— Почакай! Не си отивай! — извиках аз. Исках да докосна лицето и, да я прегърна. Макар да знаех, че това не е нито подходящо, нито възможно.
Чух в мрака да отекват последните й думи, някъде отдалеч:
— Всичко е наред, Дан. Всичко ще бъде наред… — След това настъпи тишина.
Тя си беше отишла, чувствах това в костите си. Какво трябваше да направя сега? Веднага щом зададох въпроса, отговорът дойде — не оставаше нищо друго, освен да остана тук и да чакам прояснеше.
Огледах тесните предели на моето временно жилище и обмислих ситуацията. Нямах никаква храна, но с това се бях справял и преди. Първичната ми същност вече не се боеше от глада, а в дървената каца имаше достатъчно вода.
Направих няколко енергични разтягания, седнах на земята и затворих очи. Скоро откъслеци и фрагменти от спомени, гледки и звуци се зареяха в ума ми, докато възкресявах цялото си приключение на острова в един произволен монтаж от мимолетни образи и емоции.
Спомних си какво ми беше казала веднъж Мама Чия: „Външното пътуване в най-добрия случай отразява вътрешно пътуване и е негов най-лош заместител. Светът, който възприемаш, само ти предлага символи на търсеното от теб. Свещеното пътуване е вътре в теб. Преди да тръгнеш да търсиш нещо по света, ти трябва да го намериш вътре в себе си. В противен случай учителят ти може да те поздрави, а ти да минеш покрай него, без да го чуеш.
Когато овладееш вътрешното пътуване в душевните предели на своя свят, съзнанието ти повече никога няма да бъде ограничено от пространството и времето или от затвора на физическото ти тяло.“
Макар да бях чул това преди, едва сега вникнах в смисъла му. Преди да предприема пътуване по света, трябваше да съм го извършил в душата си. Бях ли в състояние да постигна това? Можеше ли съзнанието ми да се спусне толкова дълбоко и да стигне чак до вратата, която да ме отведе отвъд възможностите на физическите ми сетива?
Разсъждавах усилено над това през нощта и на следващия ден. Помнех как бях открил Мама Чия в гората. Знаех, че имам скрити способности като всички нас. Но къде бяха те?
Как изглеждаха и какво щеше да бъде чувството, когато ги откриех?
Сократ веднъж бе загатнал, че „във въображението има нещо повече от онова, което виждат очите“. Той ми обясни, че то е „мост към ясновидството — първа стъпка. Когато се разгърне, добави той, то се превръща в нещо друго. Фиданките израстват в дървета, но въображението е като гъсеница — излезе ли веднъж от пашкула, то полита.“
Щях да започна именно оттук. Затворих очи и оставих образите да прелитат в ума ми: дърветата кукуй и подводната пещера на Кимо, палмата пред дома на Мама Чия и дебелият, извит ствол на индийската палма. Сетне се появи дъщеричката ми, Холи. Тя седеше на пода и си играеше тихо. Почувствах сладко-горчива тъга, когато се замислих над обратите в живота ни и направо от сърцето си й изпратих любовта си, надявайки се, че по някакъв начин тя ще я долови. Благослових също и Линда в ума си и сетне се унесох.
Цялата нощ сънувах ярки сънища, което не беше изненадващо, имайки предвид скорошните събития. Посетих други места, светове и измерения на цветовете. Изживях яснота и чувства, които ме изпълниха със страхопочитание. Но, разбира се, всичко това беше само сън или поне така си мислех…
Дните се редуваха един след друг и скоро разликата между деня и нощта престана да има значение за мен. Просто мъждивата дневна светлина отстъпваше на нощния мрак.
Сутринта на петия ден, доколкото имах вярна представа за времето, ми донесе дълбоко усещане за светлина и покой. Болките от глада бяха спрели. Заех се да направя няколко пози от йога и в това време погледът ми беше привлечен от малките точици слънчева светлина по стените, подобни на звезди върху нощно небе. Използвах ги, за да потъна в медитация. Докато дишах бавно и дълбоко, звездите започнаха да избледняват, докато накрая виждах само ума си, отразен върху мрака като латерна магика, като въртележка от образи и звуци, която се носеше в неспирен кръг. Съзнанието ми се докосна до по-чисти и по-неуловими енергии и скуката престана да съществува. Когато човек няма телевизия, помислих се по едно време аз, намира други неща, които да прави.
