Скоро се озовах на плато, сгушено под няколко древни дъба, точно над една стръмна пропаст. Без да искам, бях стигнал до платото, следвайки единствения възможен ъгъл — тясна пътечка между стени от големи скални блокове. Когато се покачих на един от огромните камъни, мъглата се разсея и пред погледа ми се откри една малка къщурка недалеч от мен. Приближих се и почуках леко на вратата.
За моя изненада от другата страна отекна звънлив глас с неочаквана топлота, сякаш бях отдавна чакан гост:
— Влез, Страннико, влез!
И така аз се отклоних от утъпканата пътека на моя живот, отворих вратата и видях пред мен жената мъдрец, която седеше тихо и ми се усмихваше. Без да знам защо, усетих кожата на ръцете ми да настръхва.
Тя седеше с котешка грациозност, едновременно изправена и отпусната върху възглавница от листа на пръстения под. Облечена беше в зелена туника. „Може би си въобразява, че е в Шеруудската гора“, помислих си аз.
Очите й привлякоха вниманието ми. Те имаха формата на бадеми и цвета на лешник. Огряваха ги няколко лъча светлина, които проникваха през пукнатина в стената. Очи, подобни на скъпоценни камъни, мургаво лице, къса кестенява коса, която не подсказваше нищо за нейната възраст, раса и произход. Тя сякаш беше обкръжена от някакво ярко енергийно поле, което вероятно беше трик на светлината.
Започнах да се чувствам някак странно дезориентиран. Загубих представа за времето и пространството. Къде се бях озовал? В някаква вековна тропическа гора, склон от времето на Шекспирова Англия, сред чукарите на Шотландия или в планинския дом на безсмъртни същества някъде в Китай?
— Много време мина, откакто за последно имах гостенин — рече тя. — Радвам се, че се отби, защото имам много за казване. Ти можеш да ми помогнеш при изпълнението на една важна мисия.
Дали пък не се беше загубила? Може би има нужда от водач? Озадачен, но и заинтригуван, аз само казах:
— Звучи интересно.
— Смятам, че тепърва ще откриеш колко е интересно — отвърна тя. — Но преди това се нуждаеш от известно обучение. Трябва да те подготвя.
— Да ме подготвиш? Ъ-ъ… ако това ще отнеме повече от няколко часа, не съм сигурен, че имам толкова време.
— Имаш и повече, и по-малко време, отколкото си мислиш — каза тя. Отговорът й ме учуди. Намирайки за я особена, но и безобидна, аз реших да видя докъде ще доведе всичко това. Жената ми даде знак да седна. — Чувствай се като у дома си, Страннико. Зная защо си дошъл и колко дълъг път си изминал.
Тъкмо се канех да й кажа, че домът ми е само на един час път оттук, но тогава се досетих, че тя не говореше за сутрешната ми разходка, а за дългия и лъкатушен път на моя живот.
Изведнъж в ума ни нахлуха безброй образи и впечатления от различни времена и култури. Имах странното усещане, че по някакъв начин всички те са свързани с нея. След това дойдоха и съмненията. Тя сигурно е просто жена, която живее в уединение, а на мен просто ми се привиждат приключения там, където няма такива.
— Коя си ти? — попитах аз.
— Отражение в тихо езеро — отговори тя. — Лъч от лунната светлина в тъмна нощ, млада като утринната роса и стара като Земята. Всички неща са в мен и аз съм във всички неща. Не мога да ти кажа друго, Страннико, защото животът ми е толкова загадъчен, колкото и твоят. Единствената разлика между нас е, че аз живея в прегръдката на Духа, за чието съществуване ти едва сега се пробуждаш.
В началото останах онемял и най-накрая успях да кажа:
— Как да те наричам? Имаш ли си име?
— Име? — Тя ме погледна искрено изненадана. — Имала съм толкова много имена, че почти не си ги спомням.
— Как се наричаш сама себе си тогава?
— Едва ли се е случвало някога да се наричам някак — отвърна жената с усмивка. С това, изглежда, въпросът трябваше да се счита за приключен.
— Откъде си все пак?
