миналата пролет. Чиста шахматна операция!… Няколко души теглят от банките пет милиарда български пари — едноседмичен кредит! Теглят го, да речем, във вторник. Доларът беше двайсет лева. Моментално се пускат на пазарите в София, Пловдив, Варна, Бургас и изкупуват всичките долари по чейнджовете. До събота доларът става трийсет! И изчезва от пазара. В понеделник почват да го пускат при новата цена. Във вторник връщат петте милиарда в банките и банкерите са спокойни: липсата на милиардите може и да не се е забелязала. Обаче печалбата от акцията е страхотна: най-малко три-четири милиарда!… За една седмица!
— Звучи убедително! — засмя се Дами.
— Не само звучи! Станало е! Обзалагам се, че така е станало.
— У нас?
— У нас, в нашата България. Защото тук е възможно да стане много по-лесно, отколкото в Япония.
— Но това е чудовищно, което разиграваш като модел! Излиза, че държавата е една голяма пирамида — най-голямата, — която в даден момент може да се срути.
— Правилно схващаш: най-голямата пирамида, брадър! И държавните фараони няма да позволят да се провалят публично, да стигнат до съда или бесилото. Затова не трябва да се изтърва сегашният момент на банковите кредити. Трябва да се вземат от воле, без да се мисли за последиците!
— Нали трябва да се връщат някой път — това не го разбирам! — По челото на Дами пробяга сянка, веселостта в погледа му също помръкна: в разсъжденията на брадъра имаше нещо авантюристично, налудничаво, безнравствено. По този път, рано или късно, се стигаше до затвора, до падане в пропастта.
— Големите крадци не ги съдят. Правило номер едно при капитализма втора употреба. За една кокошка ще лежиш в панделата, но за милиард съдебната система блокира. От главния прокурор до ченгето в квартала.
— Така е — кимна Дами. — Банкерът Моллов заяви по телевизията, че отказва да плаща данъци на „тая държава“. Във всяко нормално общество щяха да го арестуват още в студиото. На нашия не му се случи нищо. — Той замълча, забелязал зад армираните стъкла на оградата бавното придвижване на баща си. — Татко се прибира. Пред него — пълен пас!
— Естествено! — каза Джими, извади цигарите си и реши да запали, докато изчакваха стареца да дойде под лозата, но се сети, че той не обичаше пушачите, и прибра пакета и запалката.
Петър Диамандиев вървеше още изправен, но с малки крачки, като носеше за всеки случай и тънка тояжка от жилав дрян. В ръката с тояжката стискаше и прозрачната торбичка с покупки, които бе направил с новата пенсия.
— Не знаех, че имаме гостенин! — засмя се той и подаде малко тържествено пръсти за ръкуване с Джими. — Щях да взема нещо за почерпка, а сега нося само мезето: малко саздърмица — пенсионерска радост.
— За пенсията ли беше? — попита Джими, за да каже нещо.
— Нали сме свети седмочисленици! Братя и сестри от седмото число на месеца. Всеки месец се сбираме на преброяване. Да се видим с наборите, да се поразтъпчем…
— Да се пооплачете…
— Какво да се оплакваме? Че са ни ниски пенсиите? Аз пък им викам на колегите: не сте прави, правителството дава ниски пенсии, за да продължава животът ни. Ще ядем малко и диетично — това е тайната на дълголетието! Социалният министър, ако иска да намали пенсионерите, трябва да дигне пенсиите три пъти… Ама той не може да я разбере тая тънка сметка!…
Момчетата се засмяха на смешките му, но бързо се смълчаха, нещо друго бе ги събрало пред бащината къща, грижа някаква, която гасеше доброто настроение.
— Нещо тревожно да няма, а, Джими? Да не криете нещо?
— Всичко е окей, татко! Минавах по работа в района и се отбих да ви видя.
— Абе, окей… Братя да видиш на едно място, какво може да правят, освен да делят бащино наследство… Е, разделихте ли наследството на Гулденбург?
И присвил очи, за да докара образите им на фокус, без да слага очилата, Петър Диамандиев се засмя с тих, продължителен смях, в който не се долавяше радост, а само печелене на време за размисъл.
