората. Запитах се каква ли беше причината за широката й, застинала усмивка.
Около километър по-нататък навлязохме в едно открито пространство, където се издигаше хубава къща, по-голяма от тази на Мама Чия, но с подобна конструкция и с градина от двете й страни.
Отвътре излезе един петгодишен малчуган, който прескочи двете стъпала и се втурна право към мен по пътеката. Момчето извика „Здравей, Дан!“ и се хвърли в ръцете ми засмяно, все едно ме познаваше открай време.
— Ами здравей…
— Казвам се Сократ — отбеляза то гордо.
— Наистина ли? — попитах аз, искрено изненадан. — Е, това е много важно име. — Вдигнах глава и видях една малка, стройна и много красива жена, облечена в тъмносин саронг на цветя, която следваше сина си, но както се оказа, без да споделя желанието му да скочи в прегръдките ми.
Тя се усмихна мило и протегна ръка.
— Здравей, Дан, името ми е Сара.
— Здравей, Сара. Драго ми е да се запозная с теб. — Погледнах Мама Чия въпросително. — Всички тук ли ме познават? — попитах аз.
Мама Чия, Сара, Сачи и малкия Сократ — всички се засмяха от сърце. Нямах представа защо намираха това за толкова забавно, но те определено се забавляваха.
— Сачи и бащата на Сок разказваха много за теб — каза Мама Чия и посочи нещо зад гърба ми.
— Е добре, кой е той? — попитах аз.
— Здравей, Дан — прекъсна ме нечий глас.
Аз се обърнах, вторачих поглед и останах с увиснала надолу челюст. Никога преди това не бях виждал призрак. Но сега той беше пред мен — висок, слаб, с мека русолява брада, хлътнали очи и топла усмивка.
— Джоузеф, наистина ли си ти?
Вместо да отговори, той ме сграбчи и ме прегърна с най-мечешката прегръдка, която бях получавал от години. След това аз отстъпих назад.
— Но… но Сократ ми каза, че си умрял… от левкемия!
— Не съм казвал такова нещо — извика малчуганът. Всички се засмяхме отново.
— Не говорех за теб, Сократ, а за един друг възрастен мъж, когото познавах преди години — уточних аз.
— Умрял казваш… — рече призракът. — Е, може би малко
— Какво се случи? — продължих да питам аз. — Как…
— Защо вие двамата не отидете да се поразходите? — предложи Сара. — Имате доста неща да си кажете!
— Добра идея — съгласи се Джоузеф.
Докато вървяхме през гората, някогашният ми приятел разбуди загадката около смъртта си.
— Аз наистина бях болен от левкемия — потвърди той. — И все още съм болен, но с помощта на Мама Чия тялото ми се справя с болестта.
В известен смисъл Сократ беше прав. Аз умрях за света, поне в продължение на няколко месеца. Отказах се от всичко и станах отшелник. Казах му, че ще се запилея из горите и ще се отдам на пост и молитва, докато се излекувам или умра. Но сега като се замисля — каза Джоузеф, — май трябва да се върна няколко години назад, за да запълня някои празноти в историята си.
Бях осиновен и отгледан от едно семейство от Средния запад. Винаги ще съм им благодарен за това, че се грижеха за мен, когато боледувах като дете. За нощите, през които будуваха с мен. За това, че ме хранеха и ми дадоха подслон. Но никога не се почувствах техен истински син. Чувствах се някак чужд, нали разбираш?
— Да — отвърнах аз. — Разбирам.
— Затова при първия случай аз поех на път и заскитах из страната. Тръгнах към западния бряг и пътьом се хващах на работа тук и там. Когато пристигнах в Лос Анжелис, странстванията ми още не бяха свършили. В крайна сметка се озовах на Молокай. Имах приятел, който живееше тук. Той ме насърчи да се заселя на острова. Така станах млад селскостопански предприемач и отглеждах канабис…
— Отглеждал си марихуана?
— Да. Годината беше 1960 и тогава не виждах нищо нередно в начинанието си. Сега вече не се занимавам с това, защото… е, защото вече не ми се струва толкова редно.
В момента изработвам шкафове, бюра и разни други дърводелски изделия. По този начин си плащам сметките и си спестявам някои неприятности. — Той се усмихна. — Във всеки случай по онова време натрупах доста пари и пак тогава се ожених за Сара. През 1964 г. се роди Сачи и… — тук Джоузеф замълча за кратко и ми се стори, че изживява някакъв болезнен спомен, — просто изгубих единството си. — Той потърси точните думи. — Дан, ти знаеш за трите същности, нали?
Кимнах.
— Запознат съм с Първичната си същност, но като че ли загубих досег с Висшата си същност — отвърнах аз.
— При мен е точно обратното — каза Джоузеф. — Аз отхвърлих Първичната си същност. Исках единствено някъде да се запилея и да се махна оттук. Не можех да свикна с боричканията на всекидневието, които се вихреха тук на планетата Земя. Казвах си, че съм „духовно същество“, „творец и художник“, който не е длъжен да се справя с „действителността“. Повечето ми време минаваше в медитиране, общуване с природата и четене и почти винаги копнеех да бъда „някъде другаде“ — някъде, където нямаше да бъде нужно да се занимавам с глупави и скучни работи, с ненужни подробности и с
И когато Сачи се роди, аз не бях готов да имам дете, да поддържам определени отношения и да нося бремето на отговорността. Не знаех как да се справя с това. Затова взех половината от наличните ни пари и напуснах дома си. Не знаех накъде да тръгна, но в крайна сметка се озовах в Бъркли, Калифорния и няколко седмици по-късно се запознах с един възрастен човек…
— На една сервизна бензиностанция — засмях се аз и завърших изречението вместо Джоузеф.
— Досещаш се какво стана по-нататък. Сократ настоя да се хвана на някаква отговорна работа, ако искам да стана негов ученик и така отворих кафене. Сключихме сделка с него — каза той. — Аз поех ангажимента да му подсигурявам добра храна, а той да преобърне живота ми наопаки.
— Струва ми се, че сделката е била добра — ухилих се аз.
— Повече от добра — съгласи се Джоузеф. — Получих много срещу парите си, защото той наистина ме раздруса здраво. Но изминаха пет години, откакто го видях за последен път. Отидох да го навестя преди две години, но си беше отишъл. Веднъж той ми спомена, че се кани да замине за планините, май говореше за Сиера, не зная. Струва ми се обаче, че няма да го видим известно време.
— Е, добре, а ти как я караш отново тук? Като си се върнал, сигурно най-напред си оправил брака си и после си се заел да майсториш шкафове и да поддържаш бизнеса си…
Джоузеф ми се усмихна, докато изброявах тези неща на пръстите на ръката си.