— Осмелявам се да пътувам в миналото и бъдещето. Живея във вечното настояще. Ние двамата безброй пъти сме се изгубвали и намирали, отново и отново. Работила съм с теб в стари бензиностанции и сме се скитали заедно из тропическите гори на Хаваите. Живяла съм в големи градове. Седяла съм във високи дворци под сводести куполи, обшити със злато и сребро. Познавам утехата на огнището и дома, но и самотата на изгубения сред планините манастир. Работила съм сред прашни поля, наясно съм с рисковете и благата, които произтичат от смелите начинания, усещала съм върху гърба си студения бич на бедността. Вървяла съм под искрящите балдахини на звездите, сред сенките на лунни нощи. Пътувала съм по морета, печелила съм и съм губила богатства, била съм здрава и опустошена от болести, изпитвала съм болка и удоволствие. Откривала съм съкровища, които биха те заслепили — лъскави коприни, опали, големи колкото юмрук, и скъпоценни камъни, които сияят във всички възможни нюанси. Но аз ще споделя с теб най-големия от всички дарове, който покълва от умението да даваш и никога не изгубва блясъка си.
Докато говореше, гласът й се сля с гласа на Цялото Човечество, промени се, както се променя звукът на вятъра, проехтя по прашните коридори на историята и места с лъчезарна светлина.
— В света наистина има магия, Страннико. Смятам да споделя с теб тайните на алхимията.
— Като например как оловото се превръща в злато?
Тя се усмихна.
— Играта с минералите е просто трик на химика. Алхимията, за която говоря, може да превърне низшите елементи на живота ти — страховете, объркването, грижите и трудностите, които срещаш — в златото на свободата, яснотата, покоя и радостта. Тайните, които ще споделя с теб, са Законите на Духа.
— Ти споменаваш често „Духа“. Вярваш ли в Бог? Имаш ли религия? — попитах аз.
Тя се усмихна.
— Не е нужно да вярваш в слънцето, за да се порадваш на утринната топлина. Тя е просто очевидна. По този начин аз познавам Бог. А що се отнася до моята религия — продължи тя, загледана в далечината, сякаш си припомняше отминали времена, — била съм в бляскавите храмове на израилтяните и под възхитителните шпилове на джамиите на исляма; стояла съм на колене във величествени катедрали и съм се къпала в светлината на християнството; седяла съм потна в горещи колиби, предавайки лулата на мира; живяла съм като шаман сред саваните на Африка; потъвала съм в съзерцание в будистки храмове и съм вдишвала сладостния аромат на тамян край бреговете на Ганг. И навсякъде, във всички религии съм намирала същия този Дух — Божествената Воля, която се издига над времето, вярата и културите, откривайки универсалните закони, които са съкровището на Божественото.
— Можеш ли да ми кажеш нещо повече за тези закони? — попитах аз.
— Това смятам да направя — отвърна тя. — В мистерията на живота Вселената се управлява от закони толкова реални, колкото закона за гравитацията. Втъкани в тъканта на битието, отразяващи прастария Разум на Вселената, тези закони на Духа ръководят механиката на света — цветята, които устремяват главици към слънцето и вълните, които се стоварват с грохот върху брега. Те насочват движението на Земята, годишните времена и силите на природата. Дори галактиките танцуват в ритъма на техните песни.
Изведнъж се издигна облаче дим, чу се изпращяване и между нас пламна една купчинка от по-големи и по-малки клонки, струпани в кръгло огнище от камъни, сякаш огънят бе тръгнал от само себе си.
— Мерлин ме научи на това — каза тя с пламъчета в очите си. Въпреки страхопочитанието, което изпитвах към нея, в мен се обади един скептичен глас: „Е, може да е Мерлин, а може и да е газ за запалки“.
След това, докато гледахме как една тънка струйка дим преминава през сламения покрив на колибата, тя отново заговори:
— В законите на Духа се проявява вътрешният порядък и разумност на Вселената. Те са над концепциите, обичаите и вярванията. Те формират основата на всички морални системи на хората. Вечни като движението на планетите, законите намират приложение не само в механиката на природата, но и във всеки аспект на битието. Те могат да те преведат през плитчините и рифовете на твоя живот, тъй както
