— Аз ще отида и ще ги пусна. Ти ще останеш тук.
Успокоението на Шарлот бе равно на раздразнението й. След като бе преминала през всичко това, нямаше намерение да си стои кротка в харема, да върти палци и да изтърве цялото действие. Усмихна се и скръсти ръце.
— Не мога. Патрик очаква аз да отворя вратата. Ако ти отидеш вместо мен може да не те познае в тъмното. Носи сабя и не ще се колебае да те прободе — твърдо е решен да намери Халиф.
Ришад въздъхна и след една безкрайна пауза изсъска.
— Добре. Следвай ме и пази тишина!
Шарлот отправи лична молитва на благодарност докато следваше евнуха по каменните входове през гигантската приемна с мраморна настилка.
Часовой наблюдаваше входа. Шарлот виждаше сянката му и червения край на пурата, който пушеше. Притаи дъх, а Рашид протегна масивната си ръка, за да я спре.
Заговори караула приятелски на арабски, докато Шарлот остана в тъмното, наблюдаваше и се молеше.
Охраната се поколеба, след което му отвърна приятелски. Рашид го сграбчи отзад за врата, той изстена, свлече се на пода в несвяст.
— Уби ли го? — прошепна Шарлот докато минаваше покрай него, за да вдигне резето на външната врата.
Евнухът не отговори.
Патрик и другите веднага влязоха, а Шарлот побърза да каже:
— Това е Рашид, слугата на Халиф. Той е верен на султана.
След като стисна рамото й — обикновен жест, говорещ много — Патрик се усмихна.
— Да, добре познавам Рашид. Къде е Халиф? — Усмивката му изчезна. — Жив е, нали?
Рашид погледна измъчено, но кимна.
— Според онези, които му приготвят храната, султанът е жив. Това обаче може да не е благословия, защото Ахмед има намерение да кастрира брат си. Може вече да го е направил.
Патрик за миг затвори очи, а Шарлот наблюдаваше с интерес как нова сила го изпълваше така явно и мистично, както звездната светлина снежнобелия пясък на пустинята.
— Ела — каза Рашид. — Затворен е в най-старата част на двореца. Ще ви заведа.
Патрик кимна и извади носна кърпа от джоба си. Преди Шарлот да разбере или да може да реагира, той я хвана здраво и запуши устата й. След това дръпна един дълъг декоративен златист шнур от един гоблен на стената и бързо върза ръцете и краката й.
— Извинявам се за унижението, богиньо — каза й, докато я носеше по коридора — но това беше единственото нещо, което успях да измисля, за да не ме последваш в битката и те убият.
Шарлот се бореше, въпреки че беше безнадеждно, мислеше че ще се пръсне от раздразнение и ярост.
Рашид спря, отвори една украсена врата, усмихна се и посочи с ръка.
— Ще бъде в безопасност в този килер.
Патрик внимателно положи Шарлот вътре, потупа я по ръката, затвори вратата и я остави в непрогледната тъмнина.
В началото Шарлот бе толкова раздразнена, че не можеше да мисли, само можеше да се върти и усуква. След няколко минути осъзна безсилието на положението си. Стоеше неподвижна. Сълзи на яд се отрониха от очите й, търкулнаха се надолу до кърпата на устата й.
Общо взето разбираше, че Патрик само се бе опитал да я защити, но бе накърнил гордостта й, което нямаше лесно да му прости. Шарлот в крайна сметка бе издънка на многобройни поколения на фамилията Куейд, бе възпитана да бъде участник, а не наблюдател.
Колкото и да обичаше Патрик, щеше да си отмъсти — ако и двамата оживееха след тази нощ.
Патрик и хората му се бяха придвижили съвсем малко, когато бяха забелязани и бе вдигната тревога. Адреналинът забушува в кръвта му — нищо че бяха забелязани, нали бяха вече в двореца. Ако не беше заради Шарлот, любимата му слабост, щеше да изпита удоволствие от предстоящата битка.
