повдигна.
— Разпозна ли го? — обърна се и прикова Шарлот с поглед, бърз, обуздаващ, ясно показващ й какво иска — да не му се пречка и да запази мнението си за себе си.
— Не бих се осмелил да предположа, капитане — освен че не ми се нрави видът му, или усещането в стомаха ми.
Патрик мина покрай първия помощник и изчезна, а Шарлот изгаряше от любопитство относно въпросния кораб, но остана на мястото си. Нямаше да е уместно да предизвиква съпруга си в този критичен момент, можеше да реши да й отнеме свободата.
Кочран докосна челото си за предан поздрав и последва Патрик.
След известно време на истинско вълнение — само защото се бе съобразила с категоричните заповеди на съпруга си, това не означаваше, че трябва да бездейства — Шарлот реши, че най-доброто поведение бе да бъде полезна с нещо. Отиде в покоите на Халиф.
Рашид беше там, държеше султана под око, нащрек и угрижен.
— Нещо обезпокояващо ли има? — попита евнухът, чул раздвижването по коридорите. Кафявите му пръсти бяха обхванали перлената дръжка на един нож, а от стойката му се виждаше, че ще се бори до смърт, ако се наложеше, за да защити господаря си.
Шарлот се удиви на такава лоялност. Това беше странна черта за роб, особено за такъв, който е бил кастриран от поробителите си. Той срещна погледа й.
— Странен кораб навлиза в пристанището, Кочран е обезпокоен.
Рашид остави настрана ножа, но все още изглеждаше разтревожен, взе мократа кърпа от главата на господаря си, напои я в съда до леглото, изстиска я, след това отново я постави върху челото на Халиф.
— Пирати или приятели на Ахмед, решили да почетат новия глава — отбеляза той.
Халиф изпъшка в съня си, измърмори нещо неразбираемо.
— Пирати? — след като преглътна запита Шарлот, Вече бе имала драматична среща с една банда морски бандити и нямаше никакво желание преживяването да се повтори. — Сигурно не биха се осмелили да нападнат двореца?
— Трябва да отида и видя какво става — прекъсна я Рашид. Отново взе ножа, притисна дръжката в ръката на Шарлот. — Моля те остани тук при султана. Ако някой се приближи убий го.
Шарлот замръзна при студената директност на заповедта.
— Сигурно не си напълно сериозен. А ако Алев го посети, или някоя от другите жени?
Черните очи на Рашид бяха твърди като черен кехлибар.
— Има предатели и шпиони из целия дворец. Харемът няма имунитет за предателство. Никой друг, освен аз самия, капитанът или Кочран може да пристъпи тази стая.
— А Патрик мисли, че мястото е безопасно за бременна жена — измърмори Шарлот, след като евнухът бе излязъл и бе останала сама със спящия Халиф.
Султанът отново изпъшка, размърда се, а Шарлот придърпа възглавница, за да седне до него.
— Няма нищо — каза тя, като че ли успокояваше някой от малките си братчета след кошмар. — Отпусни се. В пълна безопасност си. — Провери ножа, след това го остави настрана потрепервайки.
Халиф отвори очи и я погледна озадачен, после се усмихна.
— Рашид, колко си се променил — подразни я той.
Шарлот си даде вид, че нищо не се е случило, тъй като не искаше султана да се досети, че двореца му може да се озове в засада и докосна откритата му ръка. Опита се да се засмее на шегата му.
— Как се чувстваш?
Султанът въздъхна.
— Като че ли съм лежал в пустинята без дрехи три дни. Би ли ми дала вода?
Наля малко вода от кристална гарафа и я поднесе към изсъхналите му устни. В кафявите му очи се четеше объркване, което я учуди.
— Искаш ли да ядеш нещо? Мога да наредя да донесат плодове и сирене.
Халиф поклати отрицателно глава и се сгромоляса върху ярките раирани възглавници от коприна.
— Не — каза мрачно. Не съм гладен. — Пресегна се и я хвана за ръката.
