заради стария африканец, момчето от Лос Анжелис, пияницата, монахинята и прокажения. Онова бебе беше моето дете, а онези страдалци бяха моите хора.
Исках толкова много да помогна, да направя нещата по-леки за всяка измъчена душа, но знаех, че от мястото, където се намирах, можех единствено да обичам, да разбирам, да вярвам в мъдростта на вселената, да сторя, каквото мога и да приема нещата.
Когато видях всичко това, почувствах в себе си взривна вълна от енергия, която премина през сърцето ми, за да ме доведе до състояние на съвършено съпричастие към самото битие.
Тялото ми стана прозрачно и пулсираше в цветовете на дъгата. Най-долу беше червеното, което преливаше в оранжево, жълто, зелено и златно. След това вътрешният ми взор заплува в лъчисто синьо сияние и оттам се издигна още нагоре към челото ми, където доминираха индигово синьото и виолетовото…
Бях извън пределите на собствената си идентичност, неангажиран с физическото си тяло и се носех в пространство, където духът наблюдаваше плътта от точка, високо над планетата Земя. Сетне същата тази Земя започна да се стопява в необятността, самата слънчева система се превърна в чезнещо петънце, после и галактиката, докато накрая бях над илюзиите за пространство, материя и време и видях Голямата Тайна: парадокс, хумор и промяна.
Онова, което се случи по-нататък, не може да бъде описано с думи. Бих могъл да напиша примерно: „Аз станах Едно със Светлината“, но тези думи изтляват и се превръщат върху страницата на пепел, защото не съществуваше нито „Аз“, нито „Едно“, нито пък отделен ум, който да изживее всичко това. Опитът да се опише нещо подобно е бил страховито предизвикателно за мнозина мистични поети от различни векове. И как би могъл човек да нарисува картина, сходна с платната на Ван Гог, очертавайки образите с пръчка върху кал.
Вселената ме превърна в пепел, погълна ме. От мен не остана и следа. Единствено Блаженство. Реалност. Мистерия.
Едва сега осмислих таоистката поговорка: „Онзи, който казва, не знае; онзи, който знае, не казва.“ Не защото мъдрите не говорят, а защото Голямото нещо не може да бъде изречено. Да се опитваш да го опишеш с думи е все едно да хвърлиш камък към някоя звезда. И ако тези думи звучат нелепо, така да бъде. Но един ден, и този ден може би не е толкова далеч, ти също ще се увериш в това.
Завърнах се в нормалното време и пространство — замаян и дезориентиран — сякаш бях паднал от самолет през нощта. Все още седях до погребалната клада на Мама Чия. Над луната прелитаха тъмни облаци. Земята блестеше от скорошен дъжд. Целият бях подгизнал. Дъждът бе угасил последните въглени, които бяха погълнали кладата. Един час бе изминал за няколко мига.
Другите си бяха отишли. Останал беше само Джоузеф. Той коленичи до мен и ме попита:
— Как си, Дан?
Не можех да говоря и затова кимнах. Джоузеф ме стисна внимателно по врата. Почувствах неговата отзивчивост и обич в досега на пръстите му. Той разбра, че ми е нужно да остана още малко, хвърли последен поглед към изгорялата клада и си тръгна.
Поех си дълбоко въздух и почувствах уханието на влажната гора и затаената миризма на дима. Нищо вече не изглеждаше напълно реално, сякаш просто играех моята роля във вечната драма на живота и това измерение не беше нищо повече от една зала за репетиции в безкрайния театър на върховния Бог.
В ума ми се заредиха въпроси, в началото един по един и после безброй наведнъж. Загубих досега си с божественото, върнах се обратно в ума и тялото си, бях отново долу на земята. Какво означаваше всичко онова, което се бе случило?
Може би бях достигнал „мястото отвъд времето и пространството“, за което ми беше говорила Мама Чия. Думите й тогава бяха прозвучали абстрактно и нелепо, защото надхвърляха опита ми. А сега бяха жива реалност. Тя ми беше казала: „Там ти можеш да срещнеш всеки, когото пожелаеш.“ Толкова много исках да се озова на това място отново, за да я зърна още веднъж.
Продължих да стоя разтреперан, скован и загледан в празното пространство, докато накрая дърветата потънаха в мрак.
Тогава се обърнах и поех обратно по пътеката през тропическата гора. Високо горе видях едва-едва шествието от хора, които осветяваха пътя си с факли.
Но нещо не ми позволяваше да напусна това място. Чувството беше съвсем ясно и затова седнах на земята и зачаках. Останах така през цялата нощ, като от време на време клюмах и после отново се размърдвах. Понякога очите ми бяха затворени като при медитация, после пак ги отварях и се взирах в пространството.
Когато първите лъчи на слънцето се провряха през клоните на дърветата и огряха останките от погребалната клада, Мама Чия се появи пред мен, съвсем реална, но полупрозрачна. Не зная дали някой от другите щеше да я види, ако беше наоколо и дали това не беше само образ, съществуващ единствено в моя ум.
Но тъй или иначе тя стоеше там. Видението вдигна ръка надясно към склона и ми посочи една горска поляна, опасана отвсякъде от дървета.
— Искаш да се изкача там? — попитах аз гласно. Тя само ми се усмихна тихо. Замижах за миг срещу яркото слънце. Когато отворих очи, нея я нямаше.
Благодарение на промененото ми и може би по-прецизно възприятие за реалността всичко това ми се струваше съвършено нормално. Изправих се бавно и потеглих натам, накъдето ме беше упътила.
Все още объркан от скорошните събития и прозрения, аз ходех на зиг-заг между гъстите храсти и един- два пъти се заплетох в лепкавите лози. След това шубраците постепенно оредяха и пред мен се появи тясна пътечка.
Уроци по самота
Ние трябва да преминем през самотата и трудностите, уединението и тишината, за да намерим онова магическо място, където можем да танцуваме недодялания си танц и да запеем скръбната си песен. Но докато пеем и танцуваме, ние изпълняваме най-древните ритуали на нашето съзнание с чувството, че сме човешки същества.
Пътеката ме изведе до една малка колиба с размери около три метра на три. Влязох и открих, че вътре е доста тъмно. Само няколко лъча проникваха през сламения покрив и направените от дървени трупи стени. Когато очите ми посвикнаха със сумрачната светлина, видях от тавана да се спуска дълго и кухо бамбуково стебло, което отвеждаше събралата се на покрива дъждовна вода в дървена каца в ъгъла. В противоположния ъгъл на аскетичната стаичка различих някаква дупка в земята, която служеше за тоалетна и наблизо беше поставена кофа с вода за отмиване на нечистотиите. До една от стените, направо върху пръстения под, имаше легло от дебели листа.
Съдейки по вида на къщата, предположих, че тя служеше като място за бягство от света и уединение. Реших да остана тук, докато получа по-ясен знак какво да правя по-нататък.
Затворих тръстиковата врата след мен. Уморен, легнах на пода и затворих очи.
Почти веднага усетих нечие близко присъствие и се надигнах, без да ставам. Мама Чия седеше пред мен с кръстосани крака като в медитация, но очите й бяха отворени и ярки. Почувствах, че иска да ми съобщи нещо и затова зачаках мълчаливо, като не исках да смутя това неуловимо видение.
Тя направи широк жест с ръка и заговори, а в това време образът й затрептя и започна да избледнява:
— Всичко е сън в съня.
— Не разбирам, Мама Чия. Какво означава това?
— Ние придаваме на нещата наши собствени значения — рече тя и образът й се стопи напълно.
