Свещеното пътуване на мирния воин

— А какво, смяташ да взимаш хапчета за самозащита ли? — попита той.

— Не — отвърнах аз и се засмях отново. — Питах се дали ти не би се наел да ме учиш.

— Аз? — Фуджи поклати глава. — Минаха много години, Дан. Забравил съм повечето неща. — Той зае стойка, нанесе удар с крак във въздуха и после се хвана за кръста, преструвайки се, че го е заболяло. — Нали разбираш какво искам да кажа?

— Фуджи, говоря сериозно. Това е важно за мен.

Той се поколеба.

— Бих искал да ти помогна, Дан, но по-добре започни да тренираш при истински учител. Освен това трябва да отскоча до ранчото и да поправя една ограда.

— Е, аз пък нямам какво да правя сега. Какво ще кажеш да дойда да ти помогна?

— Добре. Поне ще мога да те запозная с изящното изкуство да се поправят огради. Ще кажа на Мицу, че тръгваме заедно.

— Помисли също и за другите уроци, става ли?

— Не обичам да мисля прекалено много за нищо — подвикна след мен Фуджи.

Останалата част от деня мина в поправяне на огради. Работата беше тежка — копаехме дупки, утъпквахме прътовете, режехме с триони и поваляхме дървета. Ако Фуджи не ми беше дал ръкавиците си, ръцете ми щяха да станат на мехури. Това ми напомни някогашните ми гимнастически години. Мицу ме покани на вегетариански обяд, който включваше току-що свален от печката ориз, зеленчуци и тофу. Плачът на бебето от съседната стая беше сигнал за Мицу да ни пожелае лека нощ.

— Ти свърши чудесна работа днес, Дан — каза Фуджи и ми подаде десетдоларова банкнота, първите пари, които бях изкарал от известно време.

— Не мога да приема парите ти, Фуджи.

— Това не са мои пари, а твои. Аз не работя без пари, нито пък ти — настоя той, пъхайки банкнотата в ръката ми.

— Е, добре, може пък с тях да ти платя за урока си по бойни изкуства.

Фуджи свъси вежди и се замисли, преди да ми отговори.

— Мога да ти дам урок по рисуване, но това няма да те направи художник.

— Несъмнено е така! — усмихнах се аз. — Със сигурност няма да ме направи много добър художник!

Фуджи се почеса по главата, сякаш нещо го измъчваше.

— Нека да помисля.

— Няма проблем. Лека нощ.

На другата сутрин Фуджи ме събуди.

— Добре — каза той. — Мога да ти покажа едно-две неща. — Отворих очи и го видях да стои над мен. — Ще те почакам отвън — добави Фуджи.

Скочих от леглото, освежих се набързо и излязох от колибата по къси гащета с риза в ръката.

Последвах го до едно равно място на десетина метра от къщата, където той се обърна и ми каза:

— Застани там и се обърни с лице към мен.

— Ъ-ъ… не трябва ли да позагреем малко? — попитах аз, привикнал към методите от гимнастиката.

— На Хаваите не ти трябва загряване — отвърна Фуджи. — Самите Хаваи са загряване. Освен това за типа на нашата тренировка не ни трябва подобно нещо. Ще загряваме, докато работим. Става ли?

Добре, сега ще ти покажа едно много ценно движение от бойните изкуства. — Фуджи зае удобна стойка и нареди: — Повтаряй, каквото правя. — Той отпусна двете си ръце до тялото, след това сви дясната в лакътя и я повдигна нагоре. Последвах примера му. После моят наставник протегна пак дясната си ръка към мен. Повторих движението, колкото може по-точно. В следващия момент Фуджи улови ръката ми и я раздруса! — Здравей — каза той ухилен, — приятно ми е да се запознаем. Искаш ли да бъдем приятели?

— Фуджи! — извиках аз и пуснах ръката му. — Престани да се шегуваш. Искам да работим сериозно.

— Аз също — увери ме той. — Това е една от любимите ми техники. Казва се „печелене на приятели“. Винаги започвам с нея.

— Значи после има и друго? — попитах аз обнадежден.

— Разбира се, но ако първата техника успее, не ти трябват никакви други. Имам също и техника, която се нарича „подаване на портфейл на крадец“. Тя понякога може да ти спести болката.

— Фуджи, ако онези момчета в града ме срещнат пак, може би няма да имам случай да се ръкувам с тях. Освен това те не искат портфейла, а главата ми.

— Добре — каза той със сериозен тон. — По-добре да ти покажа някои неща.

— Удари с крака и с ръце?

— Не, те нараняват хората?

Започнах да се обезсърчавам и го попитах:

— Що за каратист си ти все пак?

— Пацифистки тип — отвърна той. — Когато си наранил другите достатъчно много пъти, идва момент, в който ти омръзва да гледаш кръв. Във всеки случай аз мога да те науча на самозащита, но не и на нападение.

През следващите няколко часа Фуджи ми показа серия от отклоняващи маневри, извивания, усуквания и начини да се предпазя с въртеливи движения на ръцете — всичко беше просто и елегантно.

Той ми каза да си представям действителни нападатели, по-едри и по-свирепи отколкото някога е вероятно да срещна. Скоро защитната ми тактика доби свой собствен живот.

Бръкнах в джоба си и му подадох неговите десет долара.

— Не — каза Фуджи и махна с ръка. — Това не беше урок, а игра. Припомних си някои хубави неща от миналото. Задръж си парите, могат да ти дотрябват.

— Благодаря ти, Фуджи.

— И аз ти благодаря, Дан. Стиснахме си ръцете.

— Това продължава да бъде любимата ми техника — каза той.

— Фуджи — подех аз, докато го изпращах към дома му, — случайно тук да е идвал един енергичен старец с побеляла коса, приятел на Мама Чия? Името му е Сократ.

Фуджи сви вежди и след това на лицето му се появи усмивка.

— Мисля, че да. Веднъж, преди няколко години. Беше с къса побеляла коса и носеше най-ярката хавайска риза, която някога съм виждал. Май беше дошъл от Калифорния — каза той и се засмя. — Много интересен човек.

Можех да си представя Сократ с хавайска риза. Питах се дали някога ще видя отново моя учител и приятел.

Книга третаГолемият скок

Всичко може да бъде постигнато с малки, обмислени стъпки. Но понякога човек трябва да има смелостта да направи голям скок. Не можеш да прескочиш пропаст с два малки скока.

Дейвид Лойд Джордж

Одисея

Тайната на успеха в живота — приготви се за възможността, когато тя се открие.