— Чакам да свърши дискусията — каза Стела.
— Стела не обича всичко, което има пера и се скубе — каза Ники с надебелял език. — Тя дере кожата на бройлера, защото съдържа холестерин.
— Та това е най-сладкото — препечена кожичка, аз умирам за кожа! — възкликна Роси.
— И аз — каза Ники. — По това си приличаме с теб, защото обичаме препечена кожа от глухар или бройлер!
— Никсън, ти върза кънките! Да ставаме да си ходим, утре те чака бачкане.
— Ние с Росето обичаме… — подхвана отново Ники натрапчивата си мисъл, но тоя път и Роси го прекъсна; тя се боеше, че инженерът, повлечен от стихията на алкохолното бръщолевене, може да изтърси нещо за тайната им връзка.
— Кротувай, кумец, разбрахме вече кой какво обича!
Внезапно се смълчаха — отвън се чу стрелба от пистолет, два изстрела, сетне още един, а като ехо някъде отвъд панелните блокове последва къс автоматичен откос.
— „Макаров“ срещу „Калашников“ — каза Джими с тон на специалист от оръжейната промишленост. — Станахме втора Босна.
Стела и Ники се готвеха да си вървят, домакинята настояваше да останат, има места за спане, пък и навънка, нали чуват — мафиоти разни стрелят на поразия.
— Мафията не е опасна за обикновените граждани — каза Стела. — Господ пази лудите и пияните.
Никсън се олюляваше до нея вече с напълно блокирал език. И като не можа да каже нещо смислено, само кривеше лице в опит за усмивка и сочеше с пръст ту Стела, ту себе си…
Навън нямаше улично осветление, но светеше пълната луна и можеха да крачат спокойно в пространството между блоковете на квартала. Нямаше движение, нито имаше следа от стрелбата, която бяха чули преди малко. Когато излязоха зад един ъгъл, откъдето се откриваше полето, видяха в подножието на ниския тъмен хълм да гори огън и да се мяркат хора, осветени от фаровете на автомобил. Там бе вилната зона на Стари хан и няколко частни ферми за овце и прасета, които от време на време лумваха в пожари, предизвикани от неустановени източници. Вероятно автомобилът бе пожарната кола, профучала с пукотевица през града, а някой откачен стрелец бе искал да привлече гражданите за участие в гасенето на огъня, но резултат от тревожните призиви не бе последвал. Блоковете спяха среднощен сън и само тук-там зад някой прозорец трептеше луминесцентното сияние на някой още неизключен телевизионен екран.
Блокът им бе на пет етажа и без асансьор, за икономии, и трябваше да мъкне Ники до най-горната площадка, отпуснат и натежал, от време на време поемащ силно въздух, сякаш заспиваше прав. „Детенце, не заспивай! — говореше му Стела като на непослушно дете. — Още малко, още две площадки, още една- едничка и ще те сложа да нанкаш, мамин сладък, хубавец.“ Най-сетне го завлече на леглото, разсъблече го, той вече хъркаше, тя го обърна на едната му страна, за да притихне. Притихна до него. Ръцете й още тръпнеха от тоя чувал с картофи. Добре, че все пак е малогабаритен, можеше да се натресе на някой трикрил гардероб, мечтата на всяко момиче. Никсън — малогабаритната находка. Спрял да расте през пубертета, стопиран пубер, дано да не излезе накрая э оборотное… Този Евстати, послушникът от манастира, постоянно я разпитва за него, женската й интуиция се изправя на нокти, като заговорят: кой си всъщност ти, сър Евстати, какво търсиш сред монасите, в тази западнала икономически обител, да не излезеш някоя дублетна форма? Разкарай се с тая зехтинена физиономия; вярно ли е, че в манастира готвите само със зехтин, шарлаган, както го пише в класиката? Уж сте бедни като манастирски мишки, а имате мангизи за зехтин, как го правите това бе, Евстати?… Той се подхилваше насреща й — пембени устни, леко извърнати като на риба, а очите му — две кафяви маслини, но като че гледат през нея, не са очите на сваляч. Веднъж, на излизане от Веса Марковска, той я покани на кафе и тя го попита направо: „Сваляш ли ме, Евстати?“ Истинският сваляч при подобен директен въпрос се черви и гъне като заловен в небрано лозе. Евстати не трепна, каза само: „Не введи нас в изкушение, сестричке!“… С цитат се измъкна, като всички хитреци, които за всеки неудобен момент си имат клишето — спасителен пояс. Евстати, шарлаганеният… Шарлатанин, изглежда, оттам води началото си: зехтинен, мазен, изплъзващ се… Тя се зарадва на малкото си откритие; винаги изпитваше удоволствие от втренчването в думата, любопитно й бе да търси корена й в долните езикови пластове; цяло криминале е да изчегърташ, като археолог, налепите на времето, докато се добереш до най-първия смисъл… Но на кого да го разправяш това, кой ще те разбере? Как се бе отдалечила неусетно от ранната си, най-първа увлеченост по етимологията, накъде бе завил животът й по-нататък; какво правеше сега в тоя Стари хан, на този пети етаж в панелната кутия, залепила гръб до едно трийсетгодишно същество, в момента плуващо блажено в своя призрачен алкохолен антисвят?
