Свещеното пътуване на мирния воин

първата задача.

Почивах през по-голямата част от следобеда, без да имам и най-малка представа какво ще правя, след като слънцето залезеше. Лежах в леглото, твърде развълнуван, за да мога да заспя. Част от ума ми подреждаше всичко научено за трите същности и седемте нива на кулата на живота. В съзнанието ми прелитаха образи, а чувствата ми се сменяха едно след друго.

Не можех дори да си представя как изглеждаше света, преди да срещна Мама Чия. Чудех се как въобще съм виждал нещо. Но виденията бяха нещо различно от изпитанията в реалния свят. Какво ли ми беше подготвила тя?

Замислих се за всички вероятни и малко вероятни места, където можеше да ме чака, но скоро заключих, че всичките ми опити да разбера това, щяха да бъдат безплодни.

После си помислих, че Първичните същности са в контакт и следователно моята Първична същност трябваше да знае къде е нейната. Трябваше само да обърна внимание на сигналите на моята интуиция и да се доверя на инстинкта си. Можех да я открия като с гайгеров брояч! Вече бях наясно какво да правя, но дали наистина щях успея?

Знаех, че трябва да отпусна тялото си и да освободя Съзнателната си същност, за да мога да доловя посланията на Първичната си същност. Затова в късния следобед намерих една купчина пръст в края на гората, седнах на нея и се потопих в медитация. Докато гърдите ми се издигаха и отпускаха сякаш по своя собствена воля, аз оставих мислите, чувствата и емоциите си да се издигат и спускат като морски вълни. Несмущаван от потока на съзнанието си, аз го наблюдавах как той минава покрай мен, без да се вкопчвам в него или да попадам в капана му.

Точно преди залез слънце се изправих, протегнах се, поех си няколко пъти дълбоко въздух, издишах навън напрежението, тревогите и безпокойствата, които можеха да ми попречат и закрачих към средата на сечището. „Не губи увереност“, напомних си аз. Довери се на Първичната си същност. Тя знае.

Най-напред се опитах да я видя във въображението си. Отпуснах се и зачаках образа. Лицето й се появи, но то приличаше повече на картина, създадена от паметта ми и не можах да видя какво има около нея. След това се заслушах в ума си, за да чуя някакъв звук, който да ме насочи или може би дори гласа й. Но и това не помогна.

Като опитен атлет, бях развил точен усет за положението на тялото си и сега реших да го използвам. Завъртях се бавно в кръг, търсейки вярната посока. След това се намеси умът ми: „Вероятно тя те чака седнала на верандата си. Не, по-скоро е на жабешкото езеро. Може би е в гората близо до къщата на Джоузеф и Сара или до тази на Фуджи и Мицу. Или пък ще се промъкне в моята колиба и ще ме чака там, докато се предам.“ Изведнъж осъзнах какво правя и отхвърлих всичко това. Сега не беше моментът за логични и разумни предположения.

„Почувствай го!“, казах си аз. Мълчаливо се обърнах за помощ към Първичната си същност. Чаках и все така бавно се въртях в кръг. Нищо. И след това „Да!“. Във вълнението си бях извикал на глас. Посочих предусетената посока или може би ръката ми сама се вдигна натам — не зная със сигурност — и след това усетих, че съм на верен път. Това беше някакво интуитивно чувство, каквото бях имал и в миналото, но този път беше по-силно. Съзнателната ми същност подскочи и стовари върху мен всичките си съмнения: „Това е глупаво, просто игра на въображението. Не можеш да знаеш това, измисляш си.“

Отхвърлих тези мисли и последвах ръката, която под известен ъгъл сочеше нагоре към лявата пътека и към билото. Тръгнах напред и чувството оставаше все така силно. Навлязох навътре в гората, отклоних се от пътеката и спрях. Завъртях се като слепец, осланяйки се на новите си вътрешни сетива. Стори ми се, че сега тя е още по-близо. После отново ме връхлетяха съмнения.

