Свещеното пътуване на мирния воин

изтикаха Първичната ми същност на повърхността. Наслаждавах се на вълнението.

Усетих в стомаха си някаква топлина, която се понесе като вълна от енергия, забълбука нагоре по гърдите ми и ме накара да надам вик като птица. „Иииииих“ изпищях аз пронизително и високо. И се почувствах наистина като птица, като планински лъв, който пристъпва тихо в нощта. Никога не беше ми се случвало нещо подобно.

Докато се изкачвах нагоре в топлата нощ, лицето и гърдите ми се покриха с пот. И се замислих над мистерията на живота. Тази магическа нощ изглеждаше нереална или по-скоро като сън. А може би просто сънувах. Може би бях паднал от сърфа в морето. Дали не бях в някакъв делириум, в чуждо тяло, в друг живот или в леглото си в Охайо.

Спрях се и огледах гората под мен. Дърветата под лунната светлина изглеждаха като сребристи ивици, направени с четка. Не, това не беше сън. По тялото ми се стичаше истинска пот, над мен грееше истинска луна и аз бях наистина уморен. Скоро щеше да се зазори. Билото беше точно над мен и може би до него имаше още половин час път. Затова аз напрегнах мускули и се впуснах в надпревара със зората към върха.

Изкачих се горе задъхан, намерих едно скътано място и заспах там, докато слънцето не надникна над скалите и не докосна лицето ми. Погледнах към ширналата се панорама на остров Молокай. А сега накъде?

Чух в паметта си гласа на Сократ. Той ми бе споменал за коана9, онази неразрешима гатанка, чието предназначение беше да обезсили съзнателния ум. „Решението“ или отговорът не бяха в точните думи, а в прозрението зад тях.

Запитах се дали гатанката на Мама Чия не беше също коан. Едно кътче от ума ми се зае да разнищва този въпрос и щеше да продължи да прави това още дълги часове, и насън и наяве.

След това се замислих за промяната на формите. Мама Чия бе нарекла този феномен „вид дълбока емпатия“. Като дете играех на така наречените игри „ами ако“. Ами ако съм тигър — как щях да изглеждам тогава? А ако съм горила? По мой си детски начин аз подражавах на тези животни, не много умело, но с истинско чувство. Може би това щеше да ми помогне сега.

Точно когато тази идея прелетя през ума ми, видях един албатрос да се рее по въздушното течение не особено високо и сетне сякаш застина във въздуха над мен. С огромна изненада открих, че за един единствен миг се бях превърнал в самия албатрос и бях надникнал през неговите очи надолу към себе си. С пронизителен крясък птицата полетя напред и след това се спусна към града по една безкрайна линия надолу. И тогава разбрах накъде да тръгна. Да, град Каунакакай. Каква чудна нощ!

Преди да тръгна надолу, огледах целия остров, окъпан в лунната светлина. „Добре е, че дойдох първо тук, за да получа тази по-широка перспектива“, помислих си аз. Тъкмо преди да поема надолу, забелязах едно перо от албатроса в краката си. Взех го и тогава почувствах у мен да се надига някакъв древен порив. Бях се впуснал в едно магическо търсене и защо то да не започне с ритуал?

Вдигнах перото над главата си с лявата си ръка, а дясната насочих надолу, свързвайки по този начин небето и земята. Чувствах се и изглеждах като магьосника от тесте с карти таро. След това приветствах четирите посоки на света и помолих духовете на острова за помощта им.

Първичната ми същност ми даде нови сили, когато се заспусках надолу с възможно най-голямата скорост. В късния предиобед спрях за кратка почивка, откъснах по пътя няколко плодове папая, обелих ги и ги изядох небрежно, без изобщо да държа на благоприличието, а обелките захвърлих на земята, за да подхранят почвата. Вървях напористо и с усещането, че преследвам някаква цел, макар да не знаех точно каква. „А, да“, припомних си аз. Отивах в града.

Изсипа се дъжд, който беше добре дошъл, защото изми сока от папаята от лицето, ръцете и гърдите ми. Сетне изсъхнах под слънчевите лъчи, а вятърът изсуши косата и брадата ми.

