Кочран и не искаше да се преборва с него словесно или по друг начин.
— Какво мислиш по въпроса с този Роулинг, изхвърлен на брега?
— Бих казал това означава беда — с готовност отговори Кочран и направи весел намек. — Тя не идва от Роулинг, разбира се — той изглежда доста порядъчен. Имам предвид Радим, или някой гаден мръсник като него, който е там някъде и чака да нападне острова като внезапна буря. Бог да ни пази всичките, ако са научили, че „Чародейка“ е на дъното на залива. Освен това има симптоми за надигаща се силна буря в морето.
Болка прониза Патрик при споменаването на кораба му. Той жалееше по него, както би жалил за жена или дете, или любим приятел. Но в момента трябваше да мисли за практични дела. Шестте оръдия, спасени от „Чародейка“, трябваше да бъдат поставени на високо зад къщата, обърнати към залива. Доверениците му и моряците, възстановяващи се от треската, трябва да се съберат в централната къща. Ще бъде нужен обилен запас от вода и храна в случай на обсада, било то от природата или от пиратите.
Или и двете.
— По дяволите — измърмори Патрик, но примесено с неоспоримия ужас беше и вълнението по неизвестното. Дори самата перспектива за нещо трудно, но различно, го правеше по-силен.
През следващите дни и последните следи от болестта на Патрик изчезнаха, защото нямаше време да се излежава на верандата или в болничното легло. Още отломки от корабокрушението бяха изхвърлени на брега, но сред тях нямаше пасажери, живи или мъртви. Патрик усещаше приближаващата се опасност, в противовес на спокойните води на морето и мекотата на нежното синьо небе.
Надигащ се вятър раздвижи върховете на палмите, и Шарлот трябваше да се откаже от идеята си за правене на скици поне през този ден. Листите на скицника й се развяваха и тя не можеше да се концентрира, а освен това имаше и други неотложни мисли в главата си.
Тайнственият трагичен Гидиън Роулинг беше една от тях. Макар да не усещаше каквото и да е привличане към него подобно на това, което Патрик извикваше у нея, дори само с поглед или повдигане на вежда, Шарлот смяташе, че е все пак романтичен и приятен. Той спеше през по-голямата част от времето и късаше сърцето на Шарлот с виковете си по Сузана, а притежаваше красотата на слаб, изпит, гладуващ поет. Той беше християнски мисионер, в случая той и съпругата му възнамерявали да посветят остатъка от живота си на делото за спасяване на аборигените от вечни мъки. Това Шарлот смяташе, че е прекрасно начинание, макар и амбициозно.
А ето и Патрик, който винаги беше в мислите й в една или друга степен. Шарлот се надяваше, че капитанът я обича. Той не се опитваше да скрие чувствата си през топлата, ароматна тъмнина на тропическите нощи, когато въздишайки зовеше името й, и се кълнеше във вси светии, че душата му й принадлежи, но все пак Патрик упорито създаваше трудности през деня. Чумереше се на Шарлот, щом се срещнеха, което рядко се случваше, защото си бе изработил странната способност да я избягва. Когато наистина разговаряха, нещо още по-рядко, той съвсем недвусмислено изтъкваше, че все още възнамерява да я изпрати с бебето в Куейд Харбър.
На всичко отгоре хората на Патрик се бяха пренесли в централната къща заедно с моряците, които все още бяха болни и трябваше да са изолирани. Оръдия бяха поставени по хълмовете, моряците заедно с местните жители бяха заети със залостването на прозорците на къщата.
В крайна сметка имаше много неща за оправяне, много дори за пъргавия ум на Шарлот.
Тя бродеше из къщата, която сега изглеждаше сенчеста и някак потискаща с покритите прозорци и реши да надникне при г-н Роулинг. На него, за разлика от Патрик, винаги можеше да разчита като събеседник в светски разговор, въпреки че все още, разбира се, беше меланхоличен.
