да се приеме за приключило и на другия ден, по липса на други оферти, Стела пое гаража.
Надвечер Росица мина да я види на новото работно място. Завари я да изписва на картончета марките на хладилните шкафове и да ги лепи с тиксо по вратите: „Сен Мориц–250 л“, „Бош–180 л“, „АЕГ — хоризонтален, 220 л“. Около входа на гаража вече бе накачила първите реклами, изписани с цветни флумастери: „Ново! Изгодно! Необходимост за всеки дом!“
— Станало е неузнаваемо! — ахкаше Роси, докато си разменяха целувки. Стела се чудеше къде да сложи гостенката, нямаше столове.
— Не смея да те сложа на капака на фризера. Каквато си темпераментна, ще разтопиш емайла с дъто си!
— Аз? Темпераментна? — Роси възразяваше от благоприличие. — Капнала съм от тичане. Като товарен кон.
Тя извади пакет „Виктори“, запалиха; Стела ходеше между шкафовете, отваряше врати и чекмеджета, превърташе регулаторите на устройствата за замразяване, изтъкваше предимствата на една марка пред неудобствата на друга.
— Ти си била печен търговец! — похвали я Роси. — Не съм сбъркала в избора си, не съм! Виках на Джими: „Само нашата кукличка, каквато е разтропана, може да свърши тази работа!“ Той се дърпаше отначало, мислеше, че няма да се навиеш.
— Значи ти си ме предложила?
— Че кой?!
Но Росица побърза да отклони темата, като се загледа в поличката на Стела от телешка напа.
— Как добре ти стои! Ще взема да опитам и аз нещо такова, много се носят напоследък.
И тя не се сдържа, посегна и поглади меката кожена материя.
След пролетните дъждове Дамян Диамандиев продължи строителството във фермата. Този път късметът му с майсторите проработи: попадна на няколко момчета българомохамедани, които идваха от смолянските села, подгонени от безработицата, работеха съвестно и не вземаха скъпо. За две седмици иззидаха боксовете, построиха хамбар за царевица и помещение за фуражомелка, направиха и халето за птици, отделено от свинарника с плътна ограда с бяла мозайка, устойчива на птичите клюнове. Злощастната случка с прасетата не го отчая, докара от люпилнята в Славяново триста пилета, излюпени преди месец, а за гледачки взе две жени от Градуил, работили на младини в пилчарниците на текезесето. В края на април строителите изляха плочата на свинарника и си заминаха за две седмици в родния край, да помогнат на жените си в засаждането на тютюна. През това време Дами записваше на касетофон спомените на баща си и сетне ги преписваше на машина. Беше намислил да издава библиотека „Мемоари“ и като начало щеше да бъде томчето на учителя Петър Диамандиев, родил се, учил и изживял живота си в Градуил…
Петър Диамандиев се събуди тоя ден от следобедната дрямка и излезе пред къщи. Грееше майско слънце и топлината му се усещаше; миришеше на мокра пръст и на дим от пчеларско духало: в огряната половина на двора, където бе пчелинът, Дами бе отворил един кошер и опушваше между питите срещу акар. Не е забравил, помисли си Петър с приятното чувство на баща, доволен от някоя постъпка на сина си. Бяха говорили тия дни за акарите, нанесли големи поразии на пчеларството в тукашните краища; досегашните химически препарати вече не им действаха, оставаше единственото средство засега — механическото унищожаване чрез изрязване на късове от пилото, където се криеха. Това пък принуждаваше пчеларя два- три пъти седмично да надниква в кошерите. Добре, че заниманията с пчелите допадаха на Дами. От две-три години той бе поел пчелина, бързо размножи семействата и миналата година изкара добри пари от продажбата на меда — парите, с които строеше фермата и смяташе да издава мемоарна литература.
