деветмилиметрови патрони. Останаха доволни и от двата, само спускателният механизъм на заставата се нуждаеше от корекции. „Сърбинът е чопнал оттук-оттам, но не е догледал всичко — каза Ники. — Ембаргото го е спешило да бърза.“
После той извади внезапно металическа химикалка и я показа на Джими, като я подхвърляше леко на дланта си.
— Какво е туй? — вгледа се Джими отблизо, усетил, че в баналната вещ се крие изненада. — Джаджа някаква?
— Експериментален екземпляр! — каза Ники и като насочи химикалката встрани от мишените, произведе неочаквано силен гръм.
— Ай сиктир! — извика Джими от възхищение. — Ти ме разби!
Той знаеше за изобретението на един инженер от Пазарджик — газов пистолет във формата на ключодържател, който бе взел акъла на митничарите на летището в Ню Йорк, но не бе очаквал, че и Ники може да изработи нещо подобно и да не му каже досега. Беше проста хром — никелова тръбичка, побираща осеммилиметров газов патрон с капачка на другия край, която спокойно можеше да се закача на всеки джоб, без да събуди никакво подозрение, че се касае за оръжие. Оръжие, което от три-четири метра можеше да има фатални последици за всеки нападател.
— Страхотен си! — каза Джими и като прехвърли ръка през рамото на инженера, разтърси го невъздържано, буйно. — Колко парчета можеш да избичиш — ще ги коснем на молдованеца по петстотин марки!
Той бе намерил на Дунав — мост канал за износ на огнестрелно оръжие, който се ръководеше от търговец на спиртни напитки от Кишинев.
— Ще се споразумеем — засмя се Ники, доволен от похвалите. — Ако почерпиш нещо марково…
Джими моментално извади плоско тристаграмово стъкло с уиски „Бяло конче“.
— За теб — винаги, приятелю! — И като отвинти капачката, отля в нея за себе си, а бутилката даде на инженера.
В тази минута отвъд рида се чу гърмеж на ловна пушка.
— Шуреят ти стреля по гаргите! Нека се забавлява!
Луко наистина се забавляваше с двуцевката, седнал върху камара папрат, когато забеляза една птица да прелита между дърветата. Но не беше гарга. Заприлича му на фазан, но откъде фазан в планината? Най-вероятно бухал или ястреб, слязъл от скалите по билото. Сложи две гилзи със заешки сачми и стреля, както бе седнал, но птицата не падна, а се отдалечи навътре, като удряше с крила гладките кори на буките. Той се втурна след нея.
Изглежда, бе я засегнала някоя сачма още при първия изстрел, защото не й спореше в летенето. При третия гърмеж вече береше душа в папратта.
Луко се хвърли след нея и я докопа за крилото, измъкна я от гъстата сянка на светлото и видя, че беше див петел, глухар. Позна го по дебелата кожена вежда над окото, моравочервена като курвенски джуки, както бе му казал веднъж един ловджия от ловната дружинка на баща му. Той откъсна главата на глухара и подложи една празна гилза под струйката кръв. Изпи я на екс.
На втората гилза видя Джими да излиза от храстите.
— Кръвчицата му изпих! — извика Луко и му показа обезглавената птица.
Джими потръпна от погнуса.
— Какво е това, дивако?
— Див петел! Кеф! Кеф!
— Гнус ме е да те гледам, съвсем си вампирясал!
— Ще го подаря на Росица. Една сестричка си имам аз, защо да не й го подаря? Печен глухар на фурна — как ти звучи?
Джими се върна при Ники, да съберат мишените и подредят пистолетите в кожения сак. Инженерът бе пресушил бутилката до капка.
— Не видя какво правеше оня дебил — каза Джими. — Лочеше кръвта на един глухар! Направо ми се повдигна!… Да се чудиш откъде ги е научил тия гадости!
— Старият Луков нали е бил ловджия?
— Шеф на ловната дружинка открай време!
