Когато наближихме къщата на Фуджи, звездите тъкмо започваха да изгряват. С изключение на щурците и тихия ветрец, притихналата гора спеше дълбоко.
— Сигурен ли си, че не искаш да останеш на вечеря? — попита той. — На Мицу винаги й е приятно да сложи на масата една чиния повече.
— Не, наистина, имам да свърша някои други неща — отговорих аз, но истината беше, че не исках да им се натрапвам, когато си имаха толкова много грижи с бебето и всичко останало.
Фуджи се усмихна и понечи да тръгне надолу по пътеката, но след това се спря и се загледа в празното пространство. Усмивката изчезна от лицето му.
В същия момент ме обзе някакво предчувствие — не точно лошо, но объркващо.
— Какво има, Фуджи? И ти ли чувстваш нещо?
— Да — отговори той.
— Какво може да е това… — Мислите ми естествено полетяха към Мама Чия. — Мама Чия? — казах аз. — Мислиш ли, че…
Фуджи ме погледна.
— Ще се отбия при нея… просто за всеки случай.
— И аз ще дойда с теб — рекох аз.
— Не — отвърна той. — Може да няма нищо.
— Искам да дойда.
Фуджи се поколеба и после реши:
— Добре.
Закрачихме бързо по пътеката към дома й.
Докато наближавахме къщата, предусещането, че се е случило нещо лошо, ставаше все по-силно и у двама ни.
— Най-вероятно няма нищо. — Опитвах се да се убедя, че всичко е наред.
Тъкмо щяхме да влезем вътре, когато Фуджи я забеляза, отпусната до ствола на едно дърво, близо до градината. Тя изглеждаше толкова спокойна и толкова притихнала. Очите и бяха затворени и лунната светлина огряваше лицето й. Фуджи се втурна към нея и започна да проверява пулса й.
Потресен, аз коленичих бавно до него и замилвах посребрените й коси. Очите ми се напълниха със сълзи.
— Исках да ти благодаря, Мама Чия — казах аз. — Исках да ти кажа довиждане…
В следващия момент и двамата се дръпнахме изненадани, защото Мама Чия рязко се изправи и извика:
— Не може ли вече една жена да си подремне под звездите?
Фуджи и аз се спогледахме радостно.
— Помислихме си, че си… си… — заекнах аз.
— Аз проверявах пулса ти — не можа да измисли друго Фуджи.
Тогава тя разбра какво сме си помислили.
— Решили сте, че съм ритнала кофата, така ли? Е, не се безпокойте. Само се упражнявах. Искам да се разберем най-накрая. Може би трябва да ви го повтарям всеки ден, докато вие двамата престанете да се държите като натрапчиви глупаци! — Мама Чия се засмя.
Ликувайки, Фуджи се извини. Масата у тях беше сложена. Но преди да си тръгне, той се спря, за да ми даде един добър съвет:
— Дан, що се отнася до онези момчета в града…
— Да? — откликнах аз.
— Понякога най-добрият начин да спечелиш една битка е да я изгубиш.
— Какво искаш да кажеш?
— Помисли — отвърна той и тръгна към дома си, където го очакваше постната яхния на Мицу.
Същата вечер в гостната на Мама Чия тя и аз изпихме по няколко чаши саке за наше здраве. Организмът ми беше толкова пречистен от простата храна и упражненията, че ефектът на сакето беше опустошителен или с други думи станах по-сантиментален от обичайното. С овлажнели очи аз се заклех на Мама Чия във вечна преданост и й пожелах довиждане „завинаги, просто за всеки случай“. Тя ме потупа по ръката снизходително, усмихна ми се, но запази мълчание.
Очевидно по някое време съм заспал на пода, защото именно там се намерих на сутринта. В ушите ми звъняха камбаните на Нотр Дам. Отчаяно се мъчех да се откъсна от щракащата ме глава, но нямаше как да направя това.
Мама Чия се събуди неприлично жизнерадостна и ми приготви един от специалните си церове; по думите й, на вкус той бил „по-лош от смъртта“.
— И като стана дума за смъртта — подех аз и всяка дума изпращаше към главата ми пронизваща болка, — не мисля, че ти си човекът, който ще умре скоро. Аз съм този, дето ще се гътне и се надявам това да стане наистина скоро. — Завъртях очи и проплаках: — Повръща ми се.
— Спри да въртиш очи — посъветва ме тя. — Ето, това ще ти помогне.
— Благодаря. Не знаех, че ги въртя.
Час по-късно се почувствах много по-добре, съзнанието ми беше много по-ясно и с яснотата дойдоха нови тревоги.
— Знаеш ли, че наистина ме изплаши вчера вечерта. Просто стоях там. Почувствах се безпомощен… сякаш нямаше какво да направя.
Мама Чия седна на една възглавница на пода и ме погледна.
— Нека да се разберем веднъж завинаги, Дан. От теб не се очаква да направиш нещо. Ако искаш да имаш душевен покой, те съветвам да се оттеглиш от поста си на генерален мениджър на вселената.
Казвам ти, Дан, аз съм на финалната права, каквото и да правиш или да не правиш. Може да се случи утре или след няколко месеца — не зная, но ще бъде скоро. Приготвила съм се за път — каза тя, сетне подпря краката си на края на кушетката и вдигна глава към тавана.
— Мама Чия — реших да й доверя аз, — когато за първи път дойдох тук, смятах, че си ми нужна само, за да ми кажеш къде да отида след това.
Думите ми я накараха да се усмихне.
— Но сега не зная какво повече мога да науча от това, което ти и Сократ вече сте ме научили.
Мама Чия ме погледна.
— Винаги има какво още да се научи. Всяко нещо те подготвя за следващото.
— Онова училище в Япония — където си срещнала Сократ — там ли трябва да отида сега?
Тя не отговори на въпроса ми.
— Какво има? Нямаш ми достатъчно доверие, за да ми кажеш?
— Въпросите ти са основателни, Дан и аз разбирам как се чувстваш. Но не мога просто да ти дам име и адрес.
— А защо не?
Мама Чия си пое въздух, докато обмисляше отговора си.
— Наречи го ако искаш „правилата на играта“, защитен механизъм или посвещаване. Успяват само онези, които имат необходимите сетива и са достатъчно отворени за света.
— Сократ ми беше също толкова полезен, що се отнася до подробностите и конкретните детайли. Той ми каза, че ако не мога да те намеря сам, значи още не съм готов.
— Значи разбираш.
— Да, но това не значи, че ми харесва онова, което съм разбрал.
— Няма значение дали ти харесва или не. Тук, както знаеш, има по-крупен план — напомни ми тя. — И в него не участваме само ти, аз и Сократ. Ние сме само нишки, вплетени в една по-голяма канава. Има
