Свещеното пътуване на мирния воин

загадки, които не се опитвам да разбуля, само им се наслаждавам.

— Веднъж Сократ ми даде една своя визитка — споделих аз. — Оставил съм я на съхранение у дома. Под името му пише „Парадокс, хумор и промяна“.

Тя се усмихна и каза:

— Да, това е животът. Сократ винаги е умеел да дефинира същността на нещата. — След това Мама Чия докосна ръката ми и добави: — Сега, нали разбираш, че въпросът не е дали аз ти се доверявам или не, Дан? Нещата по-скоро опират до това дали ти имаш доверие в себе си.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Тогава се довери и на това също!

— Но помня как Сократ ми каза, че ти ще ми покажеш пътя.

— Именно, казал ти е, че ще ти покажа пътя, а не, че ще ти изпратя телеграма. За да намериш тайните училища, трябва да откриеш Вътрешните Записи. Правилата на играта не ми позволяват да ти разкрия всичко направо. Мога само да те науча как да виждаш и да ти помогна да се подготвиш. Картата е вътре в теб.

— Вътре? Къде?

— Тайните училища често са някъде в сърцето на града или в някое малко селце в съседство със собствения ти дом, но те остават невидими. Но повечето хора просто минават покрай тях и обикалят пещерите на Непал и Тибет, търсейки досег със святото. Докато ние, воините изследваме пещерите и сенчестите места в собствените си съзнания и виждаме там само собствените си отражения. Думите на многобройните учители по света звучат глупаво, защото ги слушат само глупци.

А сега — продължи Мама Чия, — е моментът, когато невидимото става отново видимо и ангелите се сдобиват с криле. И ти си един от избраните. Беше мой дълг, мой щастлив дълг да ти помогна по пътя. Подобно на Сократ, аз съм водач на душата ти — рече тя. — Ние сме с теб, за да те подкрепяме, а не за да те улесняваме.

Ти трябва сам да намериш пътя си, както преди това намери мен. Аз мога само да ти покажа правилната посока, да те побутна да тръгнеш и да ти пожелая на добър час.

Мама Чия забеляза изражението ми.

— Не свъсвай вежди, Дан. И престани да се опитваш да проумееш всичко. Не е необходимо да знаеш всичко за океана, за да можеш да плуваш в него.

— Смяташ ли, че съм готов да потегля на път?

— Не, все още не. Ако тръгнеш сега… — Тя не се доизказа и смени темата. — Ти си почти там… може би само на час път или няколко години. Надявам се само да бъда тук достатъчно дълго, за да видя как…

— Ще направя своя скок — довърших аз.

— Да. Защото, както ти казах, изкачването нагоре е като с бърз асансьор.

— Бих искал да скоча още днес, още сега, стига да знаех как — казах аз обезсърчен. — Бих сторил всичко за теб, Мама Чия. Само ми кажи какво да направя!

— Бих искала да бъде толкова просто, Дан. Но то трябва да дойде отвътре, както цвете пониква от семето си. Не можеш да пришпорваш нещата. Не сме в състояние да определяме кога какво да се случи.

А междувременно просто прави онова, което смяташ за нужно. Преодолявай проблемите, които се изправят пред теб. Използвай всяка възможност да се развиваш и да се извисяваш. Погрижи се за недовършените неща на по-долните нива. Застани лице в лице със страховете си. Направи всичко необходимо, за да укрепиш здравето си и да натрупаш повече енергия. Канализирай и дисциплинирай тази енергия. Ти трябва да овладееш себе си, преди да успееш да се надскочиш.

Мама Чия замълча за кратко и си пое дълбоко въздух, преди да продължи.

— Показах ти онова, което трябваше да знаеш. А дали то ще ти помогне или не, зависи от това как ще използваш знанието си.

Натъжен, аз провесих нос и казах приглушено, почти на себе си:

— Продължавам да губя учителите си. Първо Сократ, а сега ти ми казваш, че скоро ще си тръгнеш.