Хвърли пистолет на Рашид, образуваха голям кръг, опирайки гърбовете си един о друг. Хората на Ахмед се изсипаха в откритата стая размахвайки саби и ножове.
Битката беше жестока, а на моменти изглеждаше, че численото превъзходство беше безнадеждно, но кръгът се държеше здраво. Накрая яростните атаки намаляха.
Патрик нямаше представа колко време бе изминало, но зората огряваше двореца с пурпурна светлина, когато Рашид го поведе надолу към осветената с факли галерия, водеща към килиите. Плъховете пробягваха на пресекулки пред тежката дървена врата, до която спря Рашид. Стража нямаше.
— Тук — направи тъжен жест Рашид.
Стоманен катинар бе сложен на вратата.
Патрик грабна пистолета си, внимателно се прицели, стреля и разцепи метала. Въпреки че се страхуваше от това, което би заварил когато прекрачи прага, не се поколеба.
Стаята бе малка, въздухът тежък и зловонен.
— Халиф?
Чу се стон в тъмнината. Рашид запали клечка кибрит, но светлината бе недостатъчна, трептяща, губеща се в мрака.
Патрик напрегна очи, откри приятеля си вързан за китките към ръждясали халки, забити в стената. Халиф беше бит и оставен да гладува, а може би и изтезаван. Усмивката му блесна докато Патрик го развързваше.
— Винаги си се появявал на време, приятелю — каза Халиф, а Патрик го хвана през кръста придържайки го.
— Не съвсем, ако съдим по вида ти — измърмори Патрик. Рашид вече бе намерил и запалил лампата и той видя, че състоянието на приятеля му бе наистина много тежко. Смесица от отчаяние и ярост надигна злъч в гърлото му. — Кочран ще се погрижи за раните ти, а през това време аз ще се разправя с брат ти.
Халиф издаде звук, който можеше да бъде взет или за изхлипване, или за смях. — На теб дължа живота си, да не говорим за мъжествеността си — с мъка говореше на Патрик, докато излизаха след Рашид от вонящата килия. — Все пак, трябва да те помоля да оставиш отмъщението на мен. Греховете на Ахмед надхвърлят стореното на мен, приятелю — той уби майка ми, Султана Валиде.
— Исусе! — Дали това бе молитва или зов, Патрик не би могъл да каже. Трябваше да събере сили, за да зададе следващия въпрос. — Какво стана с децата ти. В безопасност ли са?
Халиф се препъна, дишаше на пресекулки, тежко. — Майка ми ги скри — разбраха, че плаче. — Затова Ахмед я уби, защото не искаше да му каже къде ги е скрила. Жените ми може да са знаели, а може да са били по-слаби от Султана Валиде.
На Патрик му идваше да се разплаче, толкова силна бе болката, която чувстваше към приятеля си, но Халиф имаше нужда от силата му.
— Къде да го намеря? — попита той.
Халиф се прегъна, изпаднал в безсъзнание и Рашид се притече на помощ. Двамата го придържаха.
— Ахмед ще бъде в покоите на султана — изрече Рашид, гласът му бе дрезгав от мъка. — Всяка вечер спи с по една от жените на брат си.
Ахмед наистина беше в покоите на брат си и една жена лежеше на дивана. Той седна, премигвайки в учудване и с ужас, когато видя Рашид и Патрик да носят брат му в стаята.
Докато евнухът наместваше внимателно безжизнения султан на друг диван, Патрик извади ножа си, окървавен от битката в стаята близо до харема и се приближи до голямото легло.
— Махай се — изкрещя той на жената, която веднага изскочи изпод завивките. С ъгъла на окото си Патрик я видя да грабва робите си от земята, омота ги около голото си тяло и избяга.
Ахмед бе успял някак да възвърне самоувереността си, гневно, с предизвикателство гледаше Патрик.
— Това не те засяга. Нямаш право да се месиш.