Беше седнал в салона на долния етаж, където Стела, една от поверениците на Патрик свиреше на фортепианото екзотична, странна, тъжна музика. Шарлот щеше да се оттегли, виждайки че приятелят й не е сам, но той тъжно се усмихна, като я видя и й кимна.
Тя се приближи, без да обръща внимание на изгарящия поглед, хвърлен й от красивата тъмнокоса Стела, наведе се над леглото и каза нежно:
— Здравей.
Той докосна косата й, жест, който, направен от всеки друг мъж на земята, сигурно би предизвикал гнева на Патрик.
— Шарлот — каза той с глас, пресипнал и любящ. Погледът му се спря върху босите й пръсти, които едва се подаваха изпод полите й. Той се усмихна дяволито. — Къде са обувките ти?
— Не съм сигурна — призна тя — не съм сигурна, къде точно ги оставих.
Г-н Роулинг се засмя, но някак странно и болезнено.
Стела приключи музикалния си рецитал с финален силен акорд, надигна се от стола на пианото като гейзер, бликнал от земята и бързо излезе.
Шарлот премигна.
— Съжалявам, ако съм прекъснала нещо — каза тя.
Приятелят й въздъхна.
— Мисля, че младата дама бе решила да ме ухажва — довери й се той. Тъжна забава блестеше в очите му. — Предполагам няма много подходящи мъже за женитба на този остров.
Шарлот погледна настрани, защото думите му извикаха образа на Патрик, нахлул в съзнанието й като някакво прекрасно същество изникнало от морето.
— Не е ли твърде скоро, имам предвид, да се интересуваш от друга жена?
Той повдигна рамене.
— Да се интересуваш от една жена е съвсем различно от това да я обичаш — каза той с мрачни нотки в гласа. — Ще пазя скъп спомена за Сузана до деня, в който се съберем на небето, но големият недостатък на характера ми е, че не мога да понасям самотата. Не се съмнявам, че ще се оженя при първа възможност, а Стела е явно една от кандидатките.
Тя стана и зае мястото на Стела на стола до пианото, безцелно се завъртя ту на едната, ту на другата страна, точно както бе правила като дете у дома, в салона на баща си.
— Мъжете са непостоянни същества — отбеляза със злост тя.
— А какво ти подсказва това заключение, ако мога да попитам? Въпросът бе зададен тихо, с приятен тон.
Шарлот опита да се усмихне, не успя и се отказа от усилието.
— Едва ли една жена може да се утеши като знае, че мъжът, когото обича, така лесно би я заместил с друга.
— Мисля, че сега говорим за капитана.
Тя сведе очи за момент, но почувства топлина по бузите си и съзнаваше, че г-н Роулинг бе забелязал притеснението й.
— Да — призна тя — мога да бъда разкъсана на парчета от свирепите маймуни и разпръсната по целия остров на кървави частици, а Патрик сигурно ще каже, „Бедното момиче, колко жалко“, и ще започне да търси някоя друга да заеме мястото ми.
— Мисля, че подценяваш мястото, което заемаш в сърцето на г-н Тревърън.
— Тогава грешите, г-н Роулинг.
— Гидиън — поправи я той.
Шарлот почувства сълзи да парят очите й, и го отдаде на бременността и промените, настъпили в тялото и духа й.
— Гидиън — повтори тя, свиквайки с името. Накрая след няколко секунди неловка тишина тя се насили да го погледне отново. Имаше нещо в него, някаква деликатност в характера му, която приканваше към откровение. — В ужасно положение съм — каза тя, докато бършеше очите си с опакото на ръцете си и подсмръкна. — Бях женена за капитан Тревърън, сега не съм, а чакам бебе.
Гидиън подаде ръка на Шарлот, тя придърпа стола на пианото, плъзгайки го по зелените кристални лагери и хвана пръстите му.
— Продължавай — каза той.
Тя му разказа цялата история, започна от първата среща с Патрик преди много време в далечния Сиатъл. Бе обикнала г-н Тревърън от най-първата им среща, високо в такелажа на „Чародейка“, призна тя. В