Част от пътя изминах в каросерията на един камион с надпис „Ранчо Молокай“, а след това повървях още малко пеша до Каунакакай. Чувствах се като недодялан планинец, когато се заскитах по улиците на града, за да се озова малко по-късно направо в ръцете на един мой скорошен познайник и въплъщение на самата богиня на отмъщението Немезида — Биреното коремче, придружен от приятелите си.

По това време бях вече напълно разнебитен, така да се каже. По-голямата част от нощта бях прекарал на крак, не зная откога не бях ял нищо друго освен малкото папая и се чувствах повече от уморен, почти смазан. Лицето на Биреното коремче трепна в знак, че ме е познал и той тъкмо свиваше юмруци, когато се чух да казвам с глас, в който си даваха среща Джийн Отри, Маршал Дилън, Джон Уейн, Уолтър Бренан, Габи Хейз и Гари Купър:

— Чух, че сте ме търсили, негодяи.

Думите ми ги спряха за момент.

— Негодяи — спусна се в размисъл Биреното коремче. — Тоя приятел нарече нас „негодяи“.

— Не мисля, че това хубаво — отзова се един от по-едрите му приятели.

— Не плащам на тебе, за да мислиш! — отряза го безстрашният им водач.

— Ама ти тъй или иначе не плащаш — каза Големия побратим в пристъп на вдъхновение. Забелязах, че най-дребният от тези юнаци беше с половин глава над мен и по тегло ме превъзхождаше с двайсетина килограма.

Междувременно течеше разговор, в който Биреното коремче сподели вдъхновеното си намерение да направи от мен пой. За целта готвачите обикновено използват корени от таро и ги намачкват до получаването на бяла каша, но аз също съм щял да свърша работа. Стигайки до този извод, той пристъпи към изпълнението на плана си.

Заклетият ми враг замахна, но скорошната ми подготовка ми помогна да избегна удара му, което го накара да залитне напред. Последва нов удар и след това още един, и още един. Биреното коремче нанасяше ударите си като бейзболен питчър от първа лига — бързи топки, фалцови топки и силни топки към базовата линия. Първичната ми същност трябва да си беше научила урока добре. Чувах в себе си глас, който ми подсказваше: „Към теб идва сила, отдръпни се от пътя и и избегни удара.“

Единственият ми урок не ме беше направил майстор на бойните изкуства. Но той беше много добър урок. В интерес на истината Биреното коремче също беше ударил няколко бири повече и не беше в най-добрата си форма.

Трябваше да му дам урок на този юнак. На всичко отгоре беше упорит. Лицето му беше пламнало, той пухтеше и пуфтеше и се опитваше да цапардоса това хаоле с вид на хипи, довлякло се вероятно от Калифорния. И все не успяваше. Проваляше се пред приятелите си.

Аз продължавах да се изплъзвам, да отскачам и да лъкатуша. Започнах да се чувствам като Брус Ли. Дори намерих време да изпратя мислено благодарностите си на Фуджи.

И тогава си спомних нещо, на което ме беше научил Фуджи: Понякога най-добрият начин да спечелиш една битка е да я изгубиш.

В същия миг проникнах в ума на младежа, долових чувствата му и се натъжих. Аз бях натрапник в неговото царство, а боят беше едно от малкото неща, с които се гордееше. На всичко отгоре сега търпеше провал пред единствените си приятели. Както обикновено, аз мислех само са себе си. Фуджи беше прав. Важна част от самозащитата е да разбереш кога да не се защитаваш.

Свалих гарда си и се люшнах назад, когато Биреното коремче в последно героично усилие стовари един къс десен удар в челюстта ми. Стори ми се, че ме е халосал летящ свински бут. Чух силен звук, когато главата ми се килна настрани; видях около себе си звездички и после се намерих проснат сред някакви разпилени боклуци.

Надигнах се наполовина, разтърках лицето си и казах:

— Това беше наистина страшен удар. А твоите юмруци да не би да са от месинг или какво?

Той беше спасил честта си. Аз бях победеният противник. Видях промяната на израза му, когато посочи пестника си.

— Тия юмруци направени от желязо — рече Биреното коремче.

— Я ми помогни — казах аз и протегнах ръка. — Да взема да ви почерпя по бира, момчета.

Слънчеви лъчи под морето