под блещукащата водна повърхност. — Кимо! — Извиках аз след него. — Колко дълъг е тунелът?
Имах няколко секунди, за да взема решение. Дали да го последвам или просто да се върна обратно в лодката. Второто беше по-безопасно и вероятно по-разумно. Но един тих глас, който бях чувал и много други пъти в миналото, ми нашепна: „Не пропускай този шанс!“
— О, я да млъкваш! — казах аз на глас, поех си въздух с няколко дълбоки, бързи вдишвания и се гмурнах след Кимо.
Плувните очила прилепваха чудесно и в действителност се чувствах по-добре под водата, отколкото на повърхността. Помогнаха ми всички упражнения по дишане, които бях правил в миналото, а също онези, които и сега правех всекидневно. Можех да си поема дълбоко въздух и да издържа с него по-дълго от повечето хора, но не и достатъчно дълго, за да сляза на пет метра дълбочина и после да се гмурна в тунел, който водеше бог знае накъде.
Ушите ме заболяха от налягането. Хванах носа си с ръка и издишах част от въздуха. Гребях след Кимо като обезумял, мислейки си през цялото време за пещерата, в която имаше въздух. Видях го да се вмъква в една дупка от едната страна на рифа и го последвах в сумрачната светлина. За мой ужас тунелът започна да се стеснява, докато плувахме. Внимателно избягвах острите корали. В съзнанието ми се мярна образа на змиорка и аз надникнах в тъмните ниши вляво и вдясно, където можеше да се крие това морско създание. Белите ми дробове ми изпратиха сигнал, че е време да се поема въздух — веднага — но тунелът продължаваше все по-навътре, докъдето ми стигаше погледът. След това се стесни още повече. В миг на паника разбрах, че не мога да се завъртя и да се върна. Гърдите ми се напрегнаха неистово, но аз стисках устни и плувах все нататък.
Видях краката на Кимо да изчезват и устата ми тъкмо щеше да се отвори, за да почувствам как в нея нахлува вода, когато тунелът зави право нагоре и аз си поех въздух като новородено, озовавайки се в пространството на подводната пещера.
В значително по-добро настроение аз лежах задъхан на някаква скална тераса, наполовина потопен във водата.
— Ама че местенце, а? — каза младият хаваец.
— Аха — успях да отвърна аз. Докато се съвземах, вдигнах глава и разгледах чудното съчетание от пурпурни, зелени и сини корали, направени сякаш от ръката на филмов сценограф. След това забелязах нещо странно. Един единствен лъч светлина проникваше през тавана на пещерата. Но целият риф беше под водата! Как беше възможно там да има отвор?
— Ти забеляза светлината, а? — рече Кимо. — Там горе в тавана — виждаш онова парче стъкло? То покрива един отвор и така водата не влиза.
— Но как…?
—
Кимнах все още озадачен.
— Но как въздухът е проникнал тук?
— Той влиза само няколко пъти в година, когато отливът отива много ниско. Понякога се процежда нагоре. За първи път открил това място, когато видях малки мехурчета да идват към повърхността.
Вече бях по-добре и седнах на скалата. Беше наистина вълнуващо да бъдеш в тази скрита ниша, недосегаем за останалия свят. Ние се ухилихме един на друг като две момчета, сврели се в тайното си скривалище.
— Мислиш, че някой друг някога е бил тук? — попитах аз. Кимо сви рамене.
— Само тез гмурци
След това се смълчахме и заоглеждахме със страхопочитание, чувствайки енергията в тази подводна пещера, в която струеше слънчевата светлина.
Кимо легна по гръб и се вторачи в тавана. Аз се впуснах в проучване и запълзях предпазливо по острите корали. В това подводно пространство морските водорасли и треви се бяха впили здраво в скалата и придаваха на пещерата тайнствен зеленикав оттенък.
