пренебрегвал. Някои от тях бяха мои съученици, други познати образи от забравени сънища; ангелски енергии, лечители, наставници и учители — моето духовно семейство. Почувствах обичта им и разбрах, че повече никога нямаше да се чувствам самотен.
Един ангел на съдбата пристъпи напред и вдигна ръце, за да ми предложи символите, които да ме направляват. Не можах да различа даровете му, преди сияйните му ръце да се протегнат и да се разтворят. Най-напред видях светкавица и после сърце. След това се появи златен орел, който държеше в ноктите си лаврова клонка. Досетих се, че тези неща символизират смелостта и любовта и бяха знак на мирния воин.
Последният дар на ангела беше сияйно изображение на самурай с меч до хълбока. Беше коленичил в поза за медитация. Макар да не виждах очите му, знаех, че те са отворени и блестящи. След това образът се стопи. Благодарих на ангела на съдбата за трите дара и сетне той също се отдръпна и изчезна.
Докато се намирах в съзнанието на Висшата същност, аз знаех, че винаги мога да се допитам до ангелите на мъдростта, лечението и яснотата. Можех да надникна в бъдещето или в миналото и да изпратя любовта си на всяко същество във вселената. Оттук можех без никакво усилие да виждам далеч отвъд пределите на физическите си сетива и да се извисявам като орел.
След това откритие почувствах как някаква сила ме тегли обратно към материалното ми тяло. Съзнанието ми потегли по моста от светлина към центъра на челото ми и отново долових звуците на нервната си система и чух ударите на сърцето си.
Ободрен и в покой, аз отворих материалните си очи и усетих у мен да се надига вълна от енергия и блаженство. Докато се намирах все още в това състояние на дълбок унес, надрасках набързо следното послание на пода:
Няма път към покоя;
Покоят е Пътят.
Няма път към щастието;
Щастието е Пътят.
Няма път към любовта;
Любовта е Пътят.
И това не бяха нехайни поетични щрихи, а мълчаливо осъзнаване на лични истини.
През следващите дни, дори когато съзнанието ми беше в нормалното си състояние, аз започнах да виждам ясни образи на различни места по света. Въображението ми сега можеше да ме отведе по-далече, отколкото някога бях мечтал — до всяка желана реалност.
Материалният свят беше само стартова точка, базов лагер. Вселената се превърна в мое игрище, изпълнено с безброй измерения, времена и пространства. Можех да бъда рицар в средновековна Европа или космически изследовател в петдесет и осмото измерение; можех да посещавам различни светове; да пребивавам в молекулите на медна монета, защото съзнанието ни, че съществуваме, не може да бъде ограничавано от времето и пространството.
След това започнах да пътувам всеки ден — прелитах през гората или обикалях света. Отскачах до малката ми дъщеря ежедневно и я гледах как си играе с новите си играчки, как чете или спи. Вече не бях пленник на материалното си тяло и сега за мен то беше само една от възможните сфери за съществуване. Повече никога нямаше да се чувствам затворен от някакви си стени, от плът или кости.
И си спомних едни думи на Мама Чия: „Използваш израза «моето тяло», защото не си самото тяло. Също така казваш «моя ум», «моите същности» и «душата ми», защото не си тези неща. Ти си чисто Съзнание, което сияе през човешкото ти тяло и остава недокоснато и вечно.
Съзнанието се пречупва през призмата на душата ти, за да се превърне в три форми на светлина — трите същности — като всяка една от тях представлява различна форма на съзнание, уникално пригодена за своята функция, цел и задължение.
Първичната същност защитава и се грижи за материалното тяло в сътрудничество с другите същности, които й предоставят подкрепа и осигуряват равновесие. Представлявайки едновременно и основа и средство за пътуването на душата по света, тя свързва Съзнателната и Висшата същност към земята като корените на дървото.
Съзнателната същност напътства, информира, превежда на достъпен език и понякога вдъхва увереност на Първичната същност, както родител би се грижил за детето си, учейки го как най-добре да служи на материалното си въплъщение. Но този родител трябва да умее да се заслушва с обич в думите на детето си, да уважава индивидуалния му дух и нарастващото му познание. Бащинството е една свещена тренировъчна площадка.
Висшата същност излъчва любов, напомняйки, вдъхновявайки и палейки отново и отново искрата в Съзнателната същност, притегляйки я нагоре към Духа. Тя приема случващото се в Съзнателната същност и чака, безкрайно търпеливо и с разбиране.
Всяка от трите същности е призвана да помага на останалите две и да се интегрира с тях в едно цяло, по-голямо от сумата на отделните части.“
След това в ума ми като филм премина едно мистично видение, което хвърли светлина върху думите и. Видях някакъв монах, който вървеше в подножието на един планински хребет. Беше късна есен. От клоните на дърветата се сипеха червени, оранжеви, жълти и зелени листа, носени без посока от мразовития вятър. Треперейки от студ, монахът намери една пещера и влезе в нея с надеждата да се подслони и да се скрие от природните стихии.
Вътре обаче монахът откри голяма мечка. Човекът и звярът се спогледаха и в продължение на няколко напрегнати мига монахът не знаеше дали ще излезе навън жив. Мечката тръгна бавно към него и тогава той и заговори: „Хайде да си помагаме, Братко Мечок. Ако ме оставиш жив в тази пещера и се заемеш със събирането на дърва, аз ще ти пека хляб всеки ден“. Мечката се съгласи и те се сприятелиха. Впоследствие човекът беше винаги на топло, а мечката забрави какво е глад.
Мечката беше Първичната същност, а монахът — Съзнателната. Огънят, хлябът и подслонът бяха даровете на Висшата същност. Всеки от елементите служеше на останалите.
Много дни пътувах навътре в себе си, посетих далечни места и накрая се върнах в човешкото си тяло. Бях удовлетворен.
След това си спомних за последният подарък, който бях получил от ангела на съдбата. Преди да заспя, помолих Първичната си същност да ми разкрие какво означава той и да ми покаже пътя към осмислянето му.
На сутринта имах отговора — трябваше да разгледам предмета, който бях намерил в подводната пещера. Сега вече всичко си дойде на мястото и знаех, че вече е време да напусна тази колиба.
Излязох навън и примигах, когато слънчевата светлина парна очите ми и заструи през тялото ми. Усетих влажното ухание на гора след скорошен дъжд. Бях прекарал в самота двайсет и един дни.
Бях много слаб заради продължителния глад и затова се изкачвах бавно по възвишенията. Имах чувството, че тялото ми не е направено от кости и плът — сякаш бях новородено, идващо направо от сламената си утроба. Поех си дълбоко въздух и насочих вниманието си към гледките и звуците на един нов свят.
Знаех, че дълбочината на усещанията, покоят и блаженството, на които се наслаждавах сега, щяха да отминат. Върнех ли се във всекидневието си, щяха да се върнат и обичайните мисли и в това нямаше нищо лошо. Приемах напълно факта, че съм човешко същество. И подобно на Мама Чия щях да живея истински, преди да угасна. Но сега се къпех щастливо в екстаза на едно осъзнато прераждане.
Тъкмо минавах покрай едно дърво папая, когато отгоре се откъсна плод. Улових го във въздуха, усмихнах се и благодарих на Духа за всичките му дарове — големи и малки. Дъвчех папаята бавно и вдишвах сладостния й аромат.
След това забелязах едно малко филизче, подало се изпод червеникавата пръст и устремено нагоре към слънцето. Вътре, в семето на тази неголяма издънка се криеше бъдещо дърво. В него бяха заложени всички закони на природата. Така, както се беше развило миниатюрното семенце, същото се случваше и с всички