Опаковката лексотан бе наблизо, нямаше нужда да пали лампа, луната светеше услужливо и с чувство за вина — тези безсъния са нейна работа! Луната, причинителката на приливите и отливите, на люшкането напред-назад. Илюзия е спиралата на прогреса все нагоре, уж всяка извивка с една степен по-нагоре от предишната. Вятър! Всичко е само люшкане напред-назад, оттук дотам, от ляво до дясно; само подем и срив; иди ми — дойди ми…
Нощта течеше тихо над плоските покриви, долу лаеха бездомните кучета, но дотук идеше повече ехото от гласовете им. Долетя от далечния хоризонт и бръмченето на пожарникарската кола; прибираше се. Утре стопаните на изгорялата мандра щяха да крачат из топлата черна пепел, сковани от безсилие: бяха отлепили колесник от пистата и отново заораване в пръстта; ще има ли истински полет някога, чисто небе и кристално бистър въздух за дишане?… Небе бездънно синьо и бели облачета тук-там и между тях лети нейният самолет с четвъртити стени, нейната летяща къща, която се появяваше само в сънищата й; появи се най-сетне: значи спеше!
На заранта Ники трябваше да се връща в Кенар, в своята тайна печатница за мангизи. От работата му досега имаше вече нещо налице: Джими бе успял да пласира пищовите по молдованския канал, снощи се разплати и направи нова поръчка. Най-сетне младоженците да видят някой лев, да забравят за безпаричието, този постоянен член на всяко българско семейство!
Докато инженерът още се излежаваше, Стела стана, включи котлон, забърка брашно с бакпулвер и кисело мляко и направи бухти; знаеше, че миризмата ще го разсъни окончателно.
— Ставай, драги ми господине! И шейхът на Кувейт не е кусвал такава закуска!
Подсъзнанието й само избута шейха на езика й. Е, не са чак от неговата категория, но и стотинките вече няма да броят както досега, поне за известно време! Ако всичко върви без усложнения, до есента ще съберат парите за самолетните билети и ще излетят нанякъде, без да чакат повече „зелената карта“. Ще отпътуват с редовни паспорти, на родно летище, изпратени от близки и приятели, ще им помахат от стълбичката на самолета със самочувствието на бели хора. Накъде? Канада, ЮАР, Брега на слоновата кост… Това са подробности! В Австралия, казват, семейните двойки били предпочитани пред бекярите, приемали ги с предимство и с помощта на фондовете до шест месеца успявали да си стъпят в обувките!…
— Мистър Никсън, не заспивай вторично! Вълшебната фреза в Кенар те очаква!
Мистърът отлепи клепачи; тя беше докоснала като при акупунктура някаква чувствителна точка в сетивата му и той прошава. Фрезата — може би бе почнало вече да му дотяга скритото занимание в планинската пустош?
— Май че фрезата почва да ти писва? Виждам, виждам!
— Ставаш за екстрасенс — промърмори Ники.
— Имам трето око. И знам, че ти е кофти в оная дупка, но нямаме избор, дарлинг! Без мангизите сме заникъде.
— А панделата? Рано или късно панделата не ми мърда.
— Естествено. Като на всеки фалшификатор, прецакал закона. — Стела се засмя. — Обаче вероятността да те гепят, в настоящия исторически момент, е близо до нулата. Намираме се в „голямото междучасие“, за което съм ти светвала и друг път; моята успокояваща версия.
Според версията й при смяната на системите настъпва голямото междучасие в държавата. Паднали са всякакви забрани, а което не е забранено, е позволено. Правораздавателните органи са ошашавени до колапс. Кого да преследват по-напред — едрите престъпници, които изнесоха народното богатство, или неорганизираната самодейност? Предпочитат най-лесното: никого! На Чаушеску му намерили двеста милиона в швейцарска банка! Намерили, защото ги търсили. На нашия човек от Правец не му намират нищо, защото не се занимават с него — изоставен страда, горкият, във вила за милиони, охранявана от неизвестни