Тъкмо се обръщах, за да запълзя в обратната посока, когато ръката ми се подхлъзна и потъна в една цепнатина в корала чак до рамото. Понечих да я извадя, но в този момент дланта ми попадна върху някакъв предмет — може би камък. Измъкнах находката си и смаян видях нещо като малка статуя, покрита с такава дебела кора от водорасли и миниатюрни рачета, че не можех да бъде сигурен какво точно съм намерил.
— Виж това! — извиках на Кимо.
Хаваецът се приближи и се вторачи в предмета със страхопочитание равно на моето.
— То прилича на статуя или нещо такова — рече той.
— Ето, вземи — казах аз и му подадох статуйката. Никак не ми се искаше да му я давам, но като че ли така беше редно.
В погледа на Кимо прочетох очевидното желаеше да я притежава, но и той си имаше свои принципи.
— Не. Ти я намери. Задръж я. Да запомниш.
— Благодаря ти, че ми показа тази пещера, Кимо.
— Ти пазиш тайна, нали?
— Никога няма да издам къде е тя — обещах аз и пъхнах статуйката в гащите си.
Плуването в обратна посока беше трудно, но не и толкова мъчително като предишното, защото знаех колко дълго е разстоянието и бях намерил време да си почина и да си поема достатъчно въздух.
Когато стигнахме брега, вече се смрачаваше. Кимо настоя да отседна у тях на гости. Така се запознах с трите му сестри и четиримата му братя, двама от които вече бях срещнал на улицата. Всички ми кимнаха — някои с любопитство, други разсеяно — преминавайки бързо през стаята, в която ние двамата седяхме и разговаряхме. Кимо ми предложи бира, която приех и отпивах на бавни глътки, а също и някакъв лютив бурен, наречен от него „Екстазният удар на Мауи“, който отказах.
Поговорихме си до късно през нощта и постепенно разбрах една човешка душа, много различна от моята и въпреки това същата.
Преди Кимо да се дотътри до неоправеното си легло и аз да се опъна на пода върху няколко одеала, младежът ми довери и нещо друго. Каза ми как през целия си живот се е чувствал различен от другите хора.
— Сякаш съм от друго място или нещо такова — добави той. — И имам чувство, че има нещо, което аз трябва да направи с мой живот, само не зная какво… — Гласът му постепенно заглъхна.
— Може би най-напред да завършиш училище — предложих аз. — Или да преплуваш седемте морета.
— Да — каза той. — Да преплувам седемте морета.
Докато се унасях в сън, си мислих за този невероятен ден, започнал от върха на една планина и завършил в подводната пещера на Кимо. И намирането на покритата с морска кора статуя, която сега беше на сигурно място в раницата ми. Трябваше да я разгледам по-внимателно при първа възможност.
На сутринта си взех довиждане с Кимо и поех обратно към тропическите гори на Молокай и към долината Пелекуну. Имах чувството, че „съкровището“ на Мама Чия се състои от малки късчета и парченца, които събрани заедно можеха да придобият някакъв скрит смисъл. И ако просто поддържах сетивата си отворени и следвах сърцето си, аз щях да открия останалата част от него, каквото и да представляваше то.
Докато вървях по шосетата, от време на време на време ме взимаха на стоп различни селскостопански работници или жители на Каунакакай; после тръгнах през гората и през цялото време си мислех за Кимо и другите, които бях срещнал — все хора с различно обществено положение и професии. Спомних си за видението си в огъня и се замислих за мисията им като човешки същества и как всички намират точното си място в по-голямата картина на живота. Един ден щях да науча как да им помогна да разберат и да открият истинския смисъл. Ако не друго, това знаех със сигурност.
След като се мръкна, навлязох в някаква особена част от тропическата гора и се почувствах дезориентиран и внезапно уморен. Не исках да се въртя в кръг и затова реших да остана да спя тук, докато се съмне и сетне да продължа. Легнах на земята и бързо се унесох с някаква смътна тревога, сякаш не