Минали бяха вече две седмици и пръстите му не бяха бинтовани, но по тях имаше грозни струпеи, нови нокти започваха да никнат.
— Моля те — изстена той. — Не искам да съм сам.
Шарлот се усмихна и поклати глава, за да го увери, че ще остане, като се надяваше да не се озове накрая в компанията на мародерстващи пирати.
Но това беше глупаво, помисли си тя. Дори ако мистериозният кораб возеше глутница разбойници, Патрик и хората му щяха да ги отблъснат. Вероятно.
— Няма да те оставя — каза мило и си спомни как мащехата й, която бе медицинска сестра, успокояваше болните и ранените просто като им говореше благи слова и оставаше до тях в най-трудните моменти. Точно тогава Шарлот почувства отсъствието на Лидия с особена острота.
— Говори ми — помоли я Халиф като болно дете. — Разкажи ми за мястото, в което живееш.
Шарлот премигна, за да пропъди неочаквано появилите се сълзи, изчака докато преглътне внезапната бучка, заседнала в гърлото й, и отговори.
— Израснах в малък град на име Куейд Харбър.
— Куейд Харбър — повтори Халиф, държеше ръката й, и отрони дълга немощна въздишка.
Шарлот подсмръкна, пое дълбоко дъх и възвърна самообладанието си. Когато се върне в Уошингтън Теритъри, ще събере братята си и младите си братовчеди и ще им разкаже за султанския дворец и за кораба на Патрик и какво значи да се справяш с пирати. Междувременно трябва просто да е изключително смела.
— Такова красиво място е — каза замечтано. Има дървета — толкова нагъсто, че човек се чуди как катеричка може да мине между тях. Има вечнозелени — предимно ела, кедър и бор — при определена светлина имат мастилен вид. А водата! Така синя е, както само Пъджит Саунд може да е.
— Има ли планини? — гласът на Халиф бе прегракнал. Шарлот докосна челото му със свободната си ръка, жест, който бе научила от Лидия. Намръщи се, защото кожата му беше гореща под пръстите й.
— Да. Олимпикс могат да се видят на полуострова. Покрити са със сняг през зимата, а дори и през лятото имат бели калпаци. Понякога склоновете изглеждат пурпурни. — Спря за малко, когато чу слабо хриптене при дишането на Халиф. — Когато погледнеш към вътрешността — ако е ясен денят — можеш да видиш планината, която индианците наричат Тахома.
— Бих искал да срещна индианец — измърмори Халиф, след това се унесе, както изглеждаше, в лек и неспокоен сън.
Шарлот продължи да държи ръката му още дълго време, като предусещаше опасност, нямаща нищо общо с пиратите. Когато се обърна, се стресна при вида на Патрик, застанал на вратата наблюдавайки я. Изражението му, издаваше безпокойство.
Постави внимателно ръката на Халиф на леглото, преди да стане, прекоси голямата стая и запита мило съпруга си.
— Ще бъдем завладени от пирати ли?
Патрик продължи да се взира мрачно, като че ли тя говореше на език, който той не разбираше.
— Патрик? — най-накрая изрече тя. Ако скоро щяха да й прережат гърлото или да я отвлекат в друг харем, тя искаше да знае.
— Не, искам да кажа, че не съм сигурен. Изпращат лодка с двама души на борда. Аз и Кочран ще ги чакаме на брега. — Погледът на Патрик се отмести към спящия му приятел, след това се върна на лицето на Шарлот. — Как е Халиф?
Шарлот скръсти ръце и срещна погледа на Патрик, озадачена от държанието му.
— Не е добре. — Отговори откровено. В треска е, не ми харесва и дишането му.
Патрик безшумно се придвижи към леглото на Халиф, протегна и сложи ръка на челото му.
— По дяволите — изнегодува капитана. — Мислиш ли, че има някаква инфекция на кръвта или нещо такова?
Отиде към съда с вода и го повдигна от мраморния плот на масата. Течността бе топла вече и би
