Той се поколеба, сетне пое ръката ми и ми помогна да стана.
— Аз мога да пия много бира — похвали се Биреното коремче и се усмихна, разкривайки липсата на два зъба в устата си.
Докато вървяхме към един магазин, на чиято врата пишеше „Алкохолни напитки“, аз разтрих натъртената си челюст и отново благодарих на Фуджи за неговите десет долара, защото нямах никакви други джобни пари. „Ама че начин за печелене на приятели“, пътьом си мислех аз.
Но тъй или иначе се сдобих с нови другари, особено в лицето на Биреното коремче, чието истинско име беше Кимо. Стори ми се, че съм му станал симпатичен. Другите момчета се разотидоха, когато парите ми свършиха, но Кимо остана. Накрая дори ми предложи той да ме почерпи.
— О, благодаря ти, Кимо, но май ми стига толкова. Хей — казах аз после без много да му мисля, — знаеш ли къде мога да намеря някоя платноходка. — Не зная откъде ми хрумна тази идея, но както се казва, се бях оставил на течението.
За моя изненада, Кимо, който се беше вторачил в бара и отпиваше от бирата си, изведнъж се оживи. Страните му поруменяха и той се обърна към мен, развълнуван като ученик.
— Искаш да плаваш?
Казано накратко, ние веднага се ометохме оттам. И половин час по-късно се носехме по морето под напора на силния бриз, а лодката ни подскачаше леко по вълните.
— Аз знае едно добро място за риболов. Ти обичаш риболов? — Този въпрос, разбира се, беше съвсем риторичен — все едно ме беше попитал „Ти обичаш ли да дишаш?“ — и не допускаше отрицателен отговор.
— Не съм ходил за риба от години — отвърнах дипломатично аз.
Оказа се, че има само една въдица и с риболов се занимаваше само Кимо, потънал в собствения си свят, а аз се радвах на компанията му и гледах през борда на лодката надолу към дъното.
Скоро вълнението утихна и морската повърхност стана като огледало. Водата беше кристално чиста. Зърнах долу да плуват рибни пасажи и се запитах какво ли би било, ако…
Без никакво съзнателно усилие от моя страна — може би точно това беше ключът — аз открих, че съзнанието ми полита с рибното ято. Да, точната дума беше „полита“. За рибите морето е техният въздух. Почувствах едно необичайно усещане, сякаш бях амфибия. Последва ново трепване на волята ми и се превърнах в ракета, в падаща звезда и в следващия миг останах съвършено отпуснат и неподвижен.
Отпуснат, но винаги, винаги бдителен. Смъртта тук можеше да дойде от всички посоки, внезапно. Видях една голяма риба да захлопва уста и друга малка изчезна в пастта й. Морето беше една жива машина за движение и възпроизвеждане, изяждане и смърт. И въпреки всичко това, то беше необикновено красиво и вдъхващо покой.
Дръпнах се рязко назад, когато чух гласа на Кимо:
— Знаеш ли, Дан, таз лодка и тоз океан — всичко това прилича на моя живот.
Почувствах, че той иска да сподели с мен нещо лично и затова се заслушах внимателно.
— Понякога то изглежда тихо, също като сега. Друг път има буря. Не може контролира буря, но може опъне платна, както трябва и да привърже неща. Така човек издържа на буря и става много по-силен, ти знаеш това?
— Да, разбирам какво искаш да кажеш, Кимо. И моят живот е почти такъв.
— Наистина?
— Да. Мисля си, че ние всички си имаме нашите бури — отвърнах аз.
Той ми се ухили.
— Ти прав, да знаеш. Преди не мислех така, но сега да.
Отвърнах на усмивката му.
— Мисля, че ти също си прав. — И бях искрен с него. Сега, когато бях надникнал под повърхността, младежът изглеждаше съвсем различен човек.
Стори ми се, че Кимо иска да ми каже нещо. Той се поколеба, може би събираше смелост и после ми довери:
— Някой ден ще завърша и ще почне добра работа. Научи се говори по-добре, като теб. — Сетне момчето замълча. Очевидно моето мнение означаваше нещо за него.
— Е — рекох аз, — мисля, че всеки, който разбира морето така добре като теб, може да направи всичко, каквото си поиска.
Видях лицето му да засиява.
— Ти наистина мислиш така?
— Наистина мисля така.
Известно време Кимо остана мълчалив и потънал в размисъл и затова аз просто си седях в лодката и се взирах в прозрачната вода. После той изведнъж дръпна въдицата си и подкара лодката.
— Има едно място, дето искам да ти покаже.
Променихме курса и плавахме на юг, докато се озовахме над един риф, който се виждаше под повърхността на водата.
Кимо пренареди платната, събу сандалите си, без да развързва каишките и се гмурна в морето като тюлен. Скоро след това главата му отново се показа. Очевидно чувствайки се тук в стихията си, той се пресегна през борда на лодката, грабна от дъното маска за гмуркане, а на мен хвърли чифт плувни очила.
— Хайде, скачай вътре!
— Веднага! — извиках аз ентусиазирано. Както бях потен и мръсен, малко плуване беше добре дошло. Разкопчах ризата си, събух чорапите и маратонките си, наместих очилата на лицето си и бързо скочих след него, докато той се носеше плавно точно над красивия и остър като бръснач коралов риф, на около три метра под повърхността.
Кимо преплува още десетина метра, сетне се спря и зарита с крака на едно място, за да ме изчака. Не бях много добър плувец и се придвижвах с усилие. Най-накрая го настигнах и се задържах на повърхността с неопитни движения, но вече бях уморен. Затова, когато младият хаваец ме подкани с думите „Давай след мене надолу“, вече не преливах от възторг.
— Почакай малко! — казах аз задъхан, и донякъде разкаян, че не бях плувал повече в басейна на колежа. — Какво има там долу?
Кимо се чувстваше във водата напълно у дома си и затова недооцени факта, че моето положение може би не е толкова комфортно. Но като видя разколебаното ми изражение, той се оттласна няколко пъти по гръб като видра, доближи се до мен и ми обясни.
— Долу има пещера. Никой не знае за нея, освен мен. Аз покаже на тебе.
— Но тя е под водата. Как ще дишаме.
— Най-напред ти трябва да задържиш дъх. Но веднъж щом минем през тунел и стигнем тази пещера, там има въздух — каза той, споделяйки откритието си с нарастващо вълнение.
Значително по-малко ентусиазиран, аз попитах:
— Колко време трябва да си задържим дъ…? — Изведнъж той се преобърна и се гмурна право надолу