Дните се редуваха, подобни един на друг и въпреки това никога едни и същи. Аз седях в пози от йога, дишах и наблюдавах представлението. Лъчите на слънцето и след това на луната се плъзгаха тихо по пръстения под като махало от светлина. Времето течеше кротко и безкрайно бавно, докато улавях почти неуловимите ритми на вселената и се носех в океан от тишина, смущаван от време на време само от случайните плуващи останки от моя ум.
В един момент нещо се промени. Сякаш някаква бариера се вдигна пред упорството на настойчивия ми ум и се отвори врата. Тогава разбрах как Първичната и Съзнателната същност, работейки заедно, изковаваха ключовете към мотивацията, дисциплината, лечителството, способността за зрителни образи, интуицията, познанието, смелостта и силата. Изминаха само няколко секунди, а ми се стори, че съм погълнал цяла енциклопедия по метафизика.
Но подобно на невежия чирак на магьосника, аз не знаех как да спра това. Образите продължиха да нахлуват в ума ми и започнаха да го претоварват. Белите ми дробове работеха като ковашки мехове, все по-силно и по-бързо. Натрупаната енергия ставаше все повече и си помислих, че скоро ще експлодира.
Имах чувството, че лицето ми се сковава. Извих устни назад и за моя изненада изръмжах като вълк. След това ръцете ми спонтанно се заизвиваха в серия от
В следващия момент умът ми сякаш се изключи и открих, че се намирам в гората, лице в лице с трите същности: детската Първична същност, подобната на робот Съзнателна същност и Висшата същност — създание от лъчезарни цветове, в което като вихрушка се въртяха оттенъци на розовото, тъмносиньото и виолетовото. Това същество от светлина протегна ръце към другите две.
След това трите същности се сляха в едно.
Видях собственото си тяло — съвършено голо с изключение на чифт гащета. Осветяваше ме бледа луна, а ръцете ми бяха широко разперени. От областта на стомаха струеше червеникаво сияние, главата беше като топка светлина, а над нея трепкаха цветовете на дъгата. Това ми напомни за видението, което имах на брега преди толкова много седмици.
Този път влязох във материалното тяло, което стоеше пред мен. Проникнах в него изцяло и почувствах единството на формата му. Долових силата в областта на пъпа, чистотата на сетивата, които осветяваха ума и вдъхновяващия зов да се изкача нагоре към Духа.
Дългата ми подготовка бе възнаградена. Трите същности станаха една. Времето на вътрешните битки бе отминало, нямаше вече съпротива нито отвътре, нито отвън и сега вниманието ми спонтанно и непринудено намираше пристан в сърцето ми. Каквито и образи и мисли да се породяха, те биваха уталожени и превърнати в чувства пак там. Съзнанието ми се превърна в точка в царството на сърцето, издигаща се нагоре към темето ми и към място, което се намираше над веждите и навътре от тях.
Почувствах лековитото въздействие и любящата светлина на Висшата същност, която ме обграждаше, прегръщаше и проникваше в тъканите ми, във всяка клетка и атом. Чух повика й и съзрях някакъв сияен мост, който се простираше между мястото, където се намираше съзнанието ми и Висшата същност, стояща над и навътре от мен. Почувствах нейната сила, мъдрост, нежност, смелост, състрадание и милост. Осъзнах връзката между миналото и бъдещето във вечното настояще.
Извиках отново и се почувствах като точица светлина, която се предвижва по моста към съзнанието на Висшата ми същност. Докато се намирах там, наблюдавах материалното си тяло долу. Собственото ми съзнание и това на Висшата същност започнаха да проникват едно в друго. Скоро бях погълнат от нейното спокойствие, сила, мъдрост и съчувствие.
Сега аз зная онова, което знаеше и тя и чувствах онова, което чувства тя, докато екстазните вълни на безграничната й любов се носеха в мен. Видях как ангелските енергии бяха създали умело тялото и видях пълните възможности на материалното въплъщение.
Точно тогава долових присъствието и на други създания от светлина около материалното ми тяло. Заля ме вълна на щастие, когато осъзнах, че ги познавам още от детството си, но по някаква причина ги бях