— Що се чудиш тогава? Кубадински си е носел кратунка на сафарито в Африка и с нея гребял кръвта на всяка убита антилопа!… Писаха го във вестниците.
— Мммм, отврат! — И Джими плю настрана в горския буренак.
Сигурно мина цял час, откакто Луков влезе в колата на Джими с такъмите за лов; ако бе забравил нещо, да се бе върнал пет пъти досега, но не се върна. Слънцето напичаше и скъсяваше сенките по двора, очакваше се горещ ден — две от прасетата отсега бяха предвидили къде ще е прохладно следобеда, в югозападния ъгъл на кочината, където се оттичаха водите от коритата; там си правеха удобни леговища, гнездиха се като кокошки в полог. Като ги гледаше, на Ачо му стана весело, а по слабините му тръгнаха сладостни тръпки от обилието на плът, бледорозова, окръглена и плуваща в ситост и блаженство.
Той изплакна ръце в кофата на герана, избърса ги в четината на алаброса, която бе порасла вече два пръста след последното стригане нула номер. Влезе при Павлина.
Павлина се гнездеше в своя полог на широката спалня, облегнала гръб на две възглавници, разкрачена в най-удобната поза, която разпределяше равномерно тежестта от набъбналия й корем.
— Положението е разкрачено! — извика Ачо, спомнил си един израз на надзирател от асфалтовата база в Тръмбеш. Влезе и превъртя ключа.
— Какво правиш бе, Ангеле! Не виждаш ли, че гледам! — разсърдено каза Павлина.
— Какво гледаш?
На екрана в ъгъла трептеше бетонена писта на летище и бял самолет се насочваше за кацане.
— „Евроком“ гледам. „Богат и красив“, двайсет и девети епизод. Сега тоя иде с частния си самолет и не знае какво го дебне…
— Бе мани го! — каза Ачо и клъвна с пръст дистанционното. Дънките се сгърчиха на пода, той измъкна голи крака, а бельо не носеше, откакто се запролети; Павлина също го избягваше заради ластика. Той се вмъкна под лекото одеяло от целволе…
Събуди се от къркоренето на собствените си черва, някъде към два. Съобщи, че умира от глад. Павлина изпържи саздърма с яйца и зелени лукови пера и всеки изяде своята половина от тигана, разделен по равно с върха на вилицата. После легнаха отново и се любиха, без да бързат, полегнали на ребро поради препълнените стомаси. И пак заспаха, и пак се събудиха, а на двора бе паднала вечерта, прасетата свиреха гладни на най-тънките си гласни струни: изглежда, техните сигнали бяха ги събудили.
— Ангеле, ставай! Кое време е навън!
Ромът премлясна като сукалче.
— Изчезвай!
— Изчезвам.
— Изчезваш, ама далдисваш наново! Ще ни завари оня вампир, кръвчицата ни ще излочи!
Прасетата вече губеха търпение, ще издънят някъде тарабите, помисли си тя, стана, обу портокаловите си бикини, които в здрача имаха канелен цвят, отиде в кочината и сипа две кофи сухи смески в коритата. Провери в съдовете за вода, лъщеше на дъната им, но до заранта щеше да стигне.
— Ангеле, не се шматкай, излизай!
Никакъв отговор.
Усещаше се подгизнала, лепкава, загреба с пластмасов панер от варела с дъждовна вода и като се съблече чевръсто, обля се до стената на къщата, където растеше дюлево дърво с гъста стена от подънки, добра преграда към лятната баня за външните погледи.
Обличаше се, когато видя фаровете на колата, която се насочваше към тяхната порта. „Мамка му циганска, какво се мотка още, та не излиза!“
Колата спря на пътя с незагасени светлини, тресна се врата, чу се гласът на Луко. „Изчезвай, нещастник, ще стане въргал, мамка ти!“
— Чао! — викаше Луко на пътя, после скрипнаха пантите на пътната порта, дворът потръпна от стъпките
