нас. Първичните ни същности прерастваха в Съзнателни, разгръщайки се и усъвършенствайки своята сетивност; Съзнателните същности се изкачваха нагоре през сърцето и се превръщаха във Висши, прегръщайки законите на Духа; Висшите същности на свой ред се връщаха към самата Светлина на Духа.
И всяка една от тях теглеше нагоре и насочваше тези отдолу. Долните пък подкрепяха онези отгоре.
Щом малката фиданка ми разкри това, дали и небето нямаше да ми разбули тайните си? Какво имаха да ми кажат камъните и какво щяха да ми прошепнат тревите? Щях ли да науча за пътя на буйния поток и щях ли да се докосна до древната мъдрост на планините? Тези неща предстояха да бъдат открити.
До какво се свеждаше всичко? Спомних си за една случка от живота на Олдъс Хъксли. В късните му години той бил попитан от познат: „Професор Хъксли, на какво ви научиха всичките ви духовни търсения и целия ви опит?“
На лицето на писателя трепнала лека усмивка и той отвърнал: „Може би… да бъда малко по-мил.“
„Малките неща водят до големи промени“, помислих си аз. И сетне въздъхнах със съчувствие към всички онези хора, потънали в дреболиите на всекидневието си, които като мен бяха изгубили от погледа си по- голямата картина и освобождаващата истина в сърцето на нашия живот.
И тогава си спомних за последните думи на Мама Чия: „Всичко е наред, Дан. Всичко ще бъде наред.“
Сърцето ми се отвори и по страните ми потекоха сълзи от щастие; но това бяха и сълзи на горест за онези, които все още се чувстваха самички и откъснати в собствените си колиби на самотата. След това в мен се надигна радостна вълна и аз се разсмях неудържимо, защото знаех с абсолютна сигурност, че те също можеха да почувстват любовта и подкрепата на Духа, стига само да погледнеха към света през взора на сърцето си.
Епилог
Приятелите никога не си казват довиждане
Не съществуват никакви карти.
Няма повече вероучения и философии.
Оттук насетне насоките идват направо от Вселената.
Веднага щом се върнах в хижата си, аз бръкнах в раницата и извадих оттам покритата с кора статуйка от пещерата на Кимо. Няколко часа я почиствах и остъргвах внимателно с швейцарското си ножче. След безброй измивания и изтърквания, пред смаяния ми поглед постепенно започна да се очертава фигурата на самурайски воин, коленичил и отдаден на съзерцание. Сега вече знаех, че следващата стъпка от пътуването ми ще бъде Япония, където щях да намеря учителя от тайното училище.
През нощта сънувах някакъв мъж, стар азиатец с тъжно и мъдро лице. Огромна тежест бе паднала на сърцето му. Зад него във въздуха се премятаха акробати. И тогава разбрах, че ще намеря този човек, не само за да получа нещо от него, но и за да ми бъде дадена възможността да служа.
Без никакви официалности аз си взех сдържано сбогом с всеки един от приятелите си, които ми бяха станали толкова скъпи — с Джоузеф и Сара, със Сачи и малкия Сократ, с Фуджи, Мицу и бебето им. Сбогувах се също и с хората, които опознах тук и дълбоко обикнах — Маноа, Тия и другите, с които съдбата ме беше срещнала.
Джоузеф ми каза, че Мама Чия е оставила за мен малка лодка, която е на котва в плитко заливче, скрито от дърветата на Калаупапа, колонията на прокажените. Този път си взех достатъчно провизии за пътуването в обратната посока. През една топла ноемврийска сутрин, докато слънцето изплуваше от морето, аз бутнах вързопа си под седалката, избутах лодката по пясъка, сетне през плитчината и скочих в нея. Морският бриз улови платното ми.
Докато порех вълните на прибоя, следвайки нежното издигане и спускане на океана, аз погледнах назад и видях как след проливния дъжд по скалите падаха хиляди водопади. Някои от тях, преди да достигнат морето, избухваха в безброй пръски, които вятърът понасяше като мъгла, а слънцето превръщаше в дъги.
Една по-голяма дъга с възхитителни цветове се простря над целия остров и се издигна към небето. После, когато погледнах още веднъж към брега, само за миг зърнах накуцващата фигура на едра, пълна жена, която изплува от пояса на дърветата и мъглата. Тя вдигна ръка за сбогом и после изчезна.
Насочих лодката право срещу вятъра и се понесох през пролива към Оаху.
На малкия остров Молокай, напътстван от един неочакван наставник, аз бях зърнал невидимия свят, по-широката панорама на живота, с очи, за които двойствеността не съществуваше — нямаше „аз“ и „другите“, отделна личност и човечество, светлина и сянка. И всичко, вътре и вън, бе сътворено от Духа. Тази визия щеше да озарява всичките дни до края на живота ми.
Знаех, че виденията и преживяванията ми щяха да избледнеят и безпокойството щеше да продължи, защото пътуването ми не беше свършило — все още не. Сега щях да се върна у дома, за да видя дъщеря си, да завърша изоставеното и да сложа нещата в ред, просто за всеки случай. След това ми предстоеше да намеря училището в Япония и да открия един друг епизод от миналото на Сократ и Мама Чия, а също и от собственото ми бъдеще. Щях да доверя живота си на ветровете и да потегля отново, накъдето ме поведе Духът.
Островът започна да избледнява и после изчезна напълно под булото от облаци. Един по-силен повей на вятъра изду платното и изпълни въздуха със сладостно ухание. Вдигнах глава нагоре и смаян видях от небето да се сипе облак от разноцветни венчелистчета. Почувствах да ме обзема благоговение и затворих очи. Когато ги отворих отново, цветчетата бяха изчезнали. Истински ли беше този дъжд от цветя? И имаше ли това значение?
Усмихнат, погледнах към морето. На около стотина метра от мен един огромен, гърбав кит, каквито рядко се виждаха по това време на годината, пореше морската повърхност, стоварваше от време на време величествената си опашка върху водата и изпращаше към мен за поздрав вълна след вълна. Вълните ме оттласкваха напред и аз се носех по морето като древните хавайски царе, отправили се към своя дом. И знаех, че подобно на тази малка лодка Духът ще ме отнесе — както носи всички ни — неумолимо към светлината.
Информация за текста
© Дан Милман
© 2004 Станимир Йотов, превод от английски
Sacred Journey of the Peaceful Warrior,
Източник: http://izvorite.com
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14653]
Последна редакция: 2009-11-19 11:00:00