Но чувството беше по-силно от съмненията и то ми подсказваше, че тя наистина е наблизо. Завъртях се отново в кръг, спрях се и тръгнах право напред към едно дърво. Докоснах го и то каза високо: „Това беше твърде лесно. Следващият път ще ти сложа превръзка на очите.“

— Мама Чия! — извиках аз, разтреперан от вълнение; сетне заобиколих ствола и я видях да седи там. — Направих го! Получи се! — Заподскачах от радост. — Не знаех къде си. Не бих могъл да зная. Но те намерих.

Случилото се беше доказателство, че за човешките същества и за мен на този свят има други неща, които не могат да бъдат видени с очи. Аз се доверих на Първичната си същност, видях как Съзнателната ми същност може да се изпречи на пътя ми и така всичко научено от мен кристализира в реално познание.

— Това е невероятно! — казах аз. — Какъв магически свят!

Макар да ми струваше значително усилие, аз постъпих като кавалер и помогнах на Мама Чия да се изправи и след това я прегърнах силно.

— Благодаря ти! Беше наистина забавно.

— Първичната същност обича да се забавлява — отвърна тя. — Затова и чувстваш такъв прилив на енергия.

Скоро се поуспокоих и казах:

— Ще намеря това съкровище, където и да е то, ако наистина си решила да ме поставиш на това изпитание. Но всъщност не ми трябва да го търся другаде — ти си съкровището. И искам да остана тук, колкото може по-дълго.

— Да — каза Мама Чия и ме хвана нежно за раменете, — думите ти ми подсказват, че си близо до скока, много близо, но ти не си тук, за да ми служиш. Аз съм просто пътна станция. Запомни ме с благодарност, ако искаш, но не заради мен, а заради теб, защото благодарността отваря сърцето. — В последните розови отблясъци на слънцето усмихнатото й лице изглеждаше почти ангелско и отразяваше цялата обич, която изпитвах към нея.

— А сега — рече Мама Чия, — е време да се заловиш за работа. — Тя седна отново на земята, извади от раницата тефтера си и една химикалка и затвори очи. Известно време просто остана така, дишаше дълбоко и чакаше. След това започна да пише с треперещата си ръка, в началото бавно, а сетне все по- бързо. Когато свърши, ми подаде листчето, на което пишеше:

Над вода и под море, във гора и висине.
Вярвай ти на своето сърце
и на усета за синьото море.
За да го намериш, ти върви
в нощна доба, утринни зари.
Видиш ли го, скоро ще узнаеш,
че е горе то и долу, спирай да се маеш.
Сграбчиш ли го ти веднъж тогаз,
море ще прекосиш завчас.

Прочетох бележката втори път.

— Какво означава това? — попитах аз и вдигнах глава. Тя бе изчезнала отново. — По дяволите! Как го правиш това? — извиках аз в гората. След това въздъхнах, седнах и се зачудих какво да правя по-нататък.

И така, значи отивах на лов за съкровища — нещо като одисея. Е, можех да потегля сутринта — това звучеше разумно. Но в гатанката се казваше, че трябва да пътувам и в „нощна доба“. От друга страна, нямаше смисъл да тръгвам, преди да зная къде отивам. Погледнах бележката отново. Най-озадачаващи ми се струваха стиховете „Видиш ли го, скоро ще узнаеш, че е горе то и долу, спирай да се маеш.“

Воден от импулс или може би с надеждата да попадна на насочващ знак, аз реших да тръгна нагоре през гората, за да получа по-добра перспектива. Беше пълнолуние и луната се търкаляше на изток ниско над хоризонта, но достатъчно високо, за да осветява пътя ми.

„Крачех самичък през гората и си играех на криеница с луната“, запях аз, следвайки ритъма на стъпките си, докато се изкачвах нагоре по влажната пътека, огряна от луната. Чувствах се свеж, пъргав и бодър. Гората си беше почти същата и през нощта, но в мен настъпи голяма промяна. Загадъчни и непознати сили