— Все още не е лесно — отвърна той. — Но нали си спомняш какво ни напомняше често Сократ? Веригата се къса на най-слабото място, а същото важи и за нас. Е, аз просто реших да поработя върху слабите брънки в моята верига.
— Моята работа си ме очаква в Охайо — казах аз. — Но истината е, че не зная какво да направя, че да стигна до сърцето си. Мама Чия каза, че това трябвало да стане от само себе си.
Известно време Джоузеф остана замислен и сетне заговори:
— Мисля, че всичко се свежда до това да долавяме все повече и повече неща. Единствено разширеното съзнание може да сложи началото на всяко лечение — било то физическо, психическо или емоционално — и при това по един съвсем естествен начин.
Помълчахме известно време и после аз му припомних:
— Разказваше как си бил болен.
Джоузеф трепна, сякаш изваден от някакъв блян и продължи разказа си:
— Да… и както ти казах, смятах да отида в планините и да се отдам там на пост и молитва. Но тогава си спомних едни думи на Сократ, че животът е тежък в два случая — когато се отпуснеш и се предадеш или когато вложиш всичките си сили в нещо. И смисълът на това достигна до съзнанието ми. Разбрах, че решението ми да живея като отшелник в планината беше просто един друг начин да се откажа от тялото си, да избягам. И вероятно щях да умра там.
Затова реших да се върна на Молокай, пък да става каквото ще. Да започна там, където бях спрял, но да върша нещата както трябва през времето, което ми остава, стига Сара да ме приемеше обратно.
Тя ме посрещна с отворени обятия — каза Джоузеф. — Всичко се нареждаше толкова добре. Веднага щом взех решение да се заловя здраво за работа и да оттам всичките си сили, нещата си дойдоха на мястото.
— Какво имаш предвид?
— Точно тогава започнах да работя с Мама Чия и тя ми помогна и ме научи как да се излекувам.
— Няма съмнение, че си успял — рекох аз. — Видях чудесното ти семейство.
В израза на лицето му имаше дълбоко удовлетворение и му завидях. Спомних си с тъга за бъркотията, в която бях зарязал семейството и брака си. Но това щеше да се промени, зарекох се аз.
Джоузеф бавно се изправи.
— Радвам се да те видя отново, Дан.
— Най-доброто нещо, което ми се е случвало от много време — отвърнах аз. — А напоследък ми се случиха много хубави неща.
— Вярвам ти — отвърна той с усмивка.
— Животът е изумителен, нали? — рекох аз и го последвах обратно към къщата. — Помисли си само как и двамата намерихме пътя си към Мама Чия.
— Наистина е изумителен — повтори той. — И тя също.
— Ей, и докато си говорим за такива неща, трябва да ти кажа, че дъщеря ти е истинско чудо. — След това си спомних за случката в града. — Онзи ден обаче тя се поуплаши.
— Зная. Тя ми разказа за станалото. И от това, което чух — той се усмихна шеговито, — останах с впечатлението, че не тя е била в опасност.
— Така е — съгласих се аз. — Но от този инцидент си извадих поука. Трябва да науча някакви бойни изкуства.
— Изненадвам се, че Сократ не те е научил на нещо. Той беше доста добър в това, нали знаеш?
— Да — усмихнах се аз. — Знам. Но ако си спомняш, тогава най-важното за мен беше гимнастиката.
— А, да. — Джоузеф се замисли и сетне каза: — Е, Фуджи тренираше някакъв вид карате. Той е добър човек. Може би ще ти помогне, но знаеш ли, Дан, не мисля, че изучаването на бойни умения е правилния отговор за ситуация като тази. Познавам тези момчета и в действителност те не са толкова лоши. Веднъж ми помогнаха да бутам колата близо цял километър до най-близката бензиностанция. Те са поотегчени и измамени в надеждите си. Няма много работа, а вероятно и самите те не са много доволни от себе си — същата стара история. — Той въздъхна.
— Да, разбирам — казах аз и погледнах Джоузеф. — Радвам се, че си жив.
— Аз също — отговори той.
Когато излязохме от гората и наближихме стълбището пред къщата, малкият Сократ се втурна навън, скочи в прегръдките на Джоузеф и завъртя лицето му, така че двамата застанаха нос срещу нос. Нямаше съмнение, че малчуганът искаше цялото внимание на баща си.
Джоузеф целуна сина си по нослето и се извърна към мен.
— Утре се връщам в Оаху, за да довърша една работа и… ми се ще да прекарам малко време със семейството си.
— О, разбира се — отговорих аз. — Може би ще се видим, като се върнеш.
— Разчитай на това — усмихна се той.
Сара също излезе навън и прегърна съпруга си. Те ми махнаха за довиждане и аз тръгнах надолу по пътеката. Точно тогава чух гласа на Сачико, която призова семейството си: „Масата е сложена!“
Докато вървях към колибата си, ме прониза остро чувство на разкаяние, когато се замислих за Линда и Холи. Питах се дали и аз някога ще имам мое щастливо семейство.
Същия следобед се заскитах по горските пътеки, докато най-накрая открих пътя към къщата на Сей Фуджимото. На вратата ме посрещна Мицу.
— Току-що приспах бебето — прошепна тя. — Фуджи не е тук, но всеки момент трябва да си дойде. Искаш ли да го почакаш вътре?
— Благодаря ви, г-жо Фуджимото…
— Наричай ме Мицу!
— Благодаря ти, Мицу, но предпочитам да го почакам в градината, ако нямаш нищо против.
— И да си поиграеш с градинските духове, а? — каза тя с усмивка.
— Нещо такова — отвърнах аз.
Винаги се чувствах особено в градина, когато седнех на земята, заобиколен отвсякъде от растения. И така, аз легнах настрани, чувствайки топлата, дъхава пръст, която сгряваше гърдите и стомаха ми, и се загледах отблизо в жълтия цвят на една тиква, от която идваше едва доловимо ухание, разнасяно от лекия ветрец.
И аз наистина почувствах духовете на градината. Наоколо имаше някаква специфична енергия, толкова различна от студената практичност на бетона в градовете и по тротоарите, безрадостните сиви редици от сгради с тяхната строгост и скованост.
Клаксонът на пикапа на Фуджи ме върна към непосредствената ми задача. Тръгнах към него, махнах му за поздрав и му помогнах да разтовари няколко чувала със заводски тор, които трябваше да допълнят купчината му от изкуствен тор.
— Радвам се да те видя, Дан… и благодаря за помощта.
— Знаеш ли, Фуджи, всъщност аз дойдох да те моля за помощ — рекох аз.
Той се спря и ме погледна с любопитство.
— Как мога да ти помогна?
— Джоузеф ми каза, че владееш карате.
На лицето му се изписа израз на разбиране и той се усмихна.
— О, това ли било. Да, изучавал съм по малко от това, по малко от онова. Но вече не съм толкова бърз и трябва да налагам лошите с чували с тор или да ги удрям с пикапа си — пошегува се той. — И за какво ти е моето карате? Искаш да ступам някого ли? — Фуджи се усмихна още по-широко, зае бойна стойка и изпъчи комично гърди в израз на ненужна храброст.
— Не — засмях се аз. — Нищо подобно. Просто си мисля, че трябва да се науча да се защитавам.
— Не е лошо като идея. Човек никога не знае кога ще му дотрябва — рече той. — В града има доста добри школи. На няколко пъти се спирах да ги погледам.
— О, не мисля, че ще мога да ходя на тренировки в града точно сега. Нямам достатъчно време.
