трябваше да бъда тук, но това беше просто едно неясно чувство и вероятно се дължеше на умората ми.
През нощта ме споходи странен и мрачен, но завладяващо еротичен сън. Над мен се спусна зъл дух. Една загадъчна прелъстителка, едновременно страховита и ужасяващо чувствена, дойде да се люби с мен… до смърт. Тя носеше прозрачна синя мантия, през която се виждаше кадифената й кожа.
Наполовина събуден, аз осъзнах къде се намирам. Бях сграбчен от леден ужас, когато почувствах присъствието й и зърнах един женски силует, покрит със син газ, да се носи към мен между дърветата. Погледнах бързо вляво и вдясно и видях, че се бях залутал на някакво място с небелязани гробове, където бродеха неспокойни души.
Усетих кожата по тила ми да настръхва, когато Първичната ми същност ми нареди да се махна оттук. Незабавно!
Когато ледената, изящна фигура се приближи още повече към мен, почувствах, че единствените й оръжия бяха страхът и съблазънта, но аз бях подготвен за тях, защото се бях завърнал от ада и нито едно от тях нямаше предишната си власт над мен. „Ти няма да ме имаш!“, казах аз заповеднически. „Аз не съм тук заради теб.“
Заставих се да се събудя напълно и бавно се заотдалечавах от това място, без да поглеждам назад, знаейки през цялото време, че прелъстителката ме следва отблизо.
В един момент долових, че тя се отказа от преследването и започна да изостава, но въпреки това продължих да вървя през цялата нощ. Безпокоеше ме и нещо друго — едно смътно усещане, че пропускам нещо важно. Но този път то се оформи подобно на дума, която е била на върха на езика ми.
В ума ми долетя една фраза от гатанката на Мама Чия: „Че е горе то и долу…“ Какво можеше да означава това?
Аз бях „горе“ в планината и „долу“ в града. Спуснах се и „под морето“. Едно нещо се повтаряше навсякъде. И горе и долу. Имаше нещо различно и нещо си оставаше същото. Защото, където и да отидех, там бях неизменно и аз! Съкровището не беше на нито едно от тези места поотделно, а във всички тях едновременно. Мама Чия вече ми бе дала отговора;
Случилото се не беше просто интелектуално осмисляне на загадката, а по-скоро екстазно откритие, което се стовари върху ми с непреодолима сила. За миг загубих всякаква представа за тялото си и рухнах на влажните листа. Бях намерил съкровището, най-важната от всички тайни. Вътре в мен се надигна вълна от енергия. Искаше ми се да крещя и да танцувам!
Но в следващия момент възторгът отстъпи на друго чувство, внезапно усещане за загуба. И без да зная как, аз знаех, че Мама Чия умираше. „Не!“, проехтя викът ми сред дърветата. „Не! Все още не. Моля те, почакай ме!“
Скочих на крака и затичах.
Живеем, докато угаснем
Истинските учители превръщат себе си в мостове и приканват учениците си да минат по тях. После, след като им помогнат в преминаването, учителите радостно пропадат надолу, насърчавайки питомците си, самите те да направят от себе си мостове.
Тичах, катерех се и отново тичах, докато изгубих всякаква представа за времето. Покрит с кал, изтощен, изпорязан, ожулен и после окъпан от топлия дъжд, най-накрая аз залитнах и паднах пред прага на стълбището на Мама Чия два часа след залез слънце.
Фуджи, Мицу, Джоузеф и Сара излязоха навън и Джоузеф ми помогна да вляза. Мама Чия лежеше неподвижно на кушетката и навсякъде около нея имаше цветя.
Моите приятели ми помогнаха да направя първите една-две крачки и после отстъпиха назад, когато се приближих и коленичих до леглото с наведена глава и сълзи по страните. Положих чело на ръката й, сега толкова студена.
В началото не можех да продумам нито дума; милвах лицето й, взимах си сбогом и шепнех тиха молитва. Седналата наблизо Мицу галеше Сачи по косите и я утешаваше. В блаженото неведение на детските си години, Сократ спеше кротко до сестра си.
Джоузеф, подобен на тъжен Дон Кихот с печални очи, бе обгърнал рамото на Сара, която в мъката си се полюшваше напред-назад.
Долината бе притихнала и наоколо цареше тъга, несмущавана от писукането на Червенка, птицата апапане. Тук бе издъхнала една много необикновена жена и дори птиците скърбяха по свой начин.
Точно в този момент апапането кацна на перваза на прозореца, килна главица на една страна и погледна към Мама Чия.
Птиците умеят да издават един особено тъжен писък и тази сутрин ние чухме Червенка да произвежда този непривичен звук, когато кацна до мъртвата. След това го повтори и отлетя като душата й.
Излязох навън. Въздухът беше топъл и влажен. Погледнах на изток към издигащото се слънце, което сега огряваше небето, очертавайки силуетите на хълмовете. Джоузеф ме последва.
— Вероятно е издъхнала тихо през нощта — рече той. — Фуджи я намери само преди час. Дан, чухме, че си заминал нанякъде. Как разбра?
Погледнах го продължително и очите ми отговориха вместо мен.
Приятелят ми кимна с разбиране и сетне каза:
— Преди известно време тя ми остави едни указания къде трябва да занеса бебето на Тия и други делови неща. Поиска да бъде кремирана и погребана в гробището на кахуните. Ще се погрижа за необходимото.
— Аз също бих искал да помогна с нещо… с всичко, каквото трябва — рекох аз.
— Да, разбира се, щом желаеш това. А, има и още нещо — каза той и ми подаде парче хартия. — Мисля, че тя е написала това тази нощ.
Наведохме глави над бележката и разчетохме шест думи, надраскани с разкривения почерк на Мама Чия: „Приятелите никога не си казват довиждане.“
Спогледахме се и се усмихнахме с премрежени от сълзите очи.
Влязох обратно вътре, седнах наблизо и останах загледан в нея. Когато бях малък, смъртта беше за мен като непознат странник — телефонно обаждане, писмо, новина, официално известие за хора, които рядко бях виждал. Тя посещаваше други домове и други места. Хората просто избледняваха в паметта ми.
Но изживяването сега беше истинско и болеше като току-що получена рана. Докато седях там, край тялото на Мама Чия, усещах студения дъх на смъртта да нашепва в ушите ми откровения за собствената ми тленност.
Погалих бузата на Мама Чия и осъзнах, че никаква метафизична философия не може да облекчи болката в сърцето ми. Тя вече ми липсваше. Почувствах празнотата, която бе оставила, сякаш част от живота ми ми беше отнета. И си помислих, че в края на краищата, ние нямаме никакъв контрол над съдбата си, никаква способност да спрем вълните, които се стоварват върху ни. Можехме единствено да се носим по тях, да прегърнем онова, което ни сполита и да го използваме за израстването ни. Да се приемаме такива, каквито сме, с нашите силни и слаби страни, с глупостта ни и с нашата любов. Да приемаме абсолютно всичко. Да правим, каквото можем и да следваме потока на живота.
На някои може да им се стори странно, че бях толкова привързан към една жена, която срещнах така скоро, но възхищението ми към Мама Чия за нейната доброта, смелост и мъдрост имаше много по-голямо значение от краткото време на нашето познанство и правеше смъртта й още по-болезнена за мен. Може би я бях познавал през целия си живот. Тя беше една от многото ми любими учители, които по някакъв начин ме бяха очаквали от самото ми раждане.
Джоузеф се свърза със сестрата на Мама Чия, която съобщи новината на останалите й роднини.
