му.
— Ти ли си, Луко? Идеш ли си?
— Аз съм, Павка, прибирам се…
В тая минута прозорецът на спалнята издрънча, човек се хвърли оттам, с два-три скока взе разстоянието до герана, избрал посоката, която водеше най-пряко до двора на съседа.
— … ах му мамата! — извика Луко и смъкна от рамото си ловната сумка, захвърли всичко и скочи след бягащия, но се върна моментално, сетил се за пушката, измъкна я от калъфа и в движение я сглобяваше и пъхаше в цевта й патрон. Последва изстрел. Беглецът се катереше по дувара към съседния двор, прехвърли го, чу се нов гърмеж и след него викът на Ачо, избиващ на плач:
— Не стреляй, Луков, аз съм!
— Кво прай циганинът в къщи? — извика Луко, като се върна при Павлина.
— Питай го!
— Я виж видеото там ли е?
Но не дочака тя да иде, втурна се сам в спалнята и се увери, че видеото го нямаше на мястото му.
Павлина го откри до дувара — ромът не бе намерил сили да се прехвърли с него оттатък, бе го облегнал, да му служи за стъпало, и бе се прехвърлил, и сега лежеше и охкаше в тъмното — тя се уплаши, че може да умре от загуба на кръв, ако е улучен на лоши места.
— Дай нещо да светнем! — извика, но освен запалката Луко нямаше подръка друг източник на светлина.
— Ранен ли е мангалът? — каза той и като откри едно срутено място на дувара, мина оттатък и домъкна беглеца на ръце. Занесе го пред къщи, под светлината на външната крушка. Раненият стенеше с дива уплаха в погледа, по ризата на гърба му имаше петна от кръв.
— Ти си го убил бе, идиото! — проплака Павлина. — Кръвта му изтича!
— Нищо му няма!
— Ама ще го лежиш! Даваш ли си сметка, че ще го лежиш?
— Кво прай в къщата ми! Видео ще краде!
— Пали ифата!
— Сега ли?
— Ми остави го да умре пред къщи!
Той я погледна, докато размишляваше, каза й да се прибира и да внесе видеото; но съобрази, че не биваше да вдига тежко поради бременността, внесе го сам и го пусна, да провери дали е в изправност. В изправност беше.
Успокоен, излезе да направи маневра в двора и да натовари циганина; не забеляза, че Павлина стоеше в тъмната рамка на прозореца и го изпращаше с поглед, пълен с тревога и състрадание.
Джими бе купил микровълнова фурна за петстотин марки, той си падаше по елитните кухненски джаджи, но Роси си имаше едно наум: бързото печене е менте като всяка бърза работа! Едно е, казваше на компанията, да припърлиш бройлер за петнайсет минути в микрото, друго е да го задушиш в електрическата под алуминиево фолио, поливано от време на време с марината от краве масло, къри и тъмна бира… „Защо бобът в дядовото пръстено гърне добива неповторима сладост? — питаше тя и след малка пауза поднасяше отговора: — Защото къкри половин ден на огнището, затова!… Швейцарците, ония с лъскавите съдове с тежките дъна, са изградили концепцията си точно на къкренето. Никакви специални сплави и суперстомани — само къкрене на бавен огън!“
— Бе ти заслужаваш диплома по реторика! — похвали я Ники, вече пийнал няколко чашки гроздова, докато очакваха печеното.
— Никсън, кротко! — погледна го Стела. Напомнянето за нейната университетска специалност не й бе приятно.
— Е, какво съм казал толкова? — каза той за упрека й, а задето го наричаше с името на бившия американски президент, не възрази — вече бе свикнал. — Казах само, че е убедителна.
— Не в тоя контекст! — поясни Стела. — Реториката, е наука от висшите сфери на духа — Сократ, Платон, — не смъквай възвишеното до дъното на цептера!
— Страхотна си! — възхити й се Джими, издебнал мига, когато Росица бе минала в кухнята и не можеше да го чуе.
Най-сетне домакинята се появи с тавата, където цвъртеше опеченият глухар, подаръкът на Луко Луков. В хола се втурна завихрена вълна от миризма на цвъртящо месо и екзотични подправки, която предизвика спазъм на сетивата и събра погледите върху лакомството — златисто — огнено островче сред парещо море от сос и пресни картофки. Околният свят престана да съществува, за да се завърне подир малко, след тоста на Роси.
— Да е живо и здраво братчето ми, че отдавна бях забравила вкуса на дивия петел!
— Твоето братче е натурален див петел! — каза Джими, но не се разбра това шега ли бе или заяждане.
— Моля?
— Дивак, меко казано!
— Но ядеш от дивеча му… Каква неблагодарност! — каза Роси.
— Едното няма връзка с другото.
Препирнята отиваше към усложняване и Стела трябваше да се намеси.
— Какво става тук? Да няма екшън някакъв?
— Джими приказва, както винаги, без да мисли. Приказвам, защото има за какво! Не съм го измислил, от полицията имам точни данни…
— Данни! Глупости…
— Да убиеш човек не са глупости.
— Не го е убил, а само го е засегнал… — Роси търсеше най-невинните думи за стрелба по човек. — Една-две сачми са го засегнали, ще му мине.
— За две сачми няма да те държат в интензивното. В момента улученият лежи в интензивното; това е истината.
— Но за кого говорите, нищо не се разбира!
Наложи се да пояснят в подробности случката с циганина, станала в двора на Луко Луков.
— Стрелба по крадец… — Версията на сестрата. — Влязъл да му краде видеото и брат ми го засича в момента, опитал се да го залови, после му гръмнал и това е всичко…
— Само че го улучил смъртоносно! И не се знае дали ще оживее.
— Ще оживее! Циганинът има девет души. Като котките.
— Не бъди толкова сигурна. Ако умре, ще го лежи.
— В Америка това се признава за самоотбрана: нападнал те е в къщата ти, имаш право да се отбраняваш; в това отношение американците са прави.
— Е, най-сетне! — Смехът на Джими преливаше от ирония. — Най-сетне Росица Лукова призна американската демокрация! Дайте да го отбележим някъде, черно на бяло!
— Което е разумно, винаги съм го признавала! А ти не се пиши толкова тъмносин, знам те какъв беше преди десети.
— Какъв? — Смехът на Джими се изтегляше от лицето му.
— И ти имаше червена книжка.
— На партиец! Има голяма разлика между партиец и комунист. Баща ти беше от втория вид.
— Като е бил, да не е пил кръв!
— Пил е! И брат ти пие като него… Ники, кажи как го видяхме да пие кръв!… Кажи бе, Ники! Пфу! Още ми е гнусно, като…
— Видяхме, вярно е — потвърди Ники. — Откъсна главата на глухара и пи от кръвта му.
— Защото няма далак. И няма кой да му произвежда червени кръвни телца. — Аргументът на Роси беше железен, никой не можеше да му възрази. Тя изгледа компанията тържествуващо, наля си от бялото вино и пресуши чашата на един дъх. Тогава забеляза, че Стела едва бе докоснала месото в чинията си. — Душа, защо не ядеш? Не ти ли харесва?