— Никога не се привързвай прекалено силно към който и да е от учителите си — посъветва ме тя. — Не бъркай опаковката с подаръка. Разбираш ли?

— Мисля, че да — отвърнах аз. — Това означава, че скоро пак трябва да тръгна да гоня вятъра, да търся човек без лице и място без име.

Тя се усмихна.

— Когато ученикът бъде готов, учителят ще се яви.

— Чувал съм това и преди.

— Но разбираш ли го наистина? Това твърдение може да бъде изтълкувано и така: „Когато ученикът бъде готов, учителят ще се яви навсякъде“: на небето, сред дърветата, в такситата и банките, в кабинета на терапевта и в автосервиза, в твоите приятели и врагове. Ние всички сме учители един за друг. Има учители във всеки квартал, във всеки град, провинция, страна — учители за всяко от нивата на съзнанието. И както навсякъде, някои учители са по-опитни и знаят повече от другите. Но това няма значение. Защото всяко нещо играе ролята на оракул. Всички неща са взаимосвързани. Всяко малко късче е отражение на Цялото, когато имаш очи да видиш това и уши да го чуеш. Сега това може да ти звучи абстрактно, но един ден — и този ден може би не е толкова далеч — ти ще вникнеш в него напълно. И когато това се случи — каза тя и взе един блестящ камък, — ти ще се взреш в този камък, ще впиеш очи в жилките на някое листо или ще погледнеш една хартиена чашка, понесена от вятъра и ще разбереш тайните принципи на вселената.

Замислих се над думите й и после попитах:

— Има ли някакъв проблем, когато учителите са човешки същества?

— Разбира се, че има! И това е така, защото всеки учител в човешко тяло има някаква неустойчивост, чудатост или слабост. Проблемите могат да бъдат големи или малки. Да са свързани със секса, храната, властта или което е по-лошо — учителят може да вземе да умре в ръцете ти. — Мама Чия направи пауза, за да подсили ефекта на казаното.

Но за повечето хора — продължи тя, — учителят-човек е култова фигура, жив пример, огледало. По- лесно е да разбереш човешката писменост и реч, отколкото езика на облаците, котките или лъча на светкавицата върху пурпурното небе.

Хората също имат мъдрост, която да споделят, но учителите идват и си отиват. Веднъж отвориш ли обаче Вътрешните Записи, виждаш всичко като на длан и отвътре, а Универсалният Учител се явява навсякъде.

— Какво да направя, че да се подготвя? — попитах аз.

Мама Чия се замисли дълбоко и втренчи поглед в нищото. След това се извърна към мен.

— Аз направих, каквото можех, за да ти помогна да се подготвиш.

— Да се подготвя за какво? — попитах аз.

— За онова, което предстои.

— Никога не съм обичал загадките.

— Може би затова животът ти предлага толкова много — усмихна се тя.

— Как да разбера кога съм готов?

— Вярата ще ти подскаже това — отговори Мама Чия. — Но твоята вяра в самия теб не е достатъчно силна. Това означава, че се нуждаеш от предизвикателство, някакво изпитание, в което да се огледаш като в огледало и така да разбереш какво си научил и какво не.

Мама Чия стана и закрачи из стаята; след това погледна през прозореца и отново закрачи. Най-накрая се спря и се обърна към мен:

— На острова има съкровище, което е неоткриваемо за неподготвеното око. Искам да го намериш. Ако успееш, значи си готов да продължиш нататък с моята благословия. Ако ли пък не… — Тя прекъсна мисълта си и вместо това каза: — Да се срещнем днес по залез слънце, в гората. Там ще ти обясня всичко.

В този момент Червенка кацна на перваза на прозореца. Загледан в нея, аз казах:

— Ще бъда там. Къде точно ще се срещнем? — Когато се обърнах, я нямаше. — Мама Чия? — извиках аз. — Мама Чия? — Никакъв отговор. Претърсих къщата, погледнах и отзад, но знаех, че няма да я намеря преди залез слънце. Но къде? И Как? Почувствах, че това щеше да ми бъде