Филизите на лозята бяха още млади, хвърляха рехава сянка, точно каквато обичаше Петър — умереността във всичко бе най-добрият режим за болното му сърце. Той се настани на стола си до градинската маса с мраморен плот, където го очакваше и чашата му за следобеден чай. Изминали бяха три години от смъртта на Русана, стопанката на дома, но двамата мъже се стараеха да запазят реда, съществувал при нея. Успяваха да се справят и с неизбежните къщни занимания — готвене, пране, чистене. Понякога идваше от града Росица, гладеше покривки, кърпи, пердета; Петър свързваше присъствието й с мириса на ютия, на проветрено, леко за дишане, на някаква приласкаваща топлина, която излъчваше младото женско тяло. Чувстваше се липсата на още една снаха, но той разбираше, че не бе толкова лесно сбъдването на желанието му в сегашните времена. Градуил бе селище от старци, коя млада жена, учила, живяла, свикнала на градския живот, щеше да се съгласи да отиде на село? И той избягваше да говори с Дами по тази тема. Доволен бе, че Дами беше при него, отказа се от научна кариера; всичко щеше да се срути отведнъж, ако го нямаше. Съзнаваше, че разсъждава егоистично, но можеше ли да се справи сам, щом лекарите му забраняваха да похване брадва или мотика, да носи пръскачката на гръб, да отхлупва кошерите — някой трябваше да върши тия неща в малкото му стопанство. Късмет бе, че Дами имаше влечение към земята още от малък, че вършеше всичко не по принуда, а от вътрешни подбуди. Още като завърши гимназия, искаше да следва агрономство, тогава семейството не го подкрепи, Джими направо му се подиграваше: „Мечки, вълци, агрономи…“ Те си имаха една семейна шега, възникнала още когато момчетата бяха деца. По него време в Градуил бе станала някаква случка с местния агроном: бяха го заловили в царевиците с момиче; селото коментираше случката надълго и широко и не се знаеше как бе достигнала и до детските уши. Към списъка на опасните животни бе прибавено още едно и се получаваше странна подредба в степените на кръвожадност: мечки, вълци, агрономи… Петър Диамандиев още не можеше да си прости, че също бе против избора на Дами. Беше разочарован от агрономите, които се сменяха постоянно в градуилското стопанство. Повечето бяха равнодушни към професията си, прекарваха времето си по канцелариите в правене на планове и отчети, рядко се мяркаха при работещите на полето. Той смяташе, че има нещо сбъркано и в науката им, която допускаше крайности като дълбоката оран, прекомерното торене с химикали и отрови, паленето на стърнищата след жътва… Неясно му се виждаше и бъдещето на кооперативните стопанства. Населението по селата остаряваше, все по-малки ставаха звената и бригадите по блоковете, а нови набори нямаше откъде да дойдат. Лозята оставаха не окопани, царевицата — необрана, тревата по ливадите подивяваше от не косене, опитомената земя, обработвана досега от поколения земеделци, се връщаше към дивото си състояние. Какво щеше да прави един агроном след десет, след двайсет години?, питаше се Петър Диамандиев и не можеше да налучка някакъв отговор. Сега, две десетилетия по-късно, вече виждаше, че опасенията му са имали основания, но и обратът, който бе настъпил, никога не бе се явявал във въображението му. Ремсист още от гимназиална възраст, по-късно член на партията, той бе попивал през целия си живот внушенията само на една идеология: комунизмът е бъдещето на човечеството, връщането към частната собственост се смяташе за нещо като космическа катастрофа, като край на света. „Колко съм бил глупав, наивен и заблуден“, казваше си все по-често, откакто почна да говори пред касетофона на Дами за предишния си живот, да си спомня различни случки и събития, да ги претегля и преценява вече с днешни очи. „Боже!! Боже! А минавах за умен и схватлив, бях учител, трийсет години ръководех като директор прогимназия! На какво научих толкова поколения ученици, какво ще си спомнят един ден за мен, за учителите, за училището; подготвихме ли истински стопани на живота, възпитахме ли мислещи граждани, или и социалистическата педагогика е била част от репресивната идеологическа машина, създадена да подхваща отрано и да моделира крехките човешки души?“ Когато се размислеше, обърнал поглед назад, към изминалото време, той усещаше, че го обхваща отчаяние от пустотата, която се откриваше като безкрайно снежно поле, през което невидимо течение замита следите му. Нищо нямаше, нищо трайно, солидно, стойностно. Беше водил децата да събират сив червей и колорадски бръмбари, да копаят ломски ямки и да изнасят литературно — музикални програми на комбайнерите; бе ги призовавал да повишават знанията си в чест на поредния партиен конгрес, да се борят за мир и против американския империализъм, да обичат виетнамския народ и да мразят света на капитала. Два свята, пишеше още в първолашкия буквар, единият е излишен! Кой е излишен, деца? Техният, другарю учител, светът на богатите, те са лошите, те трябва да изчезнат! Браво, доволен съм от отговора ви, така трябва да отговаря бодрата смяна, закърмена с идеите на хиляди знайни и незнайни герои!… Глупости! Глупости! Половин век празнословие, клишета, затъпяващо дърдорене под път и над път. Толкова ли съм бил глупав, наивен и заблуден?! Усещаше, че немощното му сърце се свива в спазъм от такива размишления, още малко, и няма да издържи, ще спре. „Да спрем, Даме, няма да мога по-нататък, отказвам се. Няма смисъл.“ Дами посягаше към клавиша, чекръчето вътре спираше да се върти, ставаше тихо. „Защо,
