приглади косите и полите си, и влезе в къщата. Пристъпи в стаята на Патрик и го намери седнал на висок стол в средата. Беше облечен в светлобежови бричове, гол до кръста, а Джакоба го подстригваше с ножица.
Шарлот обичаше буйната коса на Патрик и изпусна вик на тревожно възражение.
Патрик я прикова с притъпен поглед.
— Мисля, че ти казах да се махнеш оттук.
На Шарлот не й бяха чужди конфликта и конфронтацията, тъй като произхождаше от голямо и енергично семейство. Също като тях и тя отстояваше, позицията си.
— Всеки друг на този остров може да подскача, когато щракнеш с пръсти, капитане — каза тя студено — но аз не се страхувам от теб.
Той присви очи и се наведе напред, докато Джакоба продължаваше да клъцва и подстригва косата му.
— Какво искаш?
Шарлот грациозно се наведе, взе една черна къдрица от пода, пъхна я в джоба си и отговори остро.
— Искам да се държиш към мен поне с малко вежливост, ако нямаш нищо против. В края на краищата, аз съм ти нещо като съпруга и нося дете от теб, ако случайно си забравил.
За миг погледът на Патрик се спря върху все още плоския корем на Шарлот, след това вдигна деспотично ръка, и Джакоба напусна стаята.
— Мръдна ли детето? — запита Патрик, когато останаха сами в стаята.
В този момент Шарлот осъзна наличието на едно ново усещане. Патрик се страхуваше за детето, както и самата тя, а изглеждаше, че поне част от поведението му се дължеше на тази необходимост да се дистанцира.
— Доста рано е за това — каза нежно тя. Къдрицата от косата му бе скрита в джоба й, усещаше я като коприна между пръстите си. — Бебето е все още доста малко.
Той се намръщи и обърна главата си. Шарлот мълчаливо зачака, докато той осмисли информацията. Накрая отново я погледна.
— Съжалявам, Шарлот.
— Защо? — извинението я ужаси.
— Как можеш да питаш? — отвърна Патрик раздразнен. — Премина през ада заради мен.
Шарлот кимна към прозореца, където прелестта на морето, небето и пясъка бяха сякаш поставени в рамка.
— На мен ми се струва, че бе рай — каза тя.
Патрик въздъхна. Косата му бе загладена отстрани на главата, а Шарлот жадуваше да пъхне пръсти в буйните му къдрици.
— Не ти е мястото тук, както не ти беше мястото в харема на Халиф или на борда на „Чародейка“.
— Прекрасно — съгласи се Шарлот. Гласът й беше равен и спокоен, което бе странно, тъй като й идваше да заплаче и вилнее от раздразнение и страх. — Къде точно ми е мястото?
Той затвори очи за момент, а един малък мускул около челюстта му се стегна, след това отпусна.
— Корабите редовно хвърлят котва тук — каза задъхано той след дълга пауза. — Би било най-добре да си отидеш у дома при твоето семейство.
Шарлот усети земетресение, макар да знаеше, че подът е неподвижен под краката й. Стисна ръцете си една в друга в един почти неуловим зов за равновесие.
— А какво ще стане с детето ни? — запита тя със забележително самообладание. — Не искаш ли дори да видиш собственото си бебе, Патрик?
При тези думи Патрик скочи от стола, след което от внезапна слабост се сниши отново. Всичкият цвят сякаш се оттегли от лицето му, широкият му гръден кош видимо се движеше едновременно с ускореното му дишане.
— Ако детето е момче — каза след няколко минути, а погледът му приковал Шарлот бе суров — ще дойда и ще го взема, когато стане на шестнадесет години. Ще се научи да управлява тази плантация и да бъде капитан на кораб.
Шарлот на свой ред пребледня. Вулканична ярост напираше в нея, гласът й прозвуча като съскане, като пара, отприщена от процеп в земята.
— Ще те видя по-скоро в ада, но не и да ти предам моя син, за да го съсипеш, Патрик Тревърън! А как се осмеляваш да изказваш предпочитание за момче пред момиче?
— По дяволите, Шарлот — процеди през зъби Патрик. — Нямам такова предпочитание, но на момичето мястото му е при майката, това е всичко.
Шарлот скръсти ръце и се приготви за битка. По-късно щеше да си поплаче, защото Патрик очевидно не желаеше нея, а само наследника, който би му дала. Но за момента обаче бе решила да се държи с достойнство.
— А момчето трябва да е с баща си?
— Точно така. — Патрик стисна зъби.
— Не мога да си представя да предам детето си, момче или момиче — каза тя. — А ако се тревожиш, че синът ти може да е лишен от мъжко присъствие, ще е напразно. Баща ми и чичо ми Девън са вещи във възпитанието на момчета.
Патрик отново се вдигна на крака, този път по-внимателно.
— Аз и никой друг ще отгледам сина си — натърти той.
— Ако заблудата е успокоение за теб — отвърна Шарлот упорито — продължавай да си вярваш. — При тези думи тя се обърна, готова да напусне стаята.
— Шарлот — извика Патрик, гласът му бе изпълнен с предупреждение.
Тя не спря докато не стигна до вратата. Там се обърна и го погледна. Почувства болезнено присвиване в сърцето, макар и да искаше да го види съкрушен.
— Какво? — тя нарочно изви гласа си.
— Не излизай, когато ти говоря.
Шарлот се разсмя, като се надяваше Патрик да не забележи напрежението втъкано в звука.
— Не съм ти слуга, г-н Тревърън, нито пък домашно животно. Ако намирам това, което казваш, че е неправилно или обидно, ще изляза без колебание.
При тези думи Патрик гневно, заплашително я погледна, изломоти една ругатня и удари с юмрук по стола.
— Любезно те моля да се успокоиш, Патрик — сгълча го Шарлот, говореше тихо и нагло, въпреки че вътрешно трепереше. — Нямаш никакво право да изливаш черното си настроение върху мен.
Той я погледна гневно и тя напусна стаята, тихо затваряйки вратата след себе си.
Когато остана сам, Патрик изруга грубо. Той се опитваше да направи най-доброто за Шарлот и нероденото им дете, а тя се отнасяше с него като към негодник. По дяволите, та не можеше ли тя да разбере след всичко, което се бе случило, че е опасно нещо да бъдеш обичана от Патрик Тревърън?
От момента, в който Шарлот бе стоварена в краката му като чувал с картофи, премеждията й само се бяха увеличили. Едва не умря в пустинята, опитвайки се да избяга от добронамерения Халиф, преживя атаката на пиратите на борда на „Чародейка“. След това бе имала ново приключение в двореца, когато Ахмед, освободен от затвора от приятелите си едва не я бе изнасилил и убил. Ако всички тези драматични преживявания не стигаха, то не след дълго Шарлот бе станала пасажер на един кораб на смъртта.
Наистина самата тя не заболя, но това не означаваше, че крехкият живот в нея не бе засегнат…
Понякога смъртта идва преди раждането, отколкото доста време след това, а Патрик не можеше да понесе мисълта, че синът или дъщеря му биха имали такава съдба.
Стана и бавно се отправи тромаво към френските врати водещи към терасата, тъй като все още бе дяволски слаб от треската. Джакоба се бе върнала с метла и лопата и се засуети, докато измете косите от пода, но тя беше твърде вярна дългогодишна прислужница, за да му досажда.
Патрик застана стабилно до дебелия каменен парапет и се вгледа в мястото, където „Чародейка“ бе потънала с всичката пламтяща слава на древен, военен кораб. Той си я представи на пясъчното дъно в
