Оставихме тялото в покой два дни, каквато беше молбата на Мама Чия. След това, на третата сутрин, се подготвихме за прехода през долината Пелекуну към свещената горичка с дървета кукуй и близкото гробище. Старият пикап на Фуджи беше приспособен като катафалка и ние го украсихме с венци и гирлянди от цветя. Потеглихме бавно на изток по второстепенни пътища и продължихме все нататък, докъдето позволяваше проходимостта им. Най-напред вървяхме Фуджи и аз, следвани от Джоузеф, Сара, Мицу с малкото й момче, децата на Джоузеф, Виктор, племенничките й, след това други роднини и накрая дълга върволица от местни хора, на които Мама Чия бе помагала през годините.
Когато пътят свърши, ние я понесохме на ръце върху носилката, направена от приятелите й в колонията за прокажени, по хлъзгави и виещи се пътеки, които минаваха покрай водопади и през гори с кукуй, които Мама Чия толкова обичаше… Самите прокажени нямаха право да напускат лагера си и не бяха сред нас, но те изпратиха много цветя.
Стигнахме гробището на кахуните през късния следобед. Почувствах древния дух Ланикаула да поздравява Мама Чия и всички нас, както и бях очаквал, че ще направи. Сега те и двамата щяха да бдят завинаги над този остров, който толкова обичаха.
Когато се здрачи, вече бяхме построили погребалната клада, както бе поискала самата тя. Положихме я в легло от цветя и венчелистчета върху наредените напречно клони и цепеници, които събрахме от по- сухите места на острова.
Когато всичко беше готово, най-близките й хора казаха кратки слова в нейна памет или цитираха мисли, които им напомняха за нея.
Фуджи беше твърде сломен, за да говори, но съпругата му Мицу, припомни на множеството една мисъл на Мама Чия.
— Ето какво ме научи тя — ние не можем винаги да правим големи неща в живота си, но можем да правим малките неща с голяма любов.
Джоузеф се позова на цитат от Буда:
— „Големи са даровете за човека. Съзерцанието и религиозните занимания успокояват ума; осмислянето на голямата истина води към нирвана; но по-велика от всичко е…“ — тук той се разплака, — „по-велика от всичко е любящата доброта.“
Без да отклони очи нито за миг от кладата, Сачи каза съвсем простичко:
— Обичам те, Мама Чия.
Друга непозната жена сподели:
— Мама Чия ме учеше, че добрите думи могат да бъдат кратки и лесни за изговаряне, но те отекват във вечността. — След това тя се отпусна на колене, сведе глава и зашепна молитва.
Когато дойде моят ред, умът ми беше съвършено пуст. Бях приготвил да кажа нещо, но после го забравих. Стоях мълчаливо, загледан в погребалната клада, докато в съзнанието ми прелитаха различни образи — срещата ми с Рут Джонсън на улицата, след това забавата и после как се грижеше за мен, докато се възстановявах. И тогава си спомних няколко отдавна забравени стиха от евангелието на Матей:
— „Защото гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен Бях и ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте.“ — Изрекох тези думи не заради мен, а за всички хора, които се бяха събрали тук.
Фуджи се приближи към мен и за моя изненада ми подаде запалената факла.
— Последната й воля беше ти да запалиш кладата, Дан, ако все още си на Молокай. Думите й бяха, че ти ще знаеш как да я изпратиш. — Той се усмихна тъжно.
Вдигнах факлата и разбрах, че всичко, на което ме беше научила тя, се свеждаше до това: живей, докато угаснеш.
— Сбогом, Мама Чия — казах гласно. Докоснах с факлата сухата трева и малките клонки, чу се припукване и огънят затанцува. Скоро тялото на Мама Чия се покри с хиляди червени, бели, розови и пурпурни венчелистчета и след това пламъците го обгърнаха и погълнаха.
Когато пушекът се заиздига към небето, аз отстъпих назад от палещата горещина. И после, докато светлината на деня гаснеше над тази неголяма група хора, вторачени в езиците на огъня, аз си спомних как Мама Чия обичаше да се позовава на различни мъдрости. Като от нищото, в ума ми се мярнаха едни думи на Джордж Бърнард Шоу, които можеха да бъдат казани от самата нея и в следващия момент чух гласа си да ги произнася достатъчно силно, за да не бъдат заглушени от пращенето на ревящата клада, така че всички да ги чуят:
— „Искам да изтлея напълно, преди умра, защото колкото по-усилено работя, толкова по-истински живея. Наслаждавам се на живота заради самия него. Животът за мен не е «краткотрайна свещица», а бляскава факла, която държа за момента в ръката си и искам да я накарам да пламти, колкото може по- ярко…“ — Гласът ми трепна и не можах да продължа.
Говореха и други, подтиквани от чувствата си, но аз вече не чувах нищо. Плачех и се смеех, както би се смяла Мама Чия. След това паднах на колене и сведох шава. Сърцето ми беше отворено, умът ми притихнал.
Изведнъж погледнах нагоре, защото чух гласа на Мама Чия, звучен и ясен, все едно стоеше пред мен. Всички останали или бяха навели глави или се взираха в огъня и по това разбрах, че думите й отекваха единствено в смълчаните зали на собствения ми ум. Галещият, весел глас на Мама Чия каза:
Когато чух тези думи, сърцето ми се разгърна. Съзнанието ми полетя към място, където никога не съм бил преди. Почувствах естеството на тленността и на смъртта в големия кръговрат на живота. Съкрушен, усетих у мен да се надига състрадание към всички живи същества и едва не изгубих съзнание. Пропаднах в бездните на отчаянието и оттам се възвисих към висотите на блаженството — тези две чувства се редуваха със скоростта на светлината.
След това вече не бях на Молокай, а в онази малка стаичка, която бях зърнал във видението си под водопада. Същата онази парлива, остра миризма на отходни канали и разложение изпълваше въздуха, само отчасти смекчена от силно ухание на тамян. Видях една монахиня, която се грижеше за прикован към леглото прокажен. Само след миг се превърнах в монахинята, облечена в тежка мантия в този зноен ден. Протегнах ръка, за да намажа лицето на клетника с мехлем. Сърцето ми беше напълно отворено за любовта, болката и всичко, каквото се случваше по света. А в лицето на прокажения виждах, лицата на всички онези, които някога бях обичала.
В следващия момент стоях на улица „Пигал“ и наблюдавах как един жандарм помагаше на някакъв немощен пиян човек да се качи в полицейска камионетка. След това самият аз станах полицая и усетих отвратителния дъх на нещастника. Проблесна светлина и видях пияницата като дете, сгушен в един ъгъл, целият треперещ, докато баща му го налагаше с колана си в пиянско изстъпление. Долових болката му, страха му — всичко. Поглеждайки през очите на жандарма, аз пренесох клетника внимателно до камионетката.
После открих, че се взирам като през огледало в едно момче в неговата спалня в дома му, който се намираше в елитен квартал в Лос Анжелис. То смъркаше някакъв прах през носа си. Долових чувството му за вина, съжаление и самоненавист. След това в мен остана само състраданието.
Сетне се озовах в Африка и видях един измъчван от болки старец да се опитва да даде вода на умиращо бебе. Изкрещях и гласът ми проехтя в това място извън времето, където стоях. Изкрещях заради бебето,
