тате?“ — „Болно ми става, като се размисля. Излиза, че съм живял бадева, че на вятъра съм пропилял младини, здраве, вяра някаква. И в нещо.“ — „Има смисъл, тате, не си прав. Да го запишем, както си е бяло, па да оставим читателя да преценява. Това е документ, преживяно е, има друга стойност, не е белетристика.“ — „Кой ще се интересува от приказките на един даскал! Не съм Захари Стоянов. Стефан Цвайг. «Светът от вчера». Чел съм го барем пет пъти.“ — „Това го запомни, става за предговор. Другото е по-важното: как се е получило тъй, че цял век учителското съсловие, най-ученото, най-образованото ядро от народа, тръгва след утопията, става сеяч на семената й, пропагандатор и дори физически участник при нейното управление? И дори след сгромолясването й наркозата й продължава да действа отново — и пак най-осезаемо сред учителите. Това има ли някакво обяснение?“ — „Знам ли, Даме! От глупост може би. «И най-умният си е малко прост». Или от «пуста мода»… Щом има мода при дрехите, при прическите и брадите, що да я няма и при идеите за промяна на обществената действителност! «Пуста мода»!… Като вица за оная булка, дето я питали защо си намерила любовник — да не би мъжът й нещо да не е в ред. Всичко си му е на място, рекла, и мен, и вас ще оправи, ами пуста мода!…“
— Смееш ли се, тате?
Не бе забелязал кога Дами е привършил при кошерите и стоеше пред него под лозницата, с китка нова маточина в ръка.
— Смея ли се?
— Чу ми се, че се изсмя нещо…
— Трябва да съм дремнал под шарената сянка. Уж спах вътре, но пак съм се унесъл… И съм прехвърлял разни врели-некипели.
— Набрах маточина да сварим чай. Нещо за закуска да ти донеса ли?
— Недей, Даме, не съм гладен. А чай може. Маточината е тлъста по туй време, кръвена, усещам я чак тука.
Дами, първородното му момче… Каква самотия го очакваше, ако го нямаше Дами, какво тегло на стари години!… „Сине мой! — пееше му някога, наведен над кошчето му, не устата — сърцето му пееше и плачеше от радост. — Надежда моя скъпа…“ И сега му е още радостно: оправда Дами надеждите му, остана край него, не го изостави, както много пораснали деца изоставиха бащи и майки, хукнали като зверчета по нови пътеки, по чужди вървища… Дами излезе човек, не се полакоми за богатства, опази се от порока. И най- важното, дето рядко се среща между човеците — благородството му надхвърля себичното; туй трябва да се помни, да се напомня… Искаха с Русана, като се роди, него да кръстят Диаманд — да продължат родовата линия. Диамандиеви са се зародили някъде в Долината на розите, правил е свои проучвания като млад учител; разпитвал е, родословно дърво има някъде по книгите му, рисувано тогава… По-късно клонче от Диамандиевия род прехвърлило Балкана, пуснало корен по тия краища; земя са търсили, поминък — какво друго?… Един Диамандиев има описан в „Под игото“ на дядо Вазова: чорбаджи Юрдан — и той ще е от същото коренище… В съвета обаче удариха на камък: не можело име Диаманд, нямало го в поименните им списъци! Бе кой ги измисли тия списъци, защо се бъркате в живота на хората? Бъркаха се. И не отстъпиха. Съгласиха се на името Дамян, напомняло за Диаманд. Дрън-дрън… Година и нещо по-късно, като се роди Джими — за него разрешиха. Ама как? Като се обади лично Найден Стаевски, партийният началник… За Стаевски нямаше списъци, нямаше забрани и закони…
Зелената китка беше на плота, но ароматът й пълнеше ноздрите му. Той взе стрък, разтри го между пръстите си; листата бяха ситно назъбени, плътни и сякаш облени от зелен, лепнещ восък. И каква дива миризма излъчваха, замайваща, привличаща отдалеч! Нищо и никаква тревица, но и тя иска да бъде забелязана, да се открои всред безкрайното зелено царство от треви, цветя и бурен. „Малко цвете съм в полето, кича полския венец“, пееше някога на дечицата, насядали по чиновете в селското училище. Пееше и свиреше на цигулката — половинка от червено смърчово дърво; дечицата подхващаха, класната стая кънтеше, училището тръпнеше цялото с широко отворени прозорци, като живо същество с широко отворени очи от радост, от щастие… Дечицата, дечицата… Обичаше да гледа розовите им бузки, мокрите нослета, в отслабналите му уши още кънтяха чистите гласчета; мислеше си, че на стари години и в неговия двор ще се гонят внучета, ще се люлеят люлки, ще ечи от глъчка, от детски смях и плач. Но не стана. Джими и Росица кукуват сами в гнездото си комай десета година, Дами остана единак, къщата е празна и с пожълтели хартии по черчеветата, а лозата плаче цяла пролет след лозарската ножица с едри, бистри и хладни сълзи…
— Плачеш ли, тате?