От половин час Луко Луков търсеше ловната чанта, сумката, и не можеше да я намери. Не беше сезон за ловуване, но смяташе да сложи вътре малко патрони за заек и глиган — след зимата дивечът огладняваше и слизаше по-близо до селищата под планината. Беше събота, малко след осем, всеки момент Джими можеше да свирне с клаксона и да го понесе към Кенар за днешната учебна стрелба. Никсън, дребният инженер, бе изработил вече няколко пушкала, ръчна направа, трябваше да ги прогонят, както казват военните, преди да ги отнесат на клиентите при Дунав — мост.
Чантата я нямаше в килера, нито в долапа, където държеше никелираната двуцевка, не я откри и в купа дрехи за пране, който бе почнал вече да издава лош дъх, като уста на ловно куче. А помнеше добре, че бе я дал на Павлина да я изпере — кога бе това? — в края на февруари или началото на март, когато ходи за патици в устието на Лом и донесе цяла торба с бърнета.
— Сумката се губи! — каза той, като надникна в спалнята. След рутинния сутрешен секссеанс Павлина отново спеше дълбоко и не го чу. Той реши да не я буди, върна се в коридора и с периферното си зрение съгледа един ремък в кръглия илюминатор на пералната машина. Изръмжа от яд: тази жена не можа да разбере, че от година чешмите на Каунци не работеха, водопроводът бе аварирал и нямаше кой да го поправи, а тя продължаваше да слага в пералнята мръсно пране! Измъкна сумката и я изнесе отвън да се проветри от тежката миризма на засъхналата кръв на бърнетата.
Вода нямаше от чешмите, добре, че кладенецът, копан още от дядо му, не беше затрупан, както направиха много каунчани със старите герани — понякога мързелът и немарливостта помагат.
Ачо навиваше въжето на чекръка и носеше пълната кофа до коритото на прасетата, мързеше го да я прелива в друга. Като го гледаше отдалече, Луко усети, че както не беше на кеф цялата сутрин, малко му трябва да иде и да опердаши циганина.
Въжето се влачеше по земята, докато циганинът връщаше обратно кофата в кладенеца, събираше мръсотия, която сетне отиваше във водата. Той се приближи до него и му се скара за мърлящината.
— Кво толкоз? — не разбираше Ачо.
— За такива като теб не ни щат в Шенген! — каза злобно Луко.
— Па вие сте много стока! — възрази циганинът.
Сигурно щеше да го опердаши, ако не бе се появила колата на Джими.
Чула клаксона, на прага се появи Павлина в широката бархетна риза на ситни незабравки.
— Викаш ли нещо?
— Виках, когато виках! — сопна се той. — Сега мене ме викат и поемам. А ти наблюдавай рома и го дръж изкъсо.
— Притрябвал ми е.
— Вчера заварих коритата сухи! Аз търча по бизнес, може да ме няма и десет дена, стоката трябва да е сита и напоена.
— Караш ли ми се?
— Не се карам, а казвам: циганин ли е, трябва да се държи изкъсо.
— Дръж си го, мен какво ме засяга… — каза Павлина миролюбиво.
Той взе сумката и ловната карабина, счупена на две и скатана в брезентовия калъф, допря бузата й с нос и седна отдясно на Джими. Час по-късно взеха и Ники от вилата в Кенар и като заобиколиха манастира, уловиха един изоставен асфалтов път от времето на оживения дърводобив. Минаваха покрай стари разтоварища на трупи, където изтляваха букови пънове със зелена растителност, поникнала в чворовете; покрай остатъци от телени въжета, гърчещи се като лиани между стволовете на буките; паркираха на някогашно обръщало за камиони с каменна софра, превзета вече от буйното обкръжение на тютюнево зелената горска папрат.
Луко остана при колата, а Джими и Николай прехвърлиха малка рътлина, зад която имаше глух дол, удобен за стрелбище. Закачиха книжните мишени с кабарчета по стволовете и отмериха три позиции — на шест, осем и дванайсет метра. Стреляха с двата модела — „Макаров“ и „Цървена застава“, и двата с