Дами сложи кастрона с вряла вода, захарницата, целофанения пакет с бисквити. На пакета тичаха, боричкаха се, смееха се и плачеха от радост и щастие нарисувани дечица.
— Да плача ли?
— Страните ти мокри…
— Лозата капе, Даме, цяла пролет вече… Не зараства лесно порязаното.
Един ден пристигна Джими. Беше седмо число, старецът реши сам да иде до пощата за пенсията. Дълго се бръсна, облече най-новата си риза, изми с веро очилата си. „Ако се забавя подозрително, ще ме търсиш някъде под репея“, пошегува се, преди да тръгне. Миналото лято един съсед „от набора“ бе изчезнал внезапно, търсиха го навсякъде, от града дойде специализиран отряд на гражданската отбрана, където работеше синът му, преровиха с куки дъното на местния вир, но не откриха никакви следи. Няколко дни по- късно стадо юрдечки насочи следотърсачите към репея до пътната врата: друг път юрдечките бързаха да се скрият под широките листа на репеите, щом усетеха опасност, а сега стояха отстрани и само поглеждаха с по едно око към бурена и не смееха да пристъпят нататък; старецът беше там, на две крачки от двора си.
Докато чакаше баща си, Дами извади машината под лозата, но не бе изписал половин страница, когато видя аудито на Джими. Джими бе сам и не бързаше да влезе, оглеждаше къщата, оградата от циментови блокчета с надстройка от армирано стъкло в рамки от винкел, каквито се продаваха през шейсетте години. Петър Диамандиев обичаше красивото и не бе жалил пари за солидна и привличаща окото ограда още навремето.
— Само оградата сега струва четири-пет хиляди марки! — каза Джими, като дойде под лозата и подаде ръка на брат си.
— Ако има кой да ги даде — каза Дами. Разговорът им за стойността на селската къща, прекъсван на няколко пъти, отново се подхващаше.
— Бях забравил оградата — каза Джими. — Ако я включим към къщата и двора, това ще вдигне кредита с някой милион. Което не е за подценяване.
Той бе намерил банка, в която искаше да ипотекират селския имот, за да получи кредит за участие в търга за ЗАР, но това можеше да стане само с подписа на единствения собственик, баща им. И всякога, щом стигнеха дотук, настъпваше най-трудното: как да кажат на стария деликатно неприятната вест, която можеше да го срути. Дами настояваше да не бързат, Джими вече губеше търпение.
— Говорих с юриста, той е приятел с нотариуса, вадим пълномощно за нула време.
— Без неговия подпис?
— Знам, знам как ще реагираш, брадър, жестоко е, неморално и прочие, но аз повече не мога да отлагам! Времето ми е засечено и вече изтича!
— Тайни от такъв сорт не могат да се скрият — каза Дами. — Ще научи, рано или късно, и това ще го убие.
— Как ще научи?! Само двамата с теб ще знаем. Няма начин.
— Представи си един провал на сделката. Казвам условно. Експериментът се проваля, кредиторът идва един ден да си търси парите, обявява къщата за продан… И прочие, и прочие… не ми се мисли по апокалиптичния сценарий!
— Няма такъв сценарий. Не е възможен.
— Един финансов банкрут ще прати всичко на кино.
— Финансов банкрут не е възможен — повтори Джими. — В малка България. Големите сривове стават в империите на капитала, у нас няколко души държат положението и няма да допуснат провал — това съм го усетил, вярвай ми.
— Кои са тия „няколко“? Знаеш ли им имената?
— Имена не знам, мога само да се досещам. Помниш ли, когато стана първият скок на долара? По-